Определение № 3014 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 587/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. М., чрез адв. И. Н. от САК, против въззивно решение № 3920/29.06.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 14588/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20170762/11.08.2021 г. по гр.д. № 24196/2020 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. С. М. против Е. Н. Х. иск с правно основание чл. 51, ал. 4, във вр. с чл. 59, ал. 9 СК за изменение на одобрената с протоколно определение по гр. д. № 69254/2016 г. на Софийски районен съд спогодба относно упражняването на родителските права по отношение на дете им Н. Е. М., местоживеенето му, личните отношения с него и издръжката му. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1. „Кога е налице промяна в обстоятелствата, при която следва да се изменят мерките относно упражняването на родителските права спрямо ненавършило пълнолетие дете?“; 2. „Какви обстоятелства следва да съобрази съдът при преценка дали е в интерес на детето да живее разделено от сестра си?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и всички относими към предмета на спора твърдения и доводи на страните?“ и 4. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши анализ и оценка на всички доказателства по делото?“. Твърди се, че първите два от поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с: ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 129/17.06.2014 г. по гр.д. № 7660/2013 г. на ВКС, III г.о.; решение № 207/24.07.2013 г. по гр.д. № 911/20127г. на ВКС, IV г.о.; решение № 60208/03.12.2021 г. по гр.д. № 3523/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 350/01.10.2012 г. по гр.д. № 477/ 2012 г. на ВКС, IV г.o. По третия и четвъртия въпрос се сочи противоречие с: решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г., II т.о. и решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г., III г.о. Ответникът по касационната жалба Е. Н. Х., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: От фактическа страна въззивният съд, е приел за безспорно, че Е. С. М. и Е. Н. Х. са родители на децата Н. Е. М. /род. на 09.01.2009 г./ и М. Е. М. /род. на 25.12.2012 г./, като след развода на страните, по силата на съдебно споразумение упражняването на родителските права по отношение на децата е предоставено на майката, при която е определено и тяхното местоживеене. Пред СРС от Е. С. М. против Е. Н. Х. е заведена искова молба, с която е направил искане да се постанови решение, с което на основание чл. 51, ал. 4 СК да му бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето Н. М., като се определи местоживеенето на детето при него, на майката Е. Х. да се определи предложения режим на лични отношения с детето, същата да бъде осъдена да заплаща месечна издръжка в размер на 300 лв., считано от датата на подаване на исковата молба, както и да заплати издръжка за минало време в размер на 300 лв. месечно за периода от 21.09.2019 г. до 10.06.2020 г. Е. М. е посочил е, че ответницата не е успяла да създаде нормални отношения между нея и сина им, оказвала е психически натиск върху него и това довело до конфликт между тях, който Е. Х. не успяла да овладее. От началото на м. септември 2009 г. изпратила сина им да живее при ищеца, тъй като тя не могла да се справи с нуждите на двете деца и тяхното психологическо израстване. Ответницата Е. Х. оспорила изложеното в исковата молба и навела твърдения за липса на родителски капацитет у ищеца, израз на която била претенцията да му бъде предоставено упражняването на родителските права само по отношение на едното от двете им деца. Изслушан от съда, бащата Е. М. е заявил, че иска да упражнява родителските права по отношение на сина си, тъй като счита, че е баща за пример, а детето е от мъжки пол и му подражава. Посочил е, че живее сам в собствено жилище, където за детето има обособена стая с всичко необходимо. Понастоящем двете деца живеят заедно и общуват всеки ден, но училищата им са разположени едно срещу друго и си имат телефонните номера, поради което няма пречка да продължат да се виждат всеки ден. Изразил е съгласие детето да се вижда и с майка си всеки ден. Майката Е. Х. е посочила пред съда, че иска децата да не се разделят и да се чувстват обгрижвани, обичани и сигурни с двамата си родители. Бащата никога не спазвал режима на личните отношения с децата, като ги е взимал заедно, но не ги е събирал и не ги е водил никъде през ваканциите. Когато децата трябва да са в дома му заедно, той взимал едното дете, а другото оставял при неговите родители. Детето Н. М. също е изслушано от съда, като е изразило мнение, че и двамата му родители трябва да имат еднакво процентно съотношение по правата си към двамата със сестра му. Посочил е, че има спорове и с дамата родители и не може да избере при кого от тях иска да живее. От приетия социален доклад от ДСП - Л. е установено наличието на изострен конфликт между родителите, като взаимоотношенията им са влошени, а комуникацията е нарушена. Становището в социалния доклад е, че в интерес на детето Н. е то да остане в семейството на баща си, като бъде определен регулярен режим на лични контакти с майката, която да изплаща месечна издръжка за детето. Според социалния доклад, изготвен от ДСП – О., детето следва да има възможност за пълноценни контакти с двамата си родители, за да се надгражда и запазва емоционалната връзка помежду им. Въз основа на служебно назначената от въззивния съд съдебно-психологична експертиза е установено, че детето Н. е въвлечено в родителския конфликт. То е в юношеска възраст, когато несигурното бъдеще предизвиква повишаване на тревожността, преживяване на страх, интензивно вълнение. Според заключението, детето Н. има изградена привързаност с двамата родители, но преживява амбивалентни чувства към своята майка, което е проекция на модела на отхвърляне на фигурата на майката, а и на своята сестра. Според заключението, този модел на свързване с другия пол в бъдеще би оказал влияние и върху връзките в партньорствата му. Вещото лице е констатирало, че детето е с изразена лоялност спрямо своя баща, което е свързано с подражаване на модела на отхвърляне на майката. В заключението е посочено, че и двамата родители са с добър родителски капацитет и имат възможност да полагат грижи за отглеждане на детето Н., при което не се наблюдава изразено родителско отчуждение, а има симптоматика на програмиращ родител от страна на бащата. Според експерта не е препоръчително двете деца да бъдат разделени, като отглеждането на двете деца от различен пол заедно ще подпомогне процеса на приемане и свързване със сиблинга и по този начин ще се създаде положителна и здрава връзка между двамата. В съдебно заседание вещото лице посочило, че програмиращ родител е етап преди отчуждението, когато детето възприема едно към едно това, което родителя му казва. Според експерта споделеното родителство би прекъснало симптоматиката на програмиращия родител, защото бащата трябва да покаже отношение и към момичето и неговият ангажимент да бъде насочен и към двете деца. Посочил е, че бащата несъзнателно използва детето като инструмент срещу другия родител. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че правото на всяко дете да общува с неговите родители е основно негово право, закрепено както във вътрешното ни законодателство - чл. 124, ал. 2 от СК, така и в международните актове, по които Република България е страна – чл. 9, §. 1 от Конвенцията за правата на детето и чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, където правото на детето за общуване с двамата му родители е проявление на правото на семеен живот. Връзката дете - родител, която е признато право от конвенциите цели да способства за правилното физико-психологично и социално развитие на детето като личност и да го предпази от развитие на родителско отчуждение в случай, че се приоритизира контакта само с единия родител. Предвид това, съдът е приел, че не следва да прекъсва възможността за пълноценно общуване на детето Н. М. с неговата майка, спрямо която детето е в предхождащ родителското отчуждение етап, с оглед проявата на симптоматика на програмиращ родител, генериран от страна на бащата /без значение дали това е целен или неволно постигнат резултат от конфликтните отношения на страните/. Този извод е основан на заключението на съдебно-психологичната експертиза, според което въвличането на детето в родителския конфликт е довело до повишаване на неговата тревожност, преживяване на страх и интензивно вълнение. Отделно от това е посочено, че отглеждането заедно на двете деца от различен пол, ще подпомогне процеса на приемане и свързване със сиблинга и по такъв начин ще се създаде положителна и здрава връзка между брат и сестра. С тези съображения, съдът е счел, че не е в интерес на детето да бъде променен режимът на родителските права по отношение на него, поради което е отхвърлил предявеният иск като неоснователен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса. Отговор на въпроса за това кога е налице промяна на обстоятелствата, обосноваваща изменението на постановените мерки по упражняването на родителските права, се съдържа в ППВС № 1/1974 г., в което е прието, че под "изменение на обстоятелствата" се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при ново разрешение. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъжда дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки. В същото постановление е посочено, че при спор за родителските права съдът следва да се ръководи от висшия интерес на детето. При конкретната преценка, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др. Прието е и че мнението на близките и желанието на децата не са задължителни за съда, като те се обсъждат наред с останалите обстоятелства. В ППВС № 1/1974 г. е разяснено и при какви обстоятелства е допустимо децата да живеят разделени, всяко при различен родител, комуто е предоставено упражняването на родителските права. Прието е, че всички деца следва да живеят при този родител, на когото са предоставени родителските права, като дори съдебна спогодба на родителите за разделяне на децата е недопустима. Само като изключение е мислимо отделно живеене на децата, но за това е необходимо да са налице важни причини. Примерно са посочени като такива голямата разлика във възрастта и липса на взаимни интереси и привързаност; продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител, без непременно при наличието им да се постановява предоставянето отглеждането и възпитанието на едни деца при единия родител, а на други - при другия родител. Други възможни важни причини не се посочени, а и е невъзможно те да бъдат изчерпателно изброени с оглед многообразието на житейските ситуации, но несъмнено, както и по всеки друг въпрос, свързан с родителските права и отговорности, определящ е интересът на всяко от децата. Видно от мотивите на обжалваното решение, обусловили отхвърляне на иска за изменение на режима на родителски права, съдът е съобразил всички установени по делото обстоятелства, като е изтъкнал отношенията на детето с двамата му родители и амбивалентните чувства, които то изпитва към майка си, породени от подражаване на модела на отхвърляне на майката, демонстриран от бащата. Съобразено е заключението на вещото лице, според което отглеждането заедно на двете деца ще подпомогне процеса на създаване и съхраняване на здрава връзка между тях, както и обстоятелството, че понастоящем двете деца живеят заедно при майката Е. Х.. Съдът не е констатирал такива обстоятелства, които да налагат изменение на постигната между страните съдебна спогодба относно упражняването на родителските права по отношение на детето Н. М. и отглеждането му отделно от неговата сестра. Предвид изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставените от касатора трети и четвърти въпрос. Същите се свеждат до въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по предмета на спора, като обсъди доводите на страните и относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въпросът е обуславящ изхода на спора, доколкото е от значение за правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, т. е. удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол. Не е осъществено обаче наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като този правен въпрос не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Трайната съдебна практика на ВКС, изразена и в посочените от касатора решения, приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, като не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а други отхвърля, и да отговори на всички доводи и възражения на страните по предмета на спора. Въззивният съд е обсъдил приетите по делото доказателства, относими към подлежащите на установяване правнорелевантни факти, изложил е в мотивите си кои доказателства кредитира и защо, като е отдал приоритет на изслушаната по делото съдебно-психологична експертиза относно констатирания модел на отхвърляне на майката от страна на детето Н. М., генериран от бащата, и необходимостта от отглеждането на двете деца заедно. Решението е основавано на вътрешното убеждение на съдебния състав за конкретната оценка на критериите от значение за най-добрия интерес на детето и защо не е налице изменение на обстоятелствата, обуславящо предоставянето на родителските права по отношение на детето Н. М. на бащата. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. При този изхода на спора разноски на касатора не се дължат, а ответната страна не е направила искане за присъждане на разноски. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение