Определение № 1208 от 02.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 286/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С решение № 498 от 23.12.2013 г. по гр.д. № 677/2013 г. на Пловдивски апелативен съд е уважен иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ, предявен от Ф. И. Л. от [населено място] против П., Окръжен съд С. и ОД на МВР [населено място], осъдени да заплатят солидарно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6000 лева. В решението е прието за установено, че с постановление от 04.10.2010 г. на разследващ полицай при РПУ, [населено място] по досъдебно производство № 258/2010 г., ищецът е бил привлечен като обвиняем в извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 142, ал.2, т.2 вр. с ал.1 НК вр. с чл. 20, ал.2 НК, по което е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. С постановление от 28.07.2011 г. обвинението е било преквалифицирано по чл. 142, ал. 3, т.1, пр. ІІ-ро и т.3 вр. с ал.2, т.1 и т.2, вр. с ал.1 НК вр. с чл. 20, ал.2 НК, а с постановление от 09.09.2011 г. е предявена квалификация по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. ІІ-ро и т.3 вр. с ал.2, т.1 и т.2, вр. с ал.1 НК вр. с чл. 20, ал.2 НК за това, че на 03.10.2010 г. ищецът като съизвършител е отвлякъл Д. И. Х., като към отвлеченото лице е проявена особена жестокост, деецът е бил въоръжен и деянието е извършено от две лица. С постановление от 12.09.2011 г. на Окръжна прокуратура [населено място] наказателното производство срещу ищеца е било прекратено, тъй като не е осъществен фактическия състав на престъплението и мярката за неотклонение отменена, като е указано ищецът да бъде привлечен по обвинение по чл. 170, ал. 2 вр. с ал.1 НК и чл. 325, ал. 2 НК, а с определение на Пловдивски апелативен съд от 10.11.2011 г. е прието, че основанието за прекратяване на обвинението по чл. 142 НК е по чл. 243, ал.1, т.1 НПК, тъй като деянието не е извършено от обвиняемото лице. В резултат на незаконното наказателно преследване ищецът е изживял силен стрес, уплаха, притеснения, отразили се негативно на психиката му. Накърнени били честта му и доброто му име в обществото. За обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди е определено по справедливост обезщетение в размер на 6000 лева, присъдени на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 ЗОДОВ, като за разликата до предявения размер от 40000 лева, предявеният като частичен иск е отхвърлен като неоснователен. Касационна жалба против решението на Пловдивски апелативен съд в осъдителната му част е постъпила от П. я чрез Пловдивска апелативна прокуратура. Поддържа се, че по обуславящия изхода на делото въпрос дължи ли се обезщетение по чл. 2 ЗОДОВ в случаите, когато деянието е преквалифицирано и наказателното преследване по измененото обвинение не е приключило, е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Решението на Пловдивски апелативен съд в осъдителната му част е обжалвано и от Окръжен съд [населено място]. Изложени са доводи за допускане на касационно обжалване по въпроса относно отговорността на съда за вреди по чл. 2, ал.1, т.2 ЗОДОВ – ред. ДВ, бр. 17 от 2009 г., като въпрос явяващ се от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Касационна жалба против решението на Пловдивски апелативен съд в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения му размер е постъпила от Ф. И. Л.. Поддържа се, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса следва ли да бъде уважено искане за отвод на всички съдии от апелативен съд, който упражнява инстанционен контрол на окръжен съд, ответник по делото и когато състави на съда са се произнасяли по мярка за неотклонение по време на проведеното срещу ищеца незаконно наказателно преследване. Изложени са доводи за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса следва ли при определяне на обезщетението за вреди да бъдат съобразени всички доказателства по делото, в т.ч. показанията на всички разпитани свидетели, тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство и периода на задържане по мярка за неотклонение. Приложени са решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК по искове по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Ответникът по касационната жалба ОД на МВР [населено място] не взема становище. По въведените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното: Въпросът дължи ли се обезщетение по чл. 2 ЗОДОВ в случаите, когато деянието е преквалифицирано и наказателното преследване по измененото обвинение не е приключило не дава основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно установената съдебна практика, Прокуратурата на България дължи обезщетение за вреди във всички случаи, когато наказателното производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено от обвиняемото лице. Когато наказателното производство спрямо същото лице е продължило, но за други престъпления, отговорността на държавата е за вредите, търпени по повдигнатото обвинение, производството по което е прекратено. В съответствие с така установената практика, съдът е приел, че държавата, в лицето на правозащитните и органи, отговаря за повдигнатото и прекратено обвинение по чл. 142 НК за престъпление, съставляващо отвличане на лице, независимо дали срещу дееца е повдигнато обвинение и по чл. 170 НК за противозаконно влизане в чуждо жилище и за хулиганство по чл. 325 НК. Въпросът следва ли да бъде уважено искане за отвод на всички съдии от апелативен съд, който упражнява инстанционен контрол на окръжен съд, ответник по делото и когато състави на същия съд са се произнасяли по мярка за неотклонение по време на проведеното срещу ищеца незаконно наказателно преследване е разрешен в съответствие с установената съдебна практика. Сочените основания за отвод не попадат в кръга на лимитативно изброените в чл. 22, ал.1 ГПК, поради което оставянето без уважение на искането за отвод се явява в съответствие с установената съдебна практика по въпроса в кои случаи съдът е длъжен да се отстрани от участие в разглеждане на делото. Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди са неоснователни. Въззивният съд е формирал изводи за наличие на причинно следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди и е определил обезщетението по справедливост, съобразявайки всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането съобразно чл. 52 ЗЗД. В съответствие с т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. ОСГК ВКС е изследвал всички обстоятелствата, имащи отношение към последиците от проведеното наказателно преследване - взетата най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража”; тежестта и характера на обвинението, както и претърпените от ищеца сериозни морални страдания, причинени от неоправданата наказателна репресия и същевременно периодът на проведеното разследване, продължило около една година и обстоятелството, че след приключването му ищецът е възстановил напълно обичайните си контакти в обществото и начин на живот. Не сочат за наличие на противоречие при определяне на обезщетенията и приложените решения на Върховния касационен съд, в които размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен с оглед на конкретните по делото обстоятелства, различни от изследваните във въззивното решение – при обвинения за престъпления с различна тежест; при различна продължителност на наказателното преследване и настъпилите за пострадалите негативни последици. Основателен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса относно отговорността на съда за вреди по чл. 2 от ЗОДОВ. Въпросът легитимиран ли е съдът да представлява държавата по искове за вреди по чл. 2 ЗОДОВ и в кои случаи е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. ОСГК ВКС, поради което решението на Пловдивски апелативен съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, воден от което