Определение № 448 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3596/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение от 28.07.2020г. по гр.д.№7078/2020г. на ГС София, с което е потвърдено определение от 05.03.2020г. по гр.д.№35836/2019г. на РС София за присъждане на разноски. Жалбоподателите И. М. Ц. и Д. Г. Ц., чрез процесуалния си представител поддържат, че с обжалваното определение съдът се е проезнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Молят да се одпусне касационно обжалване и да се отмени обжалваното определение, като не бъдат присъждани претендираните от ответната страна разноск. Ответникът „ Скануел инвест” АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че часната жалба е недопустима, но ако бъде разгледана по същество, то е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С определение от 26.11.2019г. по гр.д.№35836/2019г. РС София, като е установил че И. и Д. Ц. с молба от 29.10.2019г. са оттеглили иска си срещу „ Скануел инвест” АД за сума 7 374 евро, с правно основание чл.92 ЗЗД, е прекратил производството по същия. С това определение съдът е осъдил ищците да заплатят на ответника сумата 1680 лева разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.4 ГПК. С молба /озаглавена частна жалба/ И. и Д. Ц. са поискали прекратителното определение да бъде изменено в частта му за разноските, като са поддържали, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно по размер и са поискали да бъде намалено до сумата 720,75 лева. С определение от 05.03.2020г. РС София е изменил прекратителното си определение в частта за разноските с оглед разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, като е присъдил такива в размер на 1155,20 лева. Съдът е изложил мотиви, че определя размера на дължимото се адвокатско възнаграждение в неговия минимален размер, с влючено ДДС и с оглед цената на иска, която е 14 422,29 лева. Прието е, че размерът на дължимото се адвокатско възнаграждение не следва да се определя при условията на чл.9, ал.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като процесуалнит представител на ответното дружество е упълномощен да го представлява в производството по делото, а не само за подаване на отговор на исковата молба. Това определение е обжалвано от И. и Д. Ц. с частна жалба от 18.05.2020г. и с обжалваното определение ГС София е потвърдил определението от 05.03.2020г. по гр.д.№35836/2019г. Съдът е изложил съображения за това, че ответното дружество има право на разноски при условията на чл.78, ал.4 ГПК когато са представени доказателства за реалното им заплащане. Приел е, че първоинстанционният съд правилно е определил техния размер при направено възражение за прекомерност до предвидения минимален такъв в Наредба №1/2004г. В изложение по чл.274, ал.3, вр.чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в определението е дадено разрешение на процесуални въпроси от значение за спора: при разграничени две възнаграждения в договор за правна защита следва ли съдът да присъди изяло и двете възнаграждания без да съобрази какво действия действително са извършени, може ли съдът по своя инициатива да извърши процесуални действия, които не се дължат на ответника по ГПК и след това да приеме, че същите водят до пълно процесуално представителство, като е приложил неправилно чл.232 ГПК, може ли след като договорът за правна помощ е основен документ за договореното между страните клаузите по същия да бъдат дерогирани от съда, може ли фактурата да представлява доказателство за плащане на адвокатски хонорар, когето същата не кореспондира с договора за правна помощ, следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение с включено ДДС без представени доказателства за това. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че възражението на ответника за недопустимост на частната касационна жалба е неоснователно. Същата е подадена от надлежна страва, в предвидения от закона срок и срещу подлежащ на обжалване акт по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Настоящият състав намира, че не следвада се допуска касационно обжалване на въззивното определение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото от жалбоподателите основание. Въпросите: при разграничени две възнаграждения в договор за правна защита следва ли съдът да присъди изяло и двете възнаграждания без да съобрази какви действия действително са извършени, може ли съдът по своя инициатива да извърши процесуални действия, които не се дължат на ответника по ГПК и след това да приеме, че същите водят до пълно процесуално представителство, като е приложил неправилно чл.232 ГПК и може ли след като договорът за правна помощ е основен документ за договореното между страните клаузите по същия да бъдат дерогирани от съда, не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК. Тези въпроси не са разрешавани от въззивният съд в обжалваното определение и не са обусловили решаващата му изводи относно дължимостта на разноски за ответник по иск при условията на чл.78, ал.4 ГПК, т.е. при прекратяване на производството по делото, какъвто е конкретния случай/ ТД №1/2009г. ОСГТК на ВКС/. Що се касае до въпросите: може ли след като договорът за правна помощ е основен документ за договореното между страните клаузите по същия да бъдат дерогирани от съда, може ли фактурата да представлява доказателство за плащане на адвокатски хонорар, когето същата не кореспондира с договора за правна помощ и следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение с включено ДДС без представени доказателства за това, то на същите съдът е дал отговор в съотвествие с практиката на ВКС, и даденото тълкуване на приложимите разпоредби в ТД №6/2012г. ОСГТК на ВКС. В съотвествие с тази практика съдът, като се е уверил от представените по делото доказателства, за това че ответникът по иска има надлежно упълномощен процесуален представител, на когото е заплатил реално възнаграждение в размер на 1680лева, договорено с включен ДДС с договор за правна защита от 27.08.2019г- т.4 и 5, е уважил направеното възражение за прекомерност и е намалил същото на 1155,20 лева, с включен ДДС. Под този минимален размер разноските за адвокатско възнаграждение не могат да се намалят, съгласно разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК (в този смисъл – също т. 3 от ТД6/2012г. ОСГТК на ВКС). В практиката се приема, че съгласно чл.78, ал.4 ГПК и Наредба № 1 от 2004 г. разноски за адвокат по делото се дължат, ако са направени, без оглед на това към кой момент от развитие на производството делото е било прекратено. Следва да се има предвид и факта, че в случая определението, с което се слага край на исковото производство, е влязло в сила и към настоящия момент няма процесуална възможност да бъде обжалвано и да бъде извършвана проверка за неговата правилност, а е висящо само производство по чл.248 ГПК относно размера на дължимите се разноски в тази хипотеза. Правото на разноски е имуществено право в полза на страната, постигнала благоприятен изход на спора, което същата може да упражни във всяка инстанция, в която приключва производството по делото, а съгласно нормата на чл.78,ал.4 ГПК ответникът има право да иска заплащане на разноски и при прекратяване на делото, каквато е настоящата хипотеза На ответното дружество не следва да се присъждат разноски за настоящето производство, тъй като не с представени доказателства за реално направени такива. Предвид изложените съображения, съдът