Определение № 50663 от 13.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2409/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ОББ Факторинг“ ЕООД срещу решение № 208/04.08.2021 г. по в.т.д. № 30/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260035/09.11.2020 г. по т.д. № 72/2020 г. на Плевенски окръжен съд, ТО в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия касатор против „Есмос“ АД иск с правно основание чл.2, ал.1, т.12 ЗКИ, чл.318, ал.1 ТЗ вр. чл.79, чл.99 и чл.103, ал.3 ЗЗД; за разликата над присъдените 38 150,23 лв. до пълния предявен размер от 272 445,58 лв., представляваща вземания по фактури № 392/01.11.2017 г., № 393/01.11.2017 г., № 394/01.11.2017 г. и № 395/01.11.2017 г. за доставка на стоки от „МКМ БГ“ ЕООД и въз основа на договор за факторинг № А00196/17.05.2016 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът „Есмос“ АД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, ВтАС е приел за безспорно, че на 17.05.2016 г. е сключен договор за факторинг, по силата на който доставчикът „МКМ БГ“ ЕООД е прехвърлил на фактора „ОББ Факторинг“ ЕООД вземанията си към „Есмос“ АД – длъжник по договори за доставка на стоки, оформени с пет фактури: № 314/14.06.2017 г., № 392/01.11.2017 г., № 393/01.11.2017 г., № 394/01.11.2017 г. и № 395/01.11.2017 г., на обща стойност 272 445,58 лв. На 25.05.2016 г. доставчикът е изпратил уведомление до ответника за извършеното прехвърляне на вземания в полза на „ОББ Факторинг“ ЕООД. На същата дата „Есмос“ АД е изпратил на фактора уведомление, че се съгласява и приема прехвърлянето, като декларира, че върху вземанията не са наложени тежести, не са учредени обезпечения и се задължава да го уведоми при промяна в тези обстоятелства. С две писма от 14.06.2017 г. „МКМ БГ“ ЕООД е уведомил „ОББ Факторинг“ ЕООД по кои фактури му е прехвърлил вземанията си към „Есмос“ АД и какъв е техният размер. Такива уведомления на същата дата доставчикът е изпратил и на „Есмос“ АД с уточняване кои вземания са прехвърлени на ищеца. На 14.06.2017 г. и 01.11.2017 г. с писма до фактора „Есмос“ АД е уведомил, че е съгласен с прехвърлянето. По спорния въпрос относно наличието на вземания по фактури № 392/01.11.2017 г., № 393/01.11.2017 г., № 394/01.11.2017 г. и № 395/01.11.2017 г. въззивният съд е съобразил заключението на приетата съдебно – икономическа експертиза, според което по процесните фактури не са извършени плащания, като вещото лице е отчело, че в счетоводствата на „Есмос“ АД и „МКМ БГ“ ЕООД са осчетоводени кредитни известия, че доставените стоки са върнати обратно от ответника на доставчика поради това, че са с лошо качество, което означавало според страните по договора за доставка на стоки, че тези договори са развалени, стоките са върнати на доставчика и купувачът не дължи плащане по тях. В счетоводството на фактора няма осчетоводяване на кредитните известия. Въззивният съд е съобразил още липсата на представено по делото писмено уведомление, с което „Есмос“ АД е съобщил на „ОББ Факторинг“ ЕООД за лошото изпълнение на доставките от „МКМ БГ“ ЕООД, за това, че е развалил договорите за доставка поради лошо изпълнение, както и за предоставени на ищеца кредитни известия. Едновременно с това, развалянето на договорите за доставка се установява с осчетоводяването на кредитните известия в счетоводството на ответника като отписани материали по вид и количество и осчетоводяването в „МКМ БГ“ ЕООД като връщане на същите стоки по вид, количество и единична цена, както и тъй като тези стоки в момента са налични при доставчика. С оглед на тези съображения, ВтАС е приел, че доставчикът няма вземане към ответника по процесните фактури, респ. за фактора също не съществува прехвърлено вземане по тях от доставчика срещу ответника. Ответникът не дължи да плати стоки, които е върнал по развален договор за доставка, поради което не дължи тяхната цена както на продавача, така и на фактора – в ответника няма доставени стоки по посочените фактури. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Съдът не е преценил доказателствата по делото в тяхната съвкупност и в частност е игнорирал изцяло поетото от ответника задължение да не променя облигационните си отношения с доставчика по цедираните сделки, без да се мотивира защо; 2/ Съдът не е отчел, че действията на ответника по промяна на облигационното отношение след надлежно сключената и оповестена цесия са противоправни; 3/ Ако цедент и длъжник са уредили плащанията помежду си с договор за факторинг и цедентът прехвърли свое вземане, за което длъжникът е надлежно уведомен съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД и същият не оспорва своя дълг, допустимо ли е последващо договаряне относно действителността на прехвърленото вземане между длъжника и цедента, без участието и съгласието на цесионера /фактора/? По първите два въпроса касаторът въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовава на решение № 266/29.06.2011 г. по гр.д. № 1058/2010 г. на ВКС, I г.о., т.3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 51/23.06.2016 г. по гр.д. № 3471/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 173/06.11.2020 г. по гр.д. № 4404/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 8/02.06.2020 г. по гр.д. № 4031/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 248/07.01.2020 г. по гр.д. № 4193/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 28/18.04.2019 г. по гр.д. № 2014/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 151/06.01.2020 г. по гр.д. № 2359/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 144/22.11.2019 г. по гр.д. № 2579/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 50155/22.11.2019 г. по гр.д. № 3441/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 231/01.11.2016 г. по гр.д. № 1614/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 90/14.09.2016 г. по гр.д. № 370/2016 г. на ВКС, II г.о. и решение № 209/26.09.2014 г. по гр.д. № 212/2016 г. на ВКС, I г.о., а по втори въпрос – на решение № 94/10.07.2014 г. по т.д. № 3643/2013 г. на ВКС, II т.о. По третия въпрос поддържа допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради значението му за прилагането на закона и за развитието на правото. Изложеното от касатора под формата на първи и втори въпрос не съставлява изричен правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, а преповтаря съдържанието на самата касационна жалба. По същество тази част от изложението единствено съдържа оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение и са предмет на обсъждане от касационната инстанция след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Искането за допускане на касационно обжалване по третия въпрос е основателно, доколкото засяга по – общия въпрос относно възможността длъжникът да противопостави на фактора възражение за разваляне на сключения между него и цедента договор след изразено изрично писмено съгласие с прехвърлянето на вземането. Така обобщен правният въпрос е релевантен, тъй като въззивният съд, при констатация за наличието на изрично писмено съгласие на длъжника с извършеното прехвърляне на вземания, е приел, че същият не дължи плащане по процесните четири фактури, поради последващо разваляне на сключените с цедента договори за доставка на стоки. В решение № 114/10.10.2019 г. по т.д. № 2704/2018 г. на ВКС, II т.о. е прието, че макар в резултат на цесията цесионерът да не придобива качеството на правоприемник /универсален или частен/ на цедента, длъжникът има право да противопостави на цесионера възражения във връзка с валидността на договора, от който произтича прехвърленото вземане. Предвиденото в чл.103, ал.3 ЗЗД правило, според което длъжникът може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента, освен при изразено изрично писмено съгласие с цесията, е приложимо по аналогия и за други възражения на длъжника, основани на договорното правоотношение с цедента, от което произтича прехвърленото вземане – напр. правопогасяващи или правоотлагащи възражения. Посочените възражения не биха могли да се противопоставят на цесионера /самостоятелно или инцидентно/ само ако е налице приемане на цесията от длъжника, съобразно предвидените в чл.103, ал.3 ЗЗД предпоставки. Така изложеното налага извод за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по преформулирания от състава на ВКС въпрос относно възможността длъжникът да противопостави на фактора възражение за разваляне на сключения между него и цедента договор след изразено изрично писмено съгласие с прехвърлянето на вземането. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 4 685,90 лв. по сметка на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд