Определение № 1011 от 22.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2564/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на АГРОКОНТРОЛ ООД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 95 от 08.07.2022 г. по в. т. д. № 350/2021 г. по описа на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260056/21.06.2021 г. по т. д. № 149/2020 г. на Плевенския окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен срещу АНИ - Д. 2000 ЕООД, С. С. И. и И. К. К., за да бъде прието за установено, че сключеният между ответниците договор за наем на земеделска земя от 24.09.2020 г., рег. № 3762, акт 37, том 4 по описа на нотариус В. Р. с рег. № 550 в НК, вписан в СВ при Районен съд – Кнежа, както следва – том 3, № 58 ДВ, вх. рег. № 1816, няма правно действие за всички стопански години от 2021-2022 г. до 2030-2031 г. В касационната жалба се твърдят пороци на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – необоснованост, процесуалноправна и материалноправна незаконосъобразност. Оплакванията са основно срещу извода на съда, че в спора за конкуренция на права върху едни и същи земеделски имоти, предоставени за ползване на ищеца (арендатор) и на първия ответник (наемател) от различни съсобственици, е недопустимо преюдициално да се анализират наследствените права на наследниците на Н. В. Г., с оглед довода за недействителност на сключения между ответниците договор, основан на разпоредбата на чл. 4а ЗСПЗЗ. Съответно въззивният съд в нарушение на процесуалния закон не е обсъдил доказателствата относно правата на страните, както и неправилно е приел, че забраната на чл. 229, ал. 2 ЗЗД е неприложима при отдаването под наем на земеделски земи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е по следните въпроси: 1/ Може ли арендатор, при сключен договор за аренда със собственици, които притежават повече от 50 % от собственосттта по отношение на земеделската земя, да предяви иск по чл. 124 ГПК, с който да установи, че договор за наем за същите имоти и идентичен срок няма правно действие за стопанските години?; 2/ Може ли арендатор, при сключен договор за аренда със собственици, които притежават повече от 50 % от собственосттта по отношение на земеделската земя, да направи възражение за нищожност на конкуриращия договор за наем и следва ли при това положение в производството да бъдат конституирани всички собственици на земеделската земя, в т. ч. арендодатели и наемодатели, както и следва ли съдът да се произнесе по така направеното възражение?; 3/ Може ли в установителното производство арендатор, при сключен договор за аренда със собственици, които притежават повече от 50 % от собственосттта по отношение на земеделската земя, да се позове на обявено завещание, което дава повече права на съсобствениците – негови арендодатели и ограничава правата на собственост на наемодателите по конкуриращ се договор за наем?; 4/ Може ли в установителното производство арендатор, при сключен договор за аренда със собственици, които притежават повече от 50 % от собственосттта по отношение на земеделската земя, но не е притежател на правото на собственост върху идеална част от тях, да се позове на непротивопоставимостта на конкуриращия го договор за наем?. Твърди се, че постановеният съдебен акт противоречи на практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 273/25.08.2014 г. по гр. д. № 506/2012 г. на ІV г.о., решение № 314/17.02.2012 г. по гр. д. № 1548/2010 г. на ІІІ г. о., както и че правилното решение по настоящия казус е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради липса на практика по част от поставените въпроси. В хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, заявени в касационната жалба. Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор е подаден само от АНИ - Д. 2000 ЕООД, чрез процесуален пълномощник, съдържащ подробни съображения за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол. За да достигне до обжалвания краен резултат по спора, съставът на въззивния съд, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, е изложил следните съображения: Ищецът (настоящ касатор) с исковата молба оспорва притежаваните наследствени права на праводателите на ответника С. И., от които той е придобил идеални части от процесните имоти, като твърди, че прехвърлителите нямат права в този обем, тъй като наследодателят им Н. В. Г. е направил завещание в полза на синовете си, респ. наследниците на дъщерите му не притежават правата, относно които са договаряли с отв. Слетлин И.. Ищецът е арендатор на процесните земеделски земи по силата на договор за аренда, сключен на 25.09.2020 г. с множество други наследници, за срок от 10 стопански години, считано от 01.10.2021 г. за периода от 2021/2022 г. до 2030/2031 г., вписан в АВ на 25.09.2020 г., том ІІІ, № 59, дв. вх. рег. № 1818. Предходните два договора за аренда от 2014 г. и от 2015 г. са прекратени по силата на новото съглашение с арендодателите от 25.09.2020г. за същите земеделски земи. Въззивният съд е приел, че по този начин ищецът повдига спор за притежаваните от съсобствениците идеални части от процесните недвижими имоти, позовавайки се на завещание, направено от Н. В. Г., като е намерил, че е недопустимо в производството по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК между арендатор и наемател на едни и същи земеделски земи да бъде разрешаван спор за правото на собственост на наследниците на братята Г.. Недопустимостта на разглеждането на такъв спор в рамките на настоящото производство произтича от обстоятелството, че съсобствениците на процесните земеделски земи не са страна в него и освен това е недопустимо ищецът, като ползвател по силата на договор за аренда, да предявява чужди права. По тези съображения съдът е приел, че по повдигнатия от ищеца въпрос за редуциране на правата на праводателите на ответника С. И. по представените по делото нотариални актове заради направено завещание не следва да се произнася. Наследниците, които претендират права по силата на завещанието могат да заявят тези права в производство по делба на процесните земеделски земи или в отделен установителен иск за собственост. С оглед на приетото, че ответникът С. И. съгласно представените нотариални актове е придобил 160/640 идеални части от процесните земеделски земи, и констатираното, че другият наемодател – отв. И. К. има права върху процесните недвижими имоти от 20/640 ид. части, въззивният съд е заключил, че наемодателите по процесния договор за наем притежават повече от 25 % от правото на собственост. При това положение при сключването на договора за наем на земеделска земя от 24.09.2020 г. е спазена разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ, съгласно която договор за наем на земеделска земя със срок над една година се сключва от съсобственик, или съсобственици на земеделска земя, притежаващи повече от 25 % идеални части от съсобствения имот, или от упълномощено от тях лице. В тези случаи отношенията между съсобствениците се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС. Въззивният съд е изложил доводи, че разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ е специална, поради което ограниченията на чл. 229, ал. 2 ЗЗД не намират приложение. Нормата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ допуска съсобствениците на земеделска земя, притежаващи повече от 25 % идеални части от съсобствения имот, да сключат договор за наем на земеделска земя със срок над една година, като разпоредбата не ограничава този договор да бъде сключен и за срок над три години. Поради това въззивният съдебен състав е приел, че договорът за наем не противоречи на разпоредбата на чл. 4а, ал.2 от ЗСПЗЗ. Извън това са изложени и съображения, че въпросът за срока на действие на договора за наем не може да бъде повдиган от арендатор, който е сключил договор за аренда на същите земеделски земи, тъй като обвързаността с договора за наем в определения срок касае отношенията между наемателя и онези съсобственици на наетите земеделски земи, които не са участвали при сключването на договора за наем. В заключение съдът е посочил, че по делото не се установяват основания, поради които да се приеме, че договорът за наем от 24.09.2020 г. няма действие за процесните стопански години. Действително от представените пред въззивната инстанция писмени доказателства се установява, че ищецът е сключил договора за аренда от 25.09.2020 г. със съсобственици, притежаващи повече от 50 % от съсобствеността. Според съда ищецът не може да се позовава на непротивопоставимост договора за наем от 24.09.2020 г. на същите земеделски земи по отношение на него, позовавайки се на това, че неговия договор за аренда от 25.09.2020 г. е сключен със съсобствениците, притежаващи повече от 50 % от правото на собственост върху земеделските земи, съобразно разпоредбата на чл. 3, ал. 4, след изменението й с ДВ, бр.13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г., тъй като не е собственик на земеделските земи, нито притежател на правото на собственост върху идеална част от тях. Непротивопоставимост на договора за наем могат да заявяват само лицата, които са съсобственици на земеделските земи. В тази връзка въззивният съд е отбелязал, че първостепенният съд неправилно се е позовал на разрешението, дадено с решение № 12 от 1.03.2018 г. по гр.д. № 1251/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. и с решение № 115 от 21.2017 г. по гр.д. № 997/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., тъй като същите се отнасят за непротивопоставимост на договор за аренда, сключен със съсобственик, който не притежава повече от половината от вещта, на всеки един от останалите съсобственици, в спорове повдигнати от 11 съсобственици. В отношенията между арендатор и наемател на едни и същи земеделски земи това разрешение е неприложимо, тъй като единствено съсобствениците на земеделските земи, които не са участвали в сключването на процесния договор за наем, могат да претендират за тази непротивопоставимост, на основание общото правило на чл. 32, ал. 1 ЗС. Между страните по делото намира приложение поредността на вписването на договорите. В случая договорът за наем от 24.09.2020 г. е вписан преди договора за аренда от 25.09.2020 г. По тези съображения предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е преценен като неоснователен. Относно приложното поле на касационното обжалване настоящият съдебен състав намира следното: Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са дали арендатор, сключил договор със съсобственици, притежаващи повече от 50 % от собствеността върху земеделска земя, може да: 1/ предяви иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за да установи, че договор за наем за същите имоти и срок няма правно действие за стопанските години, за които е сключен; 2/ да направи възражение за нищожност на договора за наем и трябва ли в този случай да се конституират всички съсобственици на земеделската земя, както и следва ли съдът да се произнесе по това възражение; 3/ да се позове на завещание, което дава повече права на арендодателите и ограничава правата на наемодателите по конкуриращия договор за наем; 4/ да се позове на непротивопоставимостта на конкуриращ договор за наем, без да е съсобственик. Посочените въпроси не удовлетворяват общите и допълнителните селективни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Те са предпоставени от конкретните обстоятелства по делото – твърдените от ищеца права и мотивите на въззивния съд, с които не са възприети отделни негови доводи. С оглед горното въпросите изразяват единствено оплакванията на касатора срещу правилността на въззивното решение и по тази причина не притежават изискуемия от закона правен характер. Независимо от изложеното липсва и твърдяното противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Няма несъответствие между въззивното решение и ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по въпроса – длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за разрешаване на правния спор. Въпросът е относно сделки с преюдициално за спора значение, а даденият положителен отговор изисква нищожността да е явна – пряко установима от представените писмени доказателства, респ. произтичаща от съдържанието и формата на сделката. Разрешението на въпроса, повдигнат за задължително тълкуване, не е относимо към настоящия правен спор, първо, защото в случая се касае за нищожност, заявена с исковата молба, поради което служебното начало няма приложение, и второ, защото не се касае за нищожност, видна от съдържанието и формата на договора за наем. Липсва противоречие и с решението по гр. д. № 1548/2010 г. на ІІІ г. о., според което ако договор за наем е сключен в нарушение на правилото на чл. 32, ал. 1 ЗС, той не е нищожен, но не обвързва останалите съсобственици, съответно не им е противопоставим. Това решение също е неотносимо - в случая предявеният за разрешаване спор не е между съсобственици и освен това касае приложението на чл. 4а ЗСПЗЗ. Не се установява и противоречие с решението по гр. д. № 506/2012 г. на ІV г. о. С него е прието, че по иск за нищожност на сделка страните, които са я сключили, са задължителни другари и следва да бъдат конституирани в процеса, а като ответници по настоящото дело са конституирани именно страните, сключили договора за наем (макар че не е разгледан иск за нищожност). На последно място следва да се посочи, че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са обосновани от касатора в съответствие с указанията на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4, като съдът няма задължение служебно да изследва тяхното наличие. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК вр. чл. 270, ал. 3 ГПК с оглед извършване на проверка относно неговата допустимост, което е и служебно задължение на касационния съд, особено при наличието на съмнения в тази връзка. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е с приоритет пред релевираното от касатора такова по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение