Определение № 4285 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3001/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2, предложение първо ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адвокат В. С. – особен представител на ответника И. Д. Г., против онази част с характер на определение от Решение № 113/07.02.2024 г. по в гр. д. № 2454/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в която е потвърдено Определение № 725 от 12.10.2023 г., постановено по гр. дело № 1207 по описа за 2021 г. на РС - Девня, с което е отхвърлена молбата на адвокат В. С. за изменение на Решение № 100/08.06.2023 г. по същото дело в частта относно разноските. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното определение е неправилно, тъй като отказът на съда да определи възнаграждение на особения представител на ответника и по евентуалния иск, до чието разглеждане не се е стигнало, бил в нарушение на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Счита, че възнаграждение в размер на 300 лева по главния иск за нищожност на договор за продажба на недвижим имот е под минимума, установен в чл. 7, ал. 6 от същата наредба. В изложението към частната касационна жалба са формулирани въпроси, отнесени от касатора към хипотезата както на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обобщени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и сведени до един: при предявени главен и евентуален иск за едно и също правоотношение дължи ли се отделно адвокатско възнаграждение по всеки иск ?. При позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд в определение по ч. т. д. № 1692/2021 г. на ВКС, I ТО, определение по ч. т. д. № 989/2023 г. на ВКС, I ТО, определение по ч. т. д. № 3320/2018 г. на ВКС, IV ГО, определение по ч. т. д. № 964/2022 г. на ВКС, I ТО, определение по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, II ТО, и определение по ч. т. д. № 1840/2021 г. на ВКС, II ТО. По този въпрос се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Насрещната страна по частната жалба не е депозирала отговор. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимиран субект и е допустима. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което молбата на адвокат В. С. за изменение на Решение № 100/08.06.2023 г. по гр. дело № 1207 по описа за 2021 г. на РС - Девня в частта относно разноските е отхвърлена, въззивният съд е приел, че в хипотезата, в която съдът е уважил главния иск и не се е стигнало до разглеждането на предявения в условията на евентуалност иск, адвокатското възнаграждение, дължимо на особения представител на ответника, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК, е едно – за разглеждане на главния иск. Поставеният от жалбоподателя въпрос е с обуславящ характер, но по него касационно обжалване не може да се допусне, тъй като той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, намерила израз в Определение № 150/24.04.2020 г. по ч. т. д. № 2924/2019 г. на ВКС, I ТО, и цитираното в него Определение № 284 от 06.04.2012 г. по ч. гр. д. № 238/2012 г. на ВКС, на ІV ГО. В тези съдебни актове е прието, че, когато между едни и същи страни са предявени евентуално съединени искове, адвокатското възнаграждение е едно. При постигане на позитивно решение по един от тези искове ответникът следва да понесе отговорността за разноски по уважения иск, като ще дължи заплащане на адвокатско възнаграждение за защита на едно благо. Съответно и при преценката на минималното адвокатско възнаграждение следва да се съобрази стойността на защитаваното материално благо – тоест цената само на един от евентуално предявените искове. Посочените от жалбоподателя съдебни актове са неотносими към поставения от него въпрос, тъй като всички те касаят случаи не на евентуално, а на кумулативно съединяване на искове. Развитите в изложението за допустимост на касационното обжалване доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното определение са от значение за правилността на обжалвания акт и не подлежат на преценка в стадия за селектиране на частните касационни жалби, поради което произнасяне по тях настоящият съдебен състав не дължи. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение