Определение № 2661 от 27.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4500/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №278710/09.09.2024г. на В. Х. С. и П. Х. З., чрез адв. А. Т., срещу решение №260427/25.07.2024г. по в. гр. д. №3886/2020г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решението, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу А. В. П. и Й. Я. М. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици при равни квоти на реална част от неурегулиран недвижим имот, част от стар ПИ №***, находящ се в [населено място], [улица], а съгласно уточнение пред въззивния съд, представляващ имот с обща площ от 768 кв.м. при граници по б. А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-О-А в имот с идентификатор ***, оцветен в жълто по Приложение №1Д /стр.64 от делото на СГС/ към СТЕ на вещото лице Св. Б. от 08.10.2021г./, приподписана от съда и неразделна част от решението; отхвърлено е искането за отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК на нотариален акт за собственост №38, том III, рег. №5605, дело №368 от 13.08.2013г. в частта относно така описания имот и са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за признаване на договора за продажба на недвижим имот в частта, касаеща процесния имот за нищожен като привиден, като противоречащ на закона и добрите нрави, и сключен без основание. Според касаторите решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърдят, че въззивният съд не е обсъдил и преценил правилно поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, както и, че не е дал отговор на възраженията и оплакванията им, релевирани във въззивната им жалба. Излагат, че съдът не е съобразил и императивните разпоредби относно владението и неправилно е приел, че не е осъществен придобивният способ по чл.79, ал.1 ЗС. Молят обжалваното решение да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулират следните въпроси: 1."Задължен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази с всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните?", по който въпрос твърдят, че въззивният съд е дал разрешение в противоречие с решение №331/19.05.2010г. по гр. д. №257/2009г. на ВКС, решение №700/28. 10.2010г. по гр. д. №91/201 0 г. на ВКС, решение №27/02 .0 2.2015г. по гр. д. №4265/2014г. на ВКС, решение №160/16. 12.2020г. по т. д. №156/2019г. на ВКС, решение №211/21 .0 1.2021г. по гр. д. №64/2020г. на ВКС, решение №183/16. 11.2017г. по т. д. №2624/2016г. на ВКС и решение №145/07.01.2019г. по гр. д. №811/2018г. на ВКС; 2."Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора факти, както и за начина, по който следва да бъдат обсъдени и преценени свидетелските показания?", с твърдението, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №231/01.11.2016г. по гр. д. №1614/2016г. на ВКС, и цитираните в него актове; решение №30/12.06.2018г. по гр. д. №5036/2016г. на ВКС, решение №153/05.11.2018г. по гр. д. №886/2018г. на ВКС, и цитираните в него актове; 3."По какъв начин въззивният съд следва да обсъди събраните по делото доказателства, включително и начина, по който следва да се извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите, както и за съдържанието на мотивите на въззивното решение?", който въпрос твърдят, че е разрешен в противоречие с практиката, възприета в решение №28/18.04.2019г. по гр. д. №2014/2018г. на ВКС, решение №193/18.12.2019г. по гр. д. №1090/2019г. на ВКС, решение №239/07.01.2020г. по гр. д. №4910/2018г. на ВКС, решение №246/20.01.2020г. по гр. д. №4881/2018г. на ВКС и решение №280/22.01.2020г. по гр. д. №1509/2018 г. на ВКС; 4."Позоваването на елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС процесуално средство ли е за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок? Респ. придобиват ли се вещните права въз основа на обективирано волеизявление за това?", по които въпроси касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в т.2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. №4/2012 г. на ОСГК на ВКС; 5."Ползва ли се с материална доказателствена сила нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 537 ГПК?", по който въпрос касаторите твърдят произнасяне в противоречие с приетото в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС; 6."Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в хипотеза, касаеща придобиване по давност на реална част от имот?", по който въпрос според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №442/03.07.2024г. по гр. д. №4092/2022г. на ВКС, решение №262/29.11.2011г. по гр. д. №342/2011г. на ВКС, решение №31/08.02.2016г. по гр. д. №4539/2015г. на ВКС; 7."Лице, което претендира право на собственост, признато с констативния нотариален акт, може ли по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право? Предмет на този иск засегнатото право на собственост ли е, или предмет е констативния нотариален акт?", по който въпрос касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №3 от 29.11.2012г. по тълк. д. №3/2012г. на ОСГК на ВКС и ТР №178 от 30.06.1986г. по гр. д. №150/1985 г. на ВС, ОСГК. Посочва се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Постъпила е и втора касационна жалба от същите жалбоподатели- В. Х. С. и П. Х. З., чрез адв. А. Д., но в изпълнение на указанията на съда, с изрична молба те са заявили, че не поддържат същата. Ответниците А. В. П. и Й. Я. М., чрез адв. В. П., чрез подадения отговор изразяват становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основания по чл. 280 ГПК. Молят касационно обжалване на въззивното решение да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато - молят решението да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени от В. З. и П. З. против А. В. П. и Й. Я. М. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. Ищците твърдят, че са брат и сестра и от двадесет години живеят заедно в изградени от тях постройки и владеят цялото дворно място, представляващо имот пл. № ***, целият с площ от 1 835 кв.м. в кв.***, кв. Ф. по плана на [населено място], за който са отредени имоти с идентификатор ***, а понастоящем - *** и ***. Твърдят, че към 1996г. когато процесното място било извън регулация, ищецът З. го заградил и построил в него една постройка, в която заживял със семейството си, като поканил и сестра си В. З. да построи къща в същото място. Така била построена сграда, състояща се от две долепени и свързани постройки от 37 кв.м. и 52 кв.м. Строителството било завършено към края на 1997г. и ищцата се нанесла заедно със сина си П. да живее в новоизградената постройка. Ищците твърдят, че владеят и прилежащото към къщата дворно място, индивидуализирано с молба от 30.06.2017г. като имот с №*** с приблизителна площ 989 кв.м., означен с виолетови линии на комбинирана скица за пълна или частична идентичност, съгласно чл.16, ал.3 ЗКИР, находяща се на л. 21 от гр. д. № 29071/2017 г. на СРС. Твърдят, че първият ответник А. П. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на имота №38, том III, рег. №5605, дело №368 от 13.08.2013г., след което прехвърлил имот пл. №*** на втория ответник Й. Я. М., като последният периодично ги безпокои като им иска пари, за да им "прехвърли имота" и ги заплашва, че ще ги изгони от него. Ищците твърдят, че А. П. не е придобил имот пл. №*** по давност, тъй като през цялото време от 1997г. те живеят в него със семействата си, оградили са го и го владеят общо. Считат също, че продажбата от 2013г. не е породила правно действие, тъй като е нищожна поради симулативност, евентуално – поради противоречие на закона и добрите нрави, евентуално- поради липса на основание /без заплащане на цената на имота/. Твърдят, че доколкото А. П. не е бил собственик, той не е могъл да прехвърли правата на Й. М., нито му е предал владението, както и, че цената не е била платена от купувача, и страните не са желали правните последици на договора. Излагат, че целта на така извършеното прехвърляне всъщност била да ги изнудват за пари. Твърдят, че с посочените действия ответниците смущават и пречат на ищците да упражняват правата си. По изложените съображения молят да бъде установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на процесния имот на основание придобивна давност, осъществявана в периода от 1997г. до 31.12.2007г.; на основание чл.537, ал.2 ГПК молят да се отмени констативния нотариален акт №38, том III, рег. №5605, дело №368 от 13.08.2013г.; молят за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №93, том III, рег. №6440, дело №442 от 18.09.2013г., на основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. Пред въззивната инстанция ищците уточняват, че твърдят нищожност на договора, обективиран в нотариален акт №93, том III, рег. №6440, дело №442 от 18.09.2013г. поради противоречие с добрите нрави - основание по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, тъй като страните са уговорили цена от 41 900 лв., която да бъде изплатена по банков път в 6-месечен срок след изповядване на сделката, но платената сума възлиза на 19 996лв. и е двойно по-ниска както от уговорената, така и от данъчната оценка на имота. Излагат, че нарушаването на еквивалентността на престациите противоречи на принципа на справедливост и на добрите нрави. Противоречи на добрите нрави и уговорката в чл.3 от договора за покупко-продажба, а именно уговорената неустойка при евикция е в размер на продажната цена, която е 41 900 лв., като продавачът е задължен да върне и получените суми със законната лихва, като в случая продавачът е поставен в явно неизгодни условия по смисъла на чл.26, ал.1, ал.1, пр.3 ЗЗД. Излагат съображения, че независимо, че сделката е в ущърб на ответника А. П., той поддържа процесуалната позиция на Й. М. и твърди валидност на договора и достоверност на инкорпорираните в него отношения, тъй като между страните явно са налични скрити уговорки и зависимости, които мотивират увреденият от сделката да подкрепя безрезервно Й. М., който се е обогатил за негова сметка и основанието на договора не е обичайното и предвидено от закона такова - получаване на справедлива цена, а е друго, неморално такова. Пред въззивната инстанция ищците са доуточнили, че претендират признаването на правото на собственост върху имот с граници и площ по б. А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-О-А в имот с идентификатор ***, оцветен в жълто с обща площ от 768 кв.м. по Приложение №1Д към СТЕ от 18.10.2021г., придобит най-късно към 27.03.2013г. по давностно владение, започнало най-късно на 27.03.2003г., както и да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт №38 по н.д. №368/13г. в частта относно този имот и да се прогласи нищожността на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 93 по н.д. № 442/13г. в частта, касаеща така описания имот. Изградените в същия имот постройки не са предмет на предявените искове, доколкото с влязло в сила разпореждане от 29.10.2017г. исковата молба в тази част е върната. Чрез депозираните писмени отговори и в о.с.з. ответниците А. В. П. и Й. Я. М. оспорват така предявените искове с твърдението, че първият ответник А. П. е придобил имот пл.***, кв. ***,*** по плана на [населено място], кв. "Ф., а след одобряването на КККР – поземлен имот с идентификатор ***, в резултат на владение, осъществено в периода от 1978г. до 18.09.2013г., присъединявайки към същото и владението, осъществявано от неговите родители. Имотът бил заграден от всички страни от родителите му, които го обработвали, облагородили с различни насаждения – плодни дръвчета, и стопанисвали до смъртта си, а впоследствие от техния син -ответникa А. П.. В имота били изградени дървена барака, където складирали земеделски инвентар и друга малка дървена стопанска постройка, в която отглеждали животни. Твърдят, че констатациите, отразени в издадения констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка, отговарят на действителността и първият ответник е придобил собствеността върху имота в резултат на непрекъснато владение повече от 10 години, предвид което извършената през 2013г. продажба е породила своя вещно-прехвърлителен ефект и вторият ответник е придобил собствеността. Оспорват твърдението, че ищците са владели необезпокоявано и несмущаващо имота, както и че постройките в него са изградени в сочения от тях период. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с констативен нотариален акт №38, том III, рег.№5605, дело №368 от 13.08.2013г. ответникът А. П. е признат за собственик на основание давностно владение на дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 1837 кв.м., номер по предходен план- ***, кв. ***,***. С договор от 18.09.2013г., обективиран в нотариален акт № 93, том III, рег. № 6440, дело № 442, А. П. продал на Й. М. целия имот с площ 1837 кв.м. за сумата от 41 900 лв. /при данъчната оценка на имота от 41 812 лв./, която сума страните уговорили, че ще бъде платена по банков път в срок от 6 месеца, считано от датата на сключване на договора. Прието е за установено, че със заповед №18-6041/07.05.2014г. е одобрено изменението в кадастрална карта и регистри на [населено място] относно поземлен имот с идентификатор ***, състоящо се в разделяне на поземления имот на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1489 кв.м., собственост на Й. Я. М. и поземлен имот с идентификатор *** с площ от 348 кв.м., собственост на Й. Я. М.. На 26.05.2014г. Й. М. продал на С. П. поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], СО - р-н "К. п.", с площ от 348 кв. м, стар идентификатор ***, номер по предходен план *** - част, кв.***, който имот представлява реално обособена част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], СО-р-н "К. п.", с площ от 1 837 кв.м. за сумата от 2 000 лв., която сума продавачът заявил, че е получил преди подписване на нотариалния акт, която сделка е обективирана в нотариален акт №77, дело №245 от 2014г. По отношение на представените от ищците "махленско-декларация", въззивният съд е изложил, че имат характер на писмени свидетелски показания, поради което са недопустимо доказателствено средство съгласно действащия ГПК. С нотариална покана, връчена на ищците на 04.11.2014г., ответникът М. ги уведомил, че му е известно, че са предприели действия по снабдяване с документи за извършване на обстоятелствена проверка и признаването им за собственици на имот с идентификатор № *** с площ от 1837 кв.м. с номер по предходен план ***, кв.***, ***, като ги е предупредил да прекратят тези действия, в противен случай ще защити правата си по съдебен ред. Със заявление от 02.09.2015г. ищцата В. З. е предприела действия за издаване на удостоверение за търпимост на незаконен строеж, съставляващ едноетажна постройка със ЗП от около 90 кв.м., разположена в ПИ № ***, целият с площ от 1 835 кв.м. в кв. 3,[жк]в западната част на имота, заемаща около 989 кв.м. от посочения имот. Установено е, че със заповед № РД-30-4/07.01.2015г. е наредено на П. З. да премахне незаконен строеж: "едноетажна масивна жилищна сграда със ЗП-37 кв.м." с идентификатор ***, находящ се в [населено място],[жк], [улица]до ПИ с идентификатор *** /стар ПИ с идентификатор ***/, р-н "К. п.", тъй като строежът е изпълнен след 2001г. без издадено разрешение за строеж в имот, собственост на Й. Я. М. съгласно нотариален акт № 93 по н.д. № 442/13г., без отстъпено право на строеж и не са спазени необходимите отстояния от границите на имота. Със заповед от същата дата и с идентични мотиви е наредено и на З. М. С. да премахне незаконен строеж: "едноетажна масивна жилищна сграда със ЗП-38 кв.м." с идентификатор ***, находящ се в [населено място],[жк], [улица]до ПИ с идентификатор *** /стар ПИ с идентификатор ***/, р-н "К. п.". С решение №12499 от 18.11.2016г., по адм. д. № 4789/2016г. на ВАС жалбата на З. М. С. срещу заповед № РД-30-5/07.01.2015г. е отхвърлена. С решение №1410 от 31.01.2018 г. по адм. д. № 5570/17г. ВАС е отхвърлена и жалбата на П. Х. З. срещу заповед № РА-30-4/07.01.2015г. С определение №8941 от 22.07.2015г., по адм. д. №7852/2015г., ВАС е оставил в сила определение №2758 от 25.05.2015 г. по адм. д. №1460/2015г. на АССГ в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на В. З. срещу заповед № РД-30-5/07.01.2015г. и е прекратено производството в тази част. Въззивният съд е приел за установено, че Й. Я. М. е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ, с която е декларирал на свое име недвижим имот в [населено място], [улица], кв.***, *** с идентификатор *** с площ от 1 489 кв.м. Въззивният съд е посочил, че според заключението на СТЕ, изготвена от в.л. П. в регулационния и кадастрален план на м. "Ф.", одобрен с решение №25 по протокол №24/30.03.2001г. на СОС в поземлен имот /ПИ/ с пл. № ***, кв.*** и *** липсват нанесени сгради. Сградите с идентификатори *** и *** по кадастралната карта, одобрена със заповед №РД-18-50/02.11.2011г., са нанесени с изменението със заповед №18-6041/07.05.2014г. на началника на СГКК- София. Сградата с идентификатор *** по КК не съответства на съществуващата на място сграда, част от сградата по КК на място е премахната. Сградите се намират в източната част на имота, но не може да определи кога са построени. Според заключението на СТЕ, изготвено от в.л. Б., актуалният регулационен статут на територията се определя от действащия РП на м. "Ф.", одобрен с решение №25 по Протокол №24/30.03.2001г. и изменен съгласно ПУП- ИПР, одобрен с решение №388 по Протокол №64/26.06.2014 г. на СОС, според който 978 кв.м. от имота попадат в кв. 2; 583 кв. м попадат в кв. 3; 274 кв.м. попадат в [улица]-7, общо 1 835 кв.м. Границите на имот с идентификатор *** с площ от 1 837 кв.м. са идентични с границите на имот пл. №*** по предходния КП. Към 30.03.2001г. в имоти пл. № *** и *** от кадастралната основа на РП няма нанесени сгради. Със заповед №18-6041/07.05.2014г., издадена от СГКК София е одобрено изменение на КК и КР за имот с идентификатор ***, като на негово място са нанесени два нови имота с идентификатори *** с площ от 1 489 кв.м. и имот с идентификатор *** с площ от 348 кв.м. Това изменение на КК и КР не е отразено в кадастралната основа на действащия ПУП-ИПРЗ, утвърден с решение №388/26.06.2014г. на СОС. По действащия РП на м. "Ф." имот с идентификатор *** попада изцяло в кв.*, а имот с идентификатори *** попада частично в кв.* и * и в улица, като площта му се разпределя, както следва: 631 кв.м. попадат в кв.2; 583 кв.м. попадат в кв.3 и 275 кв.м. попадат в [улица]-7-общо 1 489 кв.м. Експертът е посочил, че действащият РП на м. "Ф." е разработен като план за регулация само на улици и на поземлени имоти за обекти на публичната собственост и с него не се предвижда създаване на урегулирани поземлени имоти с конкретно застрояване в тях. Посочил е, че в разписната книга за двата имота се съдържат следните данни: имот пл. №*** е отразен като двор на А. Я. Р. без данни за легитимиращ документ; имот с пл. №*** е със забележка "от 264", а в графата за име на собственика е записано "празно место". Липсват данни за собственик, документ за собственост, номер на преписката, по която е извършено попълването в КП, които данни по правило се отразяват в разписната книга за новообразувани имоти, поради което не може да се установи годината и основанието за нанасяне на имот пл. №*** в неодобрения КП на м. "З. р.". Имотът с пл. № *** попада извън обхвата на РП на м. "Ж.к. Ф.", одобрен със заповед № РД-50-09-251/08.05.1987г. Първата регулация на имота е съгласно РП на м. "Ф.", одобрен с решение № 25 по Протокол № 24/30.03.2001 г. на СОС, с който е одобрена само уличната регулация и тази на имотите, представляващи публична собственост, като за останалите имоти не са отредени УПИ. За частта от имота, попадаща в кв.3, РП е влязъл в сила на 03.10.2008г. От огледа на място вещото лице е установило, че границата между имоти с идентификатор *** и *** по КК, респективно границата между имоти с пл. № *** и *** по предходния КП, означена по цифри 8-9 на комбинираната скица не е материализирана на място и фактически сгради с идентификатори ***, *** и *** са разположени в едно общо дворно място. Нанесената в КК сграда с идентификатор *** с площ от 38 кв.м. съответства частично на съществуващата на място постройка, като действителното положение на сградата е означено на скицата в Приложение №5 със зелен цвят по цифри 1-2-3-4-5-1 с площ от 52 кв.м. Разширението спрямо нанесената в КК постройка е в източна посока, при което около 16 кв.м. попадат в имот с идентификатор *** / [улица]/. На място имот с идентификатор *** е ограден откъм улицата с масивна ограда, състояща се от плътна долна част и прозирна горна част, означена със зелен цвят по т. 4-6-7 на скицата към техническата експертиза. Навлизането й в улицата /в нереализирания тротоар/ е с около 1, 25 м. Границата по точки 8-10-11 е нетрайно материализирана с ограда от бетонови колове и мрежа, която е в лошо състояние. Границата по точки 11-12-13-14-15 е отразена окомерно от експертизата на база, посоченото от ищците, като тази част от границата е нетрайно материализирана с временна ограда от подръчни материали. Ограденият от ищците терен, ограничен между точки 2-3-4-9-8-10-11-12-13-14-15-2 и защрихован с лилав цвят на скицата, включва около 820 кв. м, от които в границите на имот с идентификатор *** попадат около 800 кв.м., а останалите около 20 кв.м. попадат в имот с идентификатор *** /улица/. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че границата с имот 6 я няма на място. Голямата сграда, която е в имот *** и която частично попада в имот ***, е нанесена със самостоятелен пл. № *** и е в имот ***. Попълнена е доста по-късно от реалното й построяване с преписка от 13.01.2006г. Най-старата сателитна снимка е от 2000г., на която голямата сграда в имот *** я има, но малките сгради, които са в процесния имот, ги няма. Те се появяват в изображението през 2003г. и са нанесени в кадастралната карта едва през 2011г., а в кадастралния план изобщо не са били нанесени. За първи път са нанесени в кадастралната карта. Според вещото лице временните огради не могат да бъдат датирани, те може да са сложени и преди два месеца, нямат траен фундамент в някаква основа и затова са нетрайно материализирани. Съдът е посочил, че от обясненията на ответника А. П. по реда на чл. 176 ГПК, се установява, че ищците П. и В. З. са живели в имота, в тяхната си част, имали си собствена къща в тяхното място. После техен роднина дошъл в имота на ответника и си направил малка къщичка. Купувачът Й. М. му е дал пари по банкова сметка и на ръка - 41 900 лв., а ответникът му предал владението на имота, когато продажната цена била заплатена. В обясненията си, дадени на основание чл. 176 ГПК, ответникът Й. М. е заявил, че е платил продажната цена на А. П. по банков път и някаква малка сума -от около 5 000 лв. му бил дал на ръка. Преди да купи имота е ходил на място, като всичко е било заградено, а П. и В. били в съседната голяма къща. Потвърждава, че е предложил на В. да й продаде двора. От заключението на изслушаната пред въззивната инстанция допълнителната техническа експертиза, изготвена от вещото лице С. Б. е прието за установено, че при огледа на място, извършен на 14.10.2021г. са констатирани ситуационни изменения след предишния оглед, извършен на 11.09.2019г., които се изразяват в прокарване през имота на път с широчина около 3,50 м., осигуряващ достъп до имот с идентификатор ***, в който се извършва строителство. Прокарването му е принудило ищците да преместят западната и северната огради на процесното дворно място по границата с пътя, като сегашното им местоположение не съвпада с границата на процесния имот в участъка по точки 10-11-12-13-14, показана с лилав цвят на Приложение №2 към експертизата по гр. д. №29071/2017 г. на СРС. Към настоящия момент разположението на границите на процесното дворно място е показано на комбинираната скица в Приложение №1Д с жълта линия по букви А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-З-И-К-Л-М-Н-О-А, както следва: от юг границата по б. А-Б е нетрайно материализирана с ограда от телена мрежа, прикрепена за бетонови колове, съвпада с кадастралната граница между имоти с идентификатори *** и ***; от запад и север границата по б. Б-В-Г-Д-Е е нетрайно материализирана с ограда от телена мрежа и бетонови колове, не е отразена в КК, попада в имот с идентификатор ***; от североизток границата по б. Е-Ж е нетрайно материализирана с ограда от телена мрежа и бетонови колове, съвпада с кадастралната граница между имоти с идентификатори *** и ***, границата по б. Ж-З-И е нетрайно материализирана с ограда от телена мрежа и бетонови колове, не е отразена в КК, попада в имот с идентификатор ***, границата по б. И-К-Л-М-Н е трайно материализирана-минава по външната стена на съществуващата жилищна сграда, която не е отразена в КК в сегашния си вид; от югоизток границата по б. Н-О е нематериализирана, съвпада с кадастралната граница между имоти с идентификатори *** и ***, границата по б. О-А е нематериализирана, съвпада с кадастралната граница между имоти с идентификатори *** и ***. Т.е. границите на процесния имот от юг, запад, север и североизток са изцяло материализирани по б. А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-З-И-К-Л-М-Н и не са материализирани от югоизток, като в тази част съвпадат с кадастрални граници по КК /по б. Н-О-А/. Оградите определят по недвусмислен начин частта на имот с идентификатор ***, представляващ дворно място на въззивниците. Мястото, означено по буквите А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-З-И-К-Л-М-Н-О-А, съдържа 798 кв.м., от които 768 кв.м. попадат в имот с идентификатор *** и 30 кв.м. попадат в имот с идентификатор *** / [улица]/. Въз основа на периодичното заснемане на земната повърхност и съхраняване на изображения за изследвания участък от 2000-та година в приложението Google Earth се установява, че жилищната постройка с идентификатор *** се появява за първи път на сателитна снимка от 27.03.2003г.; постройката с идентификатор *** се появява на снимката от 11.07.2007г.; пристройката към сграда с идентификатор ***, която не е включена в КК, но е заснета на скица-проект за изменение на КК № 15-113974/17.04.2014 г. /л.11 от гр. д. № 29071/2017 г. на СРС/, се появява на снимката от 29.09.2009г. Сграда 1 е нанесена в КК под формата на буквата "Г", но в действителност тя по-късно е пристроена и когато е правен проекта за изменение на КК, който не е одобрен и не е реализиран, е извършено заснемане и по координатите на това заснемане вещото лице я е оцветило в зелен цвят-каквато е в настоящия момент. Тя е пристроена, но е включена като една сграда. Сграда 2 си е такава, каквато е нанесена в КК. Границата по т. А и т. Б изобщо не е променяна спрямо първия оглед, тя е кадастрална граница между имоти с идентификатори с последни цифри 234 и 8, материализирана с паянтова ограда с бетонови колове и мрежа, която е паянтова, няма масивна основа и може да се мести винаги, като коловете се забиват в почвата и се опъва мрежа. Целият спорен имот представлява част от имот *** и тази ограда, която е отместена, няма как да е отразена в КК в имот ***, тъй като се намира в имот ***, който представлява [улица], която не е реализирана. В частта границата по т.Ж-З-И касае не имот ***, а имот ***. Въззивният съд, след като е коментирал показанията на всички разпитани свидетели, включително и на тези, преразпитани отново във въззивното производство, и след като е преценил същите във връзка с всички останали доказателства и факти по делото, е споделил извода на първата инстанция за неоснователност на предявените искове и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Заключил е, че ищците не са установили по категоричен начин, че владеят именно процесните 820 кв.м., като е посочил, че оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Доколкото ответниците са доказали притежаваното право на собственост на основание представените нотариални актове, а ищците не са установили претендираното от тях оригинерно придобивно основание- придобивна давност, то съдът е приел, че предявеният иск за собственост следва да се отхвърли. Предвид неоснователността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, за неоснователно е счетено и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е приел, че ищците не са доказали нищожността на атакуваната сделка на осн. чл. 26 ЗЗД. Посочил е, че по делото са представени доказателства за извършени плащания, за декларирането на имота от Й. М. след закупуването му, както и за предприемането на действия за защита на собствеността си чрез изпращането на нотариална покана до ищците и инициирането на административни производства за премахване на незаконни строежи, изградени в имота му, което навежда на категоричния извод, че страните са целели търсения от тях резултат, а именно прехвърляне на собствеността върху имота. За недоказани са приети твърденията на ищците, че прехвърлянето на имота е имало за цел те да бъдат изнудвани за пари, както и, че сделката е сключена в противоречие със закона и добрите нрави. Във връзка с възраженията във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че ищците не са установили по безспорен начин, че са владели имота през сочения от тях период. Изложил е, че ищците свързват началния период на владението със започването на строежа на незаконните постройки в имота в края на 1997г., но показанията на свидетелите се разминават относно площта на имота, годината на построяване на незаконните сгради и наличието на ограда. Така според свидетелката В. Р. ищците живеят в имота от 1996-1997г., но къщичките са построени през 2007г., както и, че в дворното място се намира и голямата къща. Впоследствие тази свидетелката е заявила, че къщичките са построени през 1996г. Свидетелят З. С. заявява, че с В. живеят в дворното място от 1998г. и, че имотът е ограден, а дворното място около постройките е около 900 кв.м, голямата къща на П. се намирала в същото дворно място. Свидетелката Т. В. пък твърди, че В. е дошла в имота една-две години след нея /т.е .през 1999г. - 2000г./ и, че къщите са били готови през 2000г., а мястото към малките къщички е около 1 дка и е оградено с мрежа. Голямата къща на баща й П. е в дворното място. Съдебният състав е посочил, че показанията на тези свидетели се разминават както помежду си, така и с констатациите в заповедите за премахване на незаконните постройки, в които е прието, че сградите са построени след 2001г., както и с приетите по делото технически експертизи на вещото лице Б., според които едната постройка се появява за първи път на сателитните снимки през 2003г., а другата- през 2007г., както и че процесният имот е с площ от около 820 кв.м., а към 30.03.2001г. в имоти пл. № *** и *** на кадастралната основа на РП няма нанесени сгради. Съдът е посочил, че от заключението се установява също, че процесното дворно място не е оградено с трайна ограда или с други трайни елементи на място от имота на ответниците, което е от значение с оглед обособяване на имота, върху който ищците твърдят, че са упражнявали владение. Предвид което, въззивният съд е заключил, че дори и да се приеме за установено, че ищците са живели в построените незаконни постройки повече от 10 години, то не е проведено пълно доказване относно частта от дворното място, върху която са упражнявали владение и за какъв период. За неоснователно е прието и оплакването на ищците за противоречие с разясненията в ТР №11/21.03.2013г. по т.д. №11/12г. на ОСГК на ВКС. Съдът е посочил, че след като ищците не разполагат с нотариален акт за собственост, то тяхна е тежестта да оборят констатациите в нотариалния акт на ответника, а от събраните по делото доказателства не би могъл да се изведе обоснован извод за установено от ищците владение върху процесния имот, за продължителността му и всички негови характеристики, поради което е приел, че ищците не са оборили констатациите на нотариуса относно придобитото от първия ответник право на собственост върху процесния имот по давност. Съдът е приел за несъстоятелни доводите на ищците, че сам ответникът А. П. в обясненията, дадени по реда на чл. 176 ГПК, е потвърдил, че ищците са смутили владението му преди издаването на нотариалния акт от 2013г., както и че фактическият състав на придобивната давност е осъществен към 2013г., като е изложил, че съдът е длъжен да се произнесе в рамките на заявеното с исковата молба придобивно основание, а именно твърдяна придобивна давност, изтекла към 31.12.2007г. Въззивният съд е изложил, че продажбата, обективирана в нотариален акт №93 по н.д. №6440/13г., не е нищожна на нито едно от предявените основания, след като не е констатирал страните по договора за покупко-продажба да не са целели правните последици на сделката, нито наличието на твърдяната прикрита сделка. Отбелязал е, че обстоятелствата дали и кога е платена цената, респективно дали и кога е предадено владението, са евентуални основания за разваляне на договора поради неизпълнение, но са неотносими към валидността на сделката. В допълнение е изложил, че по делото са представени вносни бележки за извършени плащания от купувача по сметка на продавача и разписка от последния, че е получил изцяло договорената продажна цена, а от представеното удостоверение от СО - "Дирекция Общински приходи" е видно, че през 2014г. Й. М. е декларирал процесния имот, придобит с нотариален акт № 93/2013г. Съдът е посочил също, че сделката не е нищожна и поради нееквивалентност на престациите, тъй като отчитайки принципа на свобода на договаряне, несъответствието между двете престации трябва да е такова, че едната престация да е пренебрежимо малка, практически нулева, какъвто разглежданият случай не е, доколкото сделката е сключена при цена, надвишаваща данъчната оценка. При така изложените мотиви от въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че липсват сочените основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е предпоставено от разрешаването на правен въпрос - материалноправен или процесуалноправен, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. По първите три въпроса, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всеобхватно събраните по делото доказателства, включително противоречивите свидетелски показания, и да формира въз основа на тях правните си и фактически изводи в контекста на доводите и възраженията на страните, не се констатира произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираната от касаторите практика. Според посочените решения, въззивният съд дължи обсъждане на възраженията и доводите на страните във връзка с предмета на спора, съответно с предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрани пред нея и пред първата инстанция, след което правейки собствени заключения, които обосновава и подкрепя, анализирайки целия доказателствен материал поделото и по вътрешно убеждение, да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Напротив, именно в съответствие с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, в т.ч. и на показанията на свидетелите, разпитани в хода на първоинстанционното производство, включително е извършил и пре-разпит на част тях, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на давносното владение са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но изхождайки от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивният съд. Според константната съдебна за посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица е възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Следва да се посочи, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост /решение №79/12.07.2017г. по гр. дело №3244/2016 на ВКС, поради което съдът е длъжен да извърши преценка. Именно такава преценка е осъществил въззивният съд в контекста на останалите събрани доказателства, и предвид констатираното противоречие, детайлно е анализирал показанията, като е посочил кои приема за достоверни и кои –не. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респективно в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Въззивният съд е посочил, че независимо от проведената очна ставка на свидетелите, и извършения повторен разпит на част от тях във въззивното производство, от техните показания не се установява безпротиворечиво дали ищците са започнали да строят постройките през 1996-1997г., респ. са ги довършили през 2000г. или в по-късен момент. В същото време е констатирал, че според кредитираното заключение на СТЕ към 30.03.2001г. в имоти пл. №№*** и *** по кадастралната основа няма нанесени сгради, границата между имоти с идентификатор *** и *** по КК, респ. границата между имоти с пл. №№ *** и *** по предходния КП, а малките сгради се появяват на сателитните снимки едва през 2003г. Посочил е, че показанията на свидетеля С. противоречат на изложеното от вещото лице, че в частта между т.11, 12 и 13 няма никаква непрекъсната материализирана граница, частично са поставени някакви части от зелена мрежа, но не се затваря целият имот с огради, дори и паянтови, границата с имот *** я няма на място. Доколкото въззивният съд е изложил подробни и изчерпателни мотиви относно достоверността на събраните по делото свидетелски показания като е посочил кои от тях кредитира и кои не, то не се установява наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси. По отношение на четвъртия въпрос касаторите твърдят противоречие на въззивното решение с приетото в т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. №4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Въззивното решение не съдържа извод в обратния смисъл. В случая след подробен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване ищците да са придобили по давност правото на собственост върху процесния имот. Несъгласието на касаторите с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт. Петият въпрос относно правната стойност на констативния нотариален акт също не обусловя допускане на касационно обжалване, тъй като приетото от въззивния съд е в съответствие с ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк. д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС. Според разясненията в последното, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. По настоящото дело, въззивният съд е посочил, че след като първият ответник се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка, то ищците са тези, които следва да опровергаят констатациите на този нотариален акт. Съобразявайки това разбиране, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът е формирал извод, че съществуването на удостовереното с констативния нотариалния акт право на собственост не е опровергано от ангажираните от ищците доказателства. Настоящият касационен състав счита, че въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, дадени в цитираната задължителната съдебната практика, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно придобивния фактически състав по чл. 79, ал.1 ЗС съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон касае правилността на решението, която обаче може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Шестият поставен въпрос, касаещ придобиване по давност на реална част от имота, не отговаря на общото селективно основание според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ВКС по т. дело №1/2009г. на ОСГТК, тъй като този въпрос не е от значение за изхода на спора- той нито е бил включен в предмета на спора, нито е обусловил решаващите мотиви на съда. За да отхвърли иска, въззивният съд не е счел, че презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение при придобиването по давност на реална част от имот, а е приел, че ищците не са доказали осъществяването на такова владение, което да има за правна последици придобиването на процесната част от имота по давност. Предвид което по отношение на този въпрос не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване и по седмия въпрос. На първо място, следва да се посочи, че отменяването или изменяването на нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка, засягащ права на трети лица, не е предмет на самостоятелен иск – не е самостоятелна форма на защита чрез предявяване на иск, а е изрично разпоредена законна последица от разрешаването по исков ред на породения от това спор за гражданско право. В настоящия случай са предявени и разгледани искове за твърдяното от ищците право на собственост върху реална част от недвижим имот на основание давностно владение. Тъй като претенциите им са отхвърлени като неоснователни, то и искането им да бъде отменен по реда на чл.537, ал.2 ГПК констативния нотариален акт също е отхвърлено. С оглед на изложеното, настоящият касационен състав намира, че в случая при постановяване на решението си въззивният съд не е процедирал в противоречие с приетото в ТР №3 от 29.11.2012г. по тълк. д. №3/2012г. на ОСГК на ВКС и ТР №178 от 30.06.1986г. по гр. д. №150/1985г. на ВС, ОСГК. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, ответниците по касационната жалба имат право на разноски, които съдът с оглед представения договор за правна помощ и пълномощно, определя в размер на сумата от 1500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата инстанция. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение