Определение № 420 от 11.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1238/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЕМ ФУУД ЕНД КЕТЪРИНГ“ ЕООД, представлявано от адв. И. Б., срещу решение № 112 от 25.02.2025г. по в.т.д. № 969/2024г. на САС, ТО, с което е потвърдено решение № 1476 от 30.10.2024г. по т.д. № 127/2023г. на СГС, ТО и касаторът е осъден да заплати на „Национална спортна база“ ЕАД сумата 150 лева – юрисконсултско възнаграждение. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против „Национална спортна база“ ЕАД искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД за сумата 10 000 лева - представляваща вреда в размер на заплатена неустойка по Договор за съвместна дейност с „Р. Кафе“ ООД от 09.03.2022г.; сумата от 50 000 лева, част от общо вземане в размер на 2 376 000 лева, представляващи пропуснати ползи по Договор за съвместна дейност с „Р. Кафе“ ООД от 09.03.2022г.; сумата от 8 000 евро, представляваща вреда в размер на заплатена неустойка по Договор от 12.04.2022г. със „СИНЕМениджмънт България“ АД; сумата от 800 евро, част от вземане в размер на 8 000 евро, представляваща пропусната полза по Договор от 12.04.2022г. сключен със „СИНЕМениджмънт България“ АД; сумата от 2 000 лева, представляваща вреда в размер на заплатена неустойка по Договор от 29.04.2022г. със Сдружение "Автомобилна федерация на България"; сумата от 2 000 лева, част от вземане в размер на 20 000 лева, представляващи пропуснати ползи по Договор от 29.04.2022г. сключен със Сдружение " Автомобилна федерация на България”.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил твърденията му, че противоправното поведение на ответника е осъществено не само чрез изпратеното уведомление за прекратяване на наемното правоотношение и направените в същото изявления за предстоящи самоуправни действия, но и чрез други увреждащи действия, възпрепятстващи дейността на ищцовото дружество, които са в причинно-следствена връзка с претърпените от дружеството вреди и пропуснати ползи. Намира за неправилен извода на въззивния съд за неотносимост на поведението на представителите не ответника, осъществено преди изпращане на уведомленията за прекратяване на договорите, тъй като, видно от обстоятелствената част на исковата молба, това поведение се включва в основанието на предявените искове. Оспорва и изводите на въззивния съд, че действията на представителите на ответника не съставляват поведение в противоречие с договорите за наем и че доколкото уведомленията за прекратяване на договорите за наем не са били съпроводени впоследствие с отнемане на фактическата власт, се изключва извод посоченият факт да е причина за договорно неизпълнение по сключените договори за преотдаване под наем на обекти в комплекса. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че договорите за наем със Сдружение " Автомобилна федерация на България” и „СИНЕМениджмънт България“ АД нямат предмет и са недействителни по смисъла на чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди отново и изцяло всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, установените факти, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с предмета на спора с оглед нормите на чл.235, ал.2, чл.236, ал.2 и чл.12 ГПК?

2. Следва ли съдът при осъществяване на тази своя решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите констатации и правните изводи следва ли да са обосновани?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 445 от 02.11.2011г. по гр.д. № 1733/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 443 от 25.10.2011г. по гр.д. № 166/2011г. на ВКС, IV г.о., определение № 50682 от 21.12.2022г. по т.д. № 2381/2021г., определение № 2818 от 04.10.2023г. по гр.д. № 87/2023г. на ВКС, II г.о.

Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „Национална спортна база“ ЕАД, представляван от ст.юрк. Ю. Х., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че въззивното решение не противоречи на постоянната практика на ВКС и не е очевидно неправилно. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че с оглед заявените твърдения и формулирано искане ищецът-въззивник е предявил в условието на обективно кумулативно съединяване три осъдителни иска за присъждане на суми, представляващи вреди от заплатени неустойки по прекратени договори /съответно с „Р. кафе“ ООД, „СИНЕМениджмънт България“АД и Сдружение „Автомобилна федерация на България“/, както и три осъдителни иска за присъждане на парични суми, представляващи пропуснати ползи по същите три договора. Съобразил е изложените в исковата молба твърдения и е приел, че сумите се претендират поради неизпълнение на договорното задължение на ответника по чл.14 от обвързващите страните договори за наем да осигури на наемателя безпрепятствено ползване на имотите, изразяващо се в отправени уведомления за прекратяване на договорите за наем и чрез публични изявления на наемодателя - държавно дружество, чрез своя принципал - министъра на младежта и спорта, че наемателят ще бъде изгонен от имота, вкл. с помощта на правоохранителни органи.

Приел е за безспорно установено, че за целия процесен период страните по делото са надлежно обвързани от две валидни договорни правоотношения, основани на договори за наем, на конкретно посочени в тях обекти, които договорни правоотношения не са прекратени и към момента. Намерил е за спорно дали наемодателят е в неизпълнение на задължението си по чл.14 от договорите да осигури на наемателя безпрепятствено ползване на имотите при твърдения от страна на ищеца за осъществени действия от страна на ответника, изразяващи се в посещенията на представители на принципала в наетите площи в периода 29.03.2022г. и 14.06.2022г., при които са притеснили клиентите на намиращо се в обектите заведение, както и чрез отправянето на 02.08.2022г. и 05.08.2022г. на изявления за разваляне на договорите за наем, поради неизпълнението им от ищеца. Посочил е, че фактите относно посещения в отдадените под наем обекти на посочените дати от изпълняващите към релевантия момент длъжностите изп.директор на „НСБ“ЕАД и министър на младежта и спорта, вкл. поведение на същите, което е притеснило клиентите на заведението, са приети за установени /ненуждаещи се от доказване по смисъла на чл.146, ал.1, т.4 ГПК / по делото от първоинстанционния съд, като за такъв факт е приет и че същият министър в свои публични медийни изяви е правил изявления, че ще прекрати договора за наем с ищцовото дружество.

Въззивният съд е споделил изцяло извода на първоинстанционния съд, че тези факти не съставляват поведение, несъответно на обвързващите страните договори за наем, в частност и на чл.14 от същите, тъй като според чл.11 от договорите наемодателят е имал право да осъществява контрол за начина на използване на имота - т.е. същият е имал право да посещава отдадените под наем обекти и да проверява дали се ползват по предназначение. Въззивният съд е приел по отношение на персоналното поведение на физическите лица В. П. и Р. В. - ако същото не е отговаряло на правилата за поведение и е довело до притеснение у клиентите в един от наетите обект - ресторант, вкл. ако последващите им изявленията в медиите, че обвързващите страните договори за наем ще бъдат прекратени, че тези действия не сочат на неизпълнение на договорно задължение по смисъла на чл.14 от договорите, т.к. то не е ограничило, нито е преустановило търговската дейност на ищеца-въззивник в наетите обекти. Добавил е на отделно и самостоятелно основание, че дори и да се приеме противното, обезщетение за същото не се претендира с исковата молба, доколкото претендираните обезщетения се изчерпват единствено с вредите от заплащане на неустойки по предсрочно прекратените договори вследствие на получените уведомления на 02.08.2022г. и 06.08.2022г., както и пропуснатите полза от същите договори. Изтъкнал е, че с оглед изложените обстоятелства, на които се основават исковете, и формулирания петитум, поведението на физическите лица, представляващи дружеството наемател, изразяващо се в неуважително държане към посетителите в отдадения под наем ресторант, вкл. в публичните им изявления за прекратяване на договорите за наем, без да са налице основания за това, са изброени и посочени в исковата молба дотолкова, доколкото предшестват и се отнасят до действията по официалното уведомяване на наемателя за прекратяване на договорите за наем чрез изпращане на нарочни уведомления за това, а не като самостоятелно основание за ангажиране на отговорността на ответника, поради което е намерил, че поведението на представляващите принципала, описано по-горе, е ирелевантно за предмета на спора.

По отношение твърдението за виновно поведение на наемодателя, станало основание за причиняване на претендираните вреди и пропуснати ползи от неоснователно отправени уведомления за прекратяване на договорите за наем от страна на наемодателя, въззивният съд е приел, че отправянето на уведомленията от 02.08. и от 06.08.2022г. следва да се разглеждат като правни действия, изходящи от формално легитимирани да се противопоставят на ползването лица, представляващите наемодателя, поради което и смущаващи безпрепятственото ползване на наетия имот, осигуряването на което е задължение на ответника - наемодател. Намерил е обаче, че доколкото не е установено последните да са били съпътствани и с фактически действия, които да осуетят, затруднят и/или попречат на спокойното ползване на наетите имоти от страна на наемателя, самото отправяне на посочените уведомления и достигането им до знанието на наемателя не е ограничило, нито е отнело фактическата му власт, нито е станало причина за преустановяване на търговската му дейност в наетите обекти. Поради това е достигнал до извод, че е изключено посоченият факт да е причина за договорно неизпълнение по сключените от него договори за преотдаване под наем на обекти в комплекса, а в резултат на това и за прекратяването им.

На отделно основание въззивният съд е подчертал, че от представения от ищеца договор за наем от 12.12.2017г. се установява преотдаването от него под наем на заведението за хранене - ресторант, намиращ се на територията на комплекса, за срок от пет години от датата на сключването му /т.е. до 12.12.2022г./ на трето за спора лице - „Д. фудс“ ЕООД, далеч преди сключването на договорите за съвместна дейност от 09.03.2022г. и двата договора за наем от 12.04. и от 24.04.2022г. Намерил е, че наличието на посоченото договорно правоотношение предпоставя ищецът да не е бил във фактическа власт на посочения обект, респ. да не е имал възможност да го преотдава под наем или да извършва сам търговска дейност в него. Въз основа на този факт е достигнал до извод, че същият не би могъл да търпи каквито и да е вреди или пропуснати ползи от евентуалното разваляне на последващо сключените договори за същия обект по причина, че не е бил в състояние да осигури спокойно и безпрепятствено ползване на наетите обекти не поради твърдяното договорно неизпълнение на задълженията на наемодателя /“НСБ“ЕАД/, а тъй като не е бил техен ползвател. Изтъкнал е, че за такъв договорът легитимира „Д.-фудс“ ЕООД, което обуславя на самостоятелно основание неоснователността на предявените искове.

В допълнение въззивният съд е посочил, че и в двата договора за наем /съответно от 12.04. и 24.04.2024г./, от които се претендират вреди и пропуснати ползи, не са конкретизирани точно наемните площи /като граници, размер, локация/ на територията на комплекса, като е посочено, че те ще се уточнят преди започване на наемния срок. Приел е, че за валидното възникване на наемното правоотношение е необходимо между страните да бъде постигнато съгласие за вещта, която наемодателят ще предостави за ползване на наемателя и за възнаграждението, което наемателят ще заплаща за така предоставеното му ползване, но е намерил, че в случая такова съгласие не е постигнато към момента на сключване на договорите от м.04.2022г., нито по-късно, и е достигнал до извод, че договорите нямат предмет. Поради това е намерил, че липсата на предмет обуславя недействителност на договорите по смисъла на чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД и ищецът не би могъл да търпи вреди или пропуснати ползи от тях.

На отделно основание е изложил съображения, че за да се приеме за основателна претенцията по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка при разваляне на договор поради неизпълнението му от виновната страна, следва да се установи в условието на кумулативност сключването на валиден договор между страните, наличието на изрична уговорка за дължимостта на неустойка при развалянето му поради такова неизпълнение, виновно неизпълнение на задълженията на едната страна и изявление за разваляне на договора от изправната страна, достигнало до виновната страна. Посочил е, че по делото липсват доказателства за наличие на такива изявления за разваляне на договорите от трите дружества - съконтрагенти на въззивника по процесните договори за съвместна дейност и за наем, като подписаните споразумения от м.12.2022г. не съдържат данни за това кога са отправени, респ. - получени от адресата им, за да настъпи ефектът на развалянето, а и анализът на събраните доказателства изключва извод за виновно неизпълнение на задълженията от страна на „Ем фуус енд кетъринг“ ЕООД по трите обсъждани договора. Приел е, че в случая смущаването на ползването на наемателя по двата обвързващи страните по делото договора, както и по договора за съвместна дейност, чрез предприетите правни действия - изпращане на процесните уведомления за тяхното прекратяване, без да му е отнето самото владение по отношение наетите вещи и без да настъпват последиците на прекратяването, е резултат от поведение на наемодателя „НСБ“ЕАД, а друга причина, вкл. виновно поведение на ищеца съответно като възложител и наемодател, не се твърди да е налице, нито се ангажират доказателства за това. Така е достигнал до извод, че дори и да се приеме, че отправянето на процесните уведомления за прекратяване на наемните договори между страните по делото е причината за едностранното разваляне на трите обвързващи въззивника договора, то извод за виновност на неговото поведение досежно развалянето, респ. - за основание за дължимост на уговорените в трите договора неустойки за неизпълнение на задълженията от страна на възложителя/наемодателя, е изключен.

По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че предявеният иск за присъждане на обезщетения за договорно неизпълнение от страна на ответника-въззиваем на задължението му по чл.14 от договорите за наем, сключени между страните по делото, се явява неоснователен.

Приел е за неоснователни и исковете за присъждане на пропуснати ползи от същото неизпълнение, изразяващи се в неполучената печалба по договора за съвместна дейност и неполучените наеми по двата договора за наем от 04.2022г. Намерил е, че по въпроса за предвидимостта на вредите по смисъла на чл.82 ЗЗД при неизпълнение на договорно задължение, както и кои вреди са преки и непосредствени и към кой момент се извършва тази преценка, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, че преки и непосредствени са вредите, които са нормален, безусловен и закономерен резултат от неизпълнението, а когато вредите се дължат и на други фактори, независещи от волята и желанието на длъжника, вкл. на поведението на кредитора и/или трето лице или на непреодолима сила, те са косвени; че предвидимите вреди са по-тесен кръг от преките, тъй като това са вредите, които кредиторът е могъл да предвиди при полагане на дължимата грижа според обстоятелствата, които са били известни или е могло да бъдат известни на страните при сключването на договора. Приел е, че установените конкретни факти и обстоятелства в случая изключват извод за предвидимост по смисъла на възприетото тълкуване на претендираните от ищеца-въззивник вреди /както претърпени загуби, така и пропуснати ползи/. В тази връзка е посочил, че не е установено наемодателят - въззиваем да е бил уведомен от наемателя – ищеца по делото, или да е узнал по друг начин за обстоятелството, че е обвързан с трите договора /за съвместна дейност и два за наем от м.04.2022г./, вкл. за поетите от него задължения по тях. Намерил е, че това изключва извод, че наемодателят е могъл и е бил длъжен да предвиди претендираните от ищеца за обезщетяване вреди преди тяхното настъпване, в случай че отправи предизвестие за прекратяване на обвързващите го договори за наем с ищеца. По тези съображения въззивният съд е намерил за правилен крайния решаващ извод на първоинстанционния съд, че и в случай на неизпълнение на договорни задължения от страна на наемодателя „НСБ“ЕАД претендираните от ищеца вреди за него са непредвидими и за тях същият не дължи обезщетение.

За пълнота в отговор на оплакванията във въззивната жалба е посочил, че първоинстанционният съд не е допуснал твърдените нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в непълнота и неточност на доклада му по реда на чл.146 ГПК. Приел е, че докладът изцяло съответства на заявените от ищеца твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и формулираното във връзка с тях искане към съда, на които са дадени точна правна квалификация на приложимите към спора материално-правни норми /които не се различават и от тези, посочени от самия ищец в исковата молба/, като е указано на страните за кои факти носят доказателствена тежест да установят, респ. - кои факти не се нуждаят от доказване. Посочил е, че на ищеца са дадени указания, че следва да докаже фактите на сключване на договор със Сдружение „Автомобилна федерация на България”, които включват и предмета на същия договор. Добавил е, че процесуалното задължение на съда е да укаже на страната за кой факт не сочи доказателства, но не и да ангажира и други, ако сочените от нея такива не установяват този факт.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По въпроса за задължението на въззивния съд по чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай касаторът e обосновал значението на поставения въпрос с довод за необсъждане от въззивния съд на твърденията му за неправомерни действия на изпълнителния директор на ответното дружество и на министъра на спорта като представител на принципала при посещения на територията на ползвания под наем комплекс и за отправени от министъра закани за прекратяване на договора за наем и освобождаване на имота с полиция или чрез самоуправни действия, както и на твърденията, че договорите със Сдружение „Автомобилна федерация на България” и „СИНЕМениджмънт България” АД са с фиксиран срок на изпълнение, доколкото се касае за провеждане на мероприятия в точно определените дни, а точно в този период от страна на ответника са извършвани действията в нарушение на договорите. Съобразявайки мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че въззивният съд е обсъдил твърденията за сочените действия на представителите на ответното дружество и принципала му и ги е приел за доказани, но е намерил, че не могат да обосноват основателност на предявените искове, излагайки подробни съображения за това. Макар да не е обсъждал твърдението, че договорите със Сдружение „Автомобилна федерация на България” и „СИНЕМениджмънт България” АД са с фиксиран срок на изпълнение, това е без значение за изхода на делото, тъй като решаващите мотиви на въззивния съд са обусловени от изводите му, че ищецът е бил в невъзможност да преотдава под наем или да извършва сам търговска дейност в имота поради сключен преди посочените два договора за наем договор за преотдаване на имота под наем на трето лице - „Д. фудс“ЕООД, че двата договора за наем са недействителни по смисъла на чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД поради липса на предмет, както и че търпените поради прекратяване на тези договори за наем вреди не са били предвидими. Поради това настоящият състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика по приложението на чл.236, ал.2 ГПК и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по поставения въпрос.

По втория процесуалноправен въпрос също е налице формирана съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 55 от 29.07.2022 г. по т. д. 2059/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др., с които е прието, че вътрешното убеждение на съда като обоснована увереност относно правно релевантните факти не се формира произволно, то е подчинено съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено, като нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила опорочава постановеното решение. Добавено е, че само когато при формирането на вътрешното си убеждение съдът се е съобразил с и приложил правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание, фактическите му констатации и правните му изводи следва да се считат за обосновани. Въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика на ВКС, като мотивите му са последователни, ясни и логични. Изложените от касатора доводи за необоснованост на въззивното решение не могат да бъдат обсъждани в селективния стадий на касационното производство и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос поради противоречие с практиката на ВКС е неоснователно.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 76,79 евро с левова равностойност 150 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение