Определение № 2085 от 10.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 829/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Гъливеър“ ЕООД срещу решение № 654 от 22.12.2026 г., постановено по в.т.д. № 395/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, с което е потвърдено решение № 127/ 24.01.2025 г., постановено по т.д. № 1270/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 1 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени поради извършено плащане в хода на процеса предявените от „Соф Кънект“ АД срещу „Гъливеър“ ЕООД искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 202 802, 58 лв., представляваща летищни такси, дължими за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2023 г., за които са издадени шестнадесет броя фактури; и иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12 703, 39 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на задължението за летищни такси, начислено за периода от падежа, посочен във всяка една фактура, до 10.07.2023 г. Със същото решение „Гъливеър“ ЕООД е осъдено да заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „Соф Кънект“ АД сумата от 23 654, 78 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на задължението за летищни такси, начислено за периода от 10.07.2023 г. – датата на предявяване на исковата молба, до 17.05.2024 г. – датата на извършеното плащане на главното задължение. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторът посочва, че изводът на въззивния съд, че такса за паркиране се дължи и при престой на ползваните от него въздухоплавателни средства на пътеката за рулиране и на противообледенителната площадка, противоречи на уредбата в Закона за гражданското въздухоплаване и в Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване на Република България /Наредбата/. В тези нормативни актове е предвидено, че таксата за паркиране покрива разходите за съответната услуга, предоставяна от летищния оператор, като те са изчерпателно изброени по вид в Наредбата и в тях не са включени такива, свързани с техническата местостоянка за противообледенителна обработка и с пътеката за рулиране, които се покриват от друга такса- такса за кацане. Освен това съгласно регламентацията в Наредбата при определяне на размера на таксата за паркиране следва да се отчита използваното съоръжение за това, като то може да бъде само два вида – оперативна местостостоянка и местостоянка за дълговременен престой, но не и каквото и да е друго съоръжение. Ето защо такса за паркиране не се дължи при престой на различно от изрично посочените съоръжения, каквито са пътеката за рулиране и противообледенителната площадка. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд за дължимост на такса за паркиране не е съобразен и с фактите, установени от показанията на разпитаните в производството свидетели, от които се установява на какви съоръжения са престоявали ползваните от него въздухоплавателни средства и каква е разликата при паркиране на тях и на описаните в Наредбата съоръжения, включително относно възможностите за извършване на наземни дейности на всяко от тези места. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира четири въпроса, като по три от тях се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по един – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация – „Соф Кънект“ АД, оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „Соф Кънект“ АД срещу „Гъливеър“ ЕООД искове, както следва: главен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 202 802, 58 лв., представляваща летищни такси, дължими за ползване на летище София от „Гъливеър“ ЕООД за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2023 г., които се събират от „Соф Кънект“ АД по силата на договор за концесия, сключен на 09.04.2021 г., както и акцесорен осъдителен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 12 703, 39 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за летищни такси, начислено за периода от падежа на всяко задължение, посочен в издадените за това фактури, до 10.07.2023 г. Счел е за доказано по делото, че „Соф Кънект“ АД е концесионер на обект „Гражданско летище за обществено ползване София“ по силата на сключен с министъра на транспорта, технологиите и съобщенията договор за концесия, както и че съгласно чл. 3.1.1, б. „а“ от договора той има право да определя и събира летищни такси от ползвателите на летището. Установено е и това, че ответникът има лиценз да извършва въздушни услуги по превоз на пътници, товари и поща, както и че е извършвал такива от и до летище София, поради което той има качеството на ползвател на това летище по смисъла на § 3, т. 60 от ДР на Закона за гражданското въздухоплаване /ЗГВ/. Между страните в производството не е спорно и като такова е установено по делото, че ползваните от ищеца въздухоплавателни средства са били паркирани на летище София, където са престоявали в периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2023 г., като престоят е бил осъществяван на зона за рулиране и на техническа площадка за противообледенителна обработка. Въззивният съд е посочил, че летищните такси, които ползвателите на летищата заплащат, са нормативно определени в чл. 120, ал. 1 ЗГВ, като сред тях е и такса за паркиране /чл. 120, ал. 1, т. 2 ЗГВ/. Приел е, че тази такса се дължи за услугата, представляваща предоставяне на част от земната повърхност от територията на летището на превозвачите за паркиране на въздухоплавателните средства, с които те оперират, като в закона няма поставени допълнителни изисквания по отношение на вида на предоставената за тази цел земна повърхност. Такива изисквания не могат да се изведат и от решенията на ищеца, като летищен оператор, за определяне на размера на таксата за паркиране, в които е направено разграничение на различните размери на тази такса, но то не е с оглед на особеностите, достъпността или други характеристики на мястото, на което се осъществява паркирането, а с оглед продължителността на престоя, като таксата, определена за престой на оперативна стоянка, представлява такава за краткосрочен престой, а таксата за престой на местостоянка за дълговременен престой е дължимата такава за дългосрочен престой. С оглед на това въззивният съд е заключил, че такса за паркиране се дължи без значение точно на какво място на територията на летището е престоявало въздухоплавателното средство. Ето защо и след като по делото е доказано, че ползваните от ответника въздухоплавателни средства са били паркирани за процесния период на територията на летище София, то за него е възникнало задължение да заплати на летищния оператор такса за паркиране, като това, че престоят е осъществяван на пътека за рулиране и на противообледенителна площадка не изключва дължимостта на тази такса. Във връзка с твърденията на ответника, че паркирането на въздухоплавателните средства на пътеката за рулиране и на противообледенителната площадка му е създало затруднения, въззивният съд е посочил, че това не е основание за неговото освобождаване от задължението му за заплащане на такса за паркиране, а е основание за ангажиране на отговорността на летищния оператор за вреди, в случай че такива са претърпени. Съдът е посочил, че размерът на таксата за паркиране за процесния период е определен с решения на летищния оператор от 28.10.2021 г. и от 28.10.2022 г., които съгласно чл. 122к, ал. 2 ЗГВ представляват индивидуални административни актове. По делото няма данни да са обжалвани от ответника, поради което са влезли в сила спрямо него. Размерът на летищните такси за спорния период, определен съобразно тези решения, възлиза на сумата от 202 802, 58 лв., в каквато насока са изчисленията в заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза. Ответникът не е изпълнил задължението си да заплати тази сума в срока по чл. 5, ал. 2 от Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване на Република България, който е 30 дневен срок от датата на издаване на фактура за съответната такса. Ето защо той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, което за претендирания период възлиза на сумата от 13 322, 48 лв., която е по-голяма от сумата, до която е предявен акцесорният иск. Предвид изложеното въззивният съд е достигнал до извод, че предявените главен и акцесорен искове са изцяло основателни, както е счел и първоинстанционният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позова на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира четири въпроса. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Наред с това, за да бъде допуснато едно решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да се направи извод, че е осъществено някое от допълнителните основания за това, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Три от поставените от касатора въпроси са следните: 1) Допустимо ли е разширително прилагане по аналогия на разпоредителната част на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК към обекти и обстоятелства, които не са включени изрично в предмета на същия?; 2) При наличие на правна уредба, която предоставя на частноправен субект правото да определи с индивидуален административен акт цените, приложими в отношенията му с други частноправни субекти, как се определя цената за услуги, които не са изрично посочени в издадения административен акт - чрез пролагане по аналогия на административно определени цени на други сходни услуги или по гражданскоправен ред - с главно и пълно доказване на цената, която обичайно се плаща за услуга от същия вид и качество?; 3) Допустимо ли е задължение за заплащане на летищна такса да се обосновава чрез експертна преценка за икономическо сходство между различни инфраструктурни обекти при липса на индивидуален административен акт, който изрично да определя таксата за съответния обект?. От начина, по който са формулирани всички тези въпроси, е видно, че те не касаят тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът им изисква съобразяването на конкретни факти, на които се позовава ответникът в производството, и на съдържанието на решения на летищния оператор на летище София за определяне на размера на летищните такси, които представляват индивидуален административен акт. С тези въпроси касаторът всъщност въвежда оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, че такса за паркиране се дължи от ответника, като ползвател на летище София, при престой на ползваните от него въздухоплавателни средства на територията на летището без значение къде точно е осъществен той, поради което това задължение възниква и при осъществения престой на пътеката за рулиране или на противообледенителната площадка. Ето защо нито един от въпросите няма характера на правен и същевременно всеки от тях се отнася до правилността на обжалваното решение. Това означава, че те не отговарят на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира и следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се признесе по спорния предмет, като прецени всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени правни и фактически изводи?. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че въззивният съд не е обсъдил доводите на ответника, с оглед на които тази страна е формулирала и оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в подадената въззивна жалба, касаещи тълкуването на норми от Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване на Република България, в които е предвидено какви разходи се включват в летищната такса за паркиране и как се определя нейният размер. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че съдът е извършил анализ на нормативната уредба, регулираща дължимостта и събирането на летищни такси в летищата за обществено ползване, като е обсъдил както законовите разпоредби за това, съдържащи се в ЗГВ, така и подзаконовите норми в сочената от касатора наредба и въз основа на всички тях е направил извод за това какви са предпоставките, при които за ползвателя на летище възниква задължение да заплати такса за паркиране, като е счел, че те включват осъществен краткосрочен или дългосрочен престой на въздухоплавателно средство на територията на летището, като е без значение на какво точно съоръжение е осъществен той. С оглед на това е приел, че такава такса се дължи и при престой на въздухоплавателните средства на съоръжения, представляващи пътека за рулиране и противообледенителна площадка, на каквито са престоявали въздухоплавателните средства, ползвани от ответника. От обосновката към поставения процесуален въпрос е видно, че касаторът всъщност заявява несъгласие с посочения извод на съда, което представлява въвеждане на оплакване за неправилност на въззивното решение, но по него касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, и не е налице допълнителното основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът се позовава и на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че възззивното решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. В изложението на основанията за достъп до касация касаторът поддържа наличието на пороците нарушение на материалния закон, свързано с неправилното тълкуване от съда на нормите, регламентиращи предпоставките, при които се дължи такса за паркиране от ползвател на летище, както и необоснованост, тъй като изводът на съда за дължимост от ответника на такава такса за спорния период не съответства на съдържанието на индивидуалния административен акт, с който се определя нейният размер. Тези нарушения обаче сочат на неправилност на въззивното решение в проявната форма на порока, която представлява касационно основание за неговото обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на по-тежката форма, която се изисква съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Освен това те не могат да се изведат само от мотивите на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат събраните в производството доказателства. При запознаване със съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви касационният съд не констатира да е допуснато тежко нарушение на материалния закон или грубо нарушение на правилата на формалната логика при извеждане на предпоставките, при които за ответника, като ползвател на летище София, възниква задължение да заплати на летищния оператор такса за паркиране. Следователно касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 654 от 22.12.2026 г., постановено по в.т.д. № 395/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК право на разноски има ответникът по касационната жалба, който е направил искане за тяхното присъждане. Те са в размер на 75 евро - възнаграждение за защита от юрисконсулт в касационното производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение