Определение № 2007 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3642/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца О. М. С., действащ със съгласието на своята майка и законен представител М. С. Г., чрез адв. И. Х. от АК – Габрово, и касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве" АД, чрез процесуален представител юрисконсулт Й. К., против решение № 59/26.04.2023 г., постановено по въззивно т. д. № 298/2022 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. Касаторът О. М. С. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 44/12.08.2022 г. по т. д. № 66/2021 г. на Окръжен съд - Габрово в частта, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за неимуществени вреди, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве" АД за разликата над 3 000 лв. до 60 000 лв. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. Касаторът твърди, че присъденият размер на обезщетението не съответства на действително претърпените неимуществени вреди, като при определянето му съдът е нарушил правилото на чл. 52 ЗЗД. Оспорва и приетия от съда процент на съпричиняване от страна на касатора. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена средна или тежка телесна повреда в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип?“; 2. „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?“. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие ППВС № 4/1968 г.; Решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 43/2010 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 259/19.12.2014 г. по гр.д. № 1746/2014 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 136/01.03.2012 г. по гр.д. № 414/2010 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 158/17.10.2014 г. по т.д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т.о. и др. По втория въпрос се сочи противоречие с ППВС № 1/1953 г., Решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 127/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по тази касационна жалба – Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве" АД, не е подал писмен отговор. Ответникът „ Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве" АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило по вина на застрахован при ответника водач на МПС, в размер на 3 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.07.2021 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост. Твърди се, че неправилно съдът не е съобразил заключението по приетата съдебно-автотехническа експертиза, според което единствената причина за настъпването на ПТП е поведението на ищеца, управляващ велосипеда. Поддържа се необоснованост на изводите на съда при определяне на степента на съпричиняване. Сочи се, че са останали недоказани по делото твърденията за претърпени от ищеца психически увреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „В производството по иск с правно основание чл. 432, ал. 1, във връзка чл. 493, ал. 1, т. 1 от КЗ, във връзка чл. 52 и чл. 86 от ЗЗД, в случай че единствена и непосредствена причина за настъпване на „застрахователно събитие“ – пътнотранспортно произшествие, е пострадалото лице, следва ли да бъде присъдено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право и налице ли е необоснованост на правните изводи на съда, когато не отговарят на логическите и правните правила?“. Твърди се, че по втория въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 115/07.09.2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 28/06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на ВКС, II т.о.; решение № 97/15.09. 2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 210/20.11.2020 г., по гр.д. № 3846/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 97/02.05.2019 г. по гр.д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г.о. и др., както и че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответната страна – О. М. С., не взема становище по касационната жалба. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че на 29.10.2019 г. на [улица]в [населено място], е настъпило пътнотранспортно произшествие между лек автомобил „М. С. стар“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от застрахования при ответното дружество водач И. П. Ч. и 12-годишния велосипедист О. М. С.. Механизмът на процесното ПТП е изяснен от назначената съдбно-автотехническа експертиза, според която лекият автомобил се движил в посока от „Ш. мост“ към [улица], със скорост 36 км/ч. По същото време велосипедистът О. С. предприел пресичане на платното за движение на необозначено място, пред паркирани от ляво по посоката на движение автомобили и товарен автомобил, от ляво на дясно спрямо посоката на движение на л. а. „М.“, перпендикулярно на оста на пътя, достигайки скорост от около 10 км/ч. Като видял велосипедиста, водачът на автомобила предприел спиране, достигайки скорост от около 33.3 км/ч, като траекториите на двамата се пресекли и настъпил удар между тях. Велосипедистът навлязъл в платното за движение, когато л. а. „М.“ се намирал на разстояние 19,9 м. от мястото на удара. Когато велосипедистът излязъл пред паркирания на платното автомобил, л. а. „М.“ бил на разстояние 13,4 м. от мястото на удара. Опасната зона за спиране на л. а. „М.“ при така изчислената скорост на движение била 21,3 м. Според вещото лице от техническа гледна точка опасността е възникнала с потеглянето на велосипедиста за предприемане на пресичане, защото се намирал в опасната зона на л. а. „М.“, при което водачът не е имал техническа възможност да предотврати чрез спиране настъпването на ПТП. От своя страна велосипедистът е имал техническа възможност да пропусне лекия автомобил да премине и след това да предприеме пресичане на пътното платно. От събраните писмени доказателства и съдебно-медицинската експертиза е установено, че в резултат от пътнотранспортното произшествие ищецът е получил счупване на лявата ключица на границата средна - вътрешна трета, травма на главата в дясната тилна област, изразяваща се в кръвонасядане и травма на десния глезен. Счупването на лявата ключица причинило трайно затруднение на движението на левия горен крайник за срок от около 2,5 месеца. Приложено било консервативно лечение – мека имобилизация тип „раница“ за срок от 1 месец. След това в продължение на месец – месец и половина ищецът бил в процес на раздвижване на левия горен крайник. Заради болките приемал парацетамол и аналгин. Към настоящия момент се оплаквал от болки в лявото рамо през зимата и при застудяване. Травмата на главата причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, за около 1 месец. Месец и половина имал главоболие и слаб световъртеж, непоносимост към шум и светлина. Стоял изолиран в стаята си без телефон, телевизор и др. електронни устройства. Контузията на десния глезен причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, за около 1 месец. Болките продължили около 1 месец, през което време ищецът носил еластична превръзка на глезена. Към момента на прегледа ищецът се намирал в добро здравословно състояние. Съдът е посочил, че съгласно чл. 20, ал. 2 от ЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Позовал се е на съдебната практика, според която при преценката за наличие на виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Прието е, че е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективната и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Въззивният съд, съобразявайки тези постановки, е намерил, че водачът на лекия автомобил не е оценил адекватно конкретната пътна обстановка и не е съобразил предварително скоростта на движение на управлявания от него автомобил с тази обстановка. Посочил е, че от значение в случая са две обстоятелства, характеризиращи конкретната пътна обстановка: 1. произшествието е настъпило в района на пазара на града - място, което предполага движение на много хора, през деня – в следобедните часове, когато търговците все още продават на сергиите своята продукция и има много хора и 2. намалената видимост от лявата страна на платното за движение, където има тротоар, предназначен за движение на пешеходци, поради паркираните в ляво на платното автомобили, включително и камион. С оглед на това е приел, че независимо че водачът на автомобила се е движил със скорост под разрешената такава, тя не е била съобразена с тези два фактора, които са предполагали възникване на опасност на пътя, предвид поведението на други участници в движението. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че фактическият състав на непозволеното увреждане е осъществен и предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е основателен. Взел е предвид вида на получените увреждания, по-високия интензитет на болките непосредствено след инцидента, проведеното лечение – консервативно (чрез имобилизация) и обезболяващи медикаменти, продължителността на възстановителния период (около 2 месеца и половина), възрастта на детето при получаване на травмите – 12 години, социално-икономическите условия в страната към датата на ПТП (2019 г.) и е определил като справедлив размер на дължимото обезщетение за причинените на велосипедиста неимуществени вреди 10 000 лв. Прието е за установено, че пострадалият велосипедист, е допринесъл за настъпване на ПТП, тъй като в нарушение на правилата за движение по чл. 80, т. 2 ЗДвП не се е движил до дясната граница на платното за движение, а по левия тротоар, след което е предприел пресичане на пътното платно, без да спира, между паркираните автомобили, със скорост от около 10 км/ч, навлизайки в платното за движение перпендикулярно на движещия се по него автомобил и попадайки в опасната му зона за спиране. Поради това съдът е счел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от 70 % от страна на пострадалия и е намалил определеното обезщетение на 3000 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите в изложенията по чл. чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси. Първият въпрос на касатора О. М. С. за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваният акт е постановен в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива в случай на телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, за които съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането са само ориентир и нямат самостоятелно значение (решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о. и др.). Въззивният съд се е съобразил с установените по делото и възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии. При определяне на дължимото обезщетение е взел предвид получените увреждания, интензитета на болките непосредствено след инцидента, проведеното лечение – консервативно (чрез имобилизация) и обезболяващи медикаменти, продължителността на възстановителния период (около 2 месеца и половина), възрастта на детето при получаване на травмите (12 години), социално-икономическите условия в страната към датата на ПТП. Оплакванията на ищеца за неправилна оценка на относителната тежест на тези обстоятелства, довела до занижен размер на обезщетението, са относими към правилността на въззивното решение, поради което са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Вторият въпрос поставен от касатора О. С. и вторият въпрос на касатора „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“, касаят дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и задължението му да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства. По тези въпроси е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства /гласни, писмени, както и заключенията на съдебно - автотехническата и съдебно - медицинската експертиза/ и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е достигнал до обоснован извод за вида и обема на причинените на ищеца вреди от процесното ПТП, за справедливия размер на дължимото обезщетение и за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, от процесното ПТП. Следователно по този въпрос също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с направения от съда анализ на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда в обжалваните от всеки от тях части, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Първият въпрос поставен от касатора „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд, а от становище на страната, поддържано в процеса. Съдът не е приемал, че единствената причина и непосредствена за настъпване на пътнотранспортното произшествие е поведението на пострадалия велосипедист. След анализ на събраните доказателства поотделно и в съвкупност съдът е приел, че причина за пътнотранспортното произшествие е нарушението на правилата за движение, уредени в ЗДвП, както от страна на водача на лекия автомобил, така и от страна на пострадалия велосипедист. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, не е правен въпросът, изведен от становище на касатора. В цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, правният въпрос е изяснен като предпоставка за допускане на касационен контрол с конкретни характеристики, на които посочения въпрос не отговаря, тъй като не е изведен от разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Същият не удовлетворява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Предвид изхода на делото всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция така, както ги е сторила в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.