Определение № 50008 от 06.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 485 от 10.01.2022 г., подадена от Й. Ж. Д. и П. Г. Д., чрез адвокат С. Н. от АК - В., срещу въззивно Решение № 1697 от 12.11.2021 г. по в.гр.д.№ 1447/2021 г. на Окръжен съд - Варна.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответницата по касация Д. В. Х. е подала отговор на жалбата чрез адвокат Д. П. от АК - В.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е отменил Решение № 260362 от 09.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 2958/2019 г. по описа на РС - Варна, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. В. Х. срещу Й. Ж. Д. и П. Г. Д. отрицателен установителен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците – съпрузи Й. Ж. Д. и П. Г. Д. не са собственици на поземлен имот с идентификатор № * по КК на [населено място], находящ се в [населено място], район А., с.о. „Б. С.” с площ от 1 000 кв.м., а по скица – 1 144 кв.м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори №№ *; *; *; *; *, като вместо това е постановено, че се приема за установено в отношенията между Д. В. Х. от една страна и Й. Ж. Д. и П. Г. Д. - от друга, че Й. Ж. Д. и П. Г. Д. не са собственици на описания недвижим имот.

Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частите, с които са уважени предявените от Д. В. Х. срещу К. М. В., С. П. В. и Ж. С. А. отрицателни установителни искове за собственост по отношение на процесния имот.

От фактическа страна е прието, че с договор за покупко-продажба, сключен с н.а.№ 21 от 23.02.2002 г., ищцата Д. В. В. (с фамилно име Х. след сключване на граждански брак) е придобила собствеността върху дворно място, находящо се в [населено място] с площ от 1 000 кв.м., съставляващо имот с пл.№ * по КП на местността „Б.–с.” – землище на [населено място], при граници: път, борова гора, имоти с пл.№№ * и *, ведно с дворните подобрения и трайните насаждения. Това дворно място е продадено от Д. В. Х. на К. М. В. (по време на брака й със С. П. В.) с договор за продажба, сключен с н.а.№ 136 от 14.03.2007 г. С договор за продажба, сключен с н.а.№ 45 от 21.09.2007 г. К. и С. В. са продали имота на Ж. С. А..

С договор за продажба (н.а.№ 154 от 13.11.2007 г.) Ж. С. А. е продал на П. и Й. Д. имота, а с договор, сключен с н.а.№ 155 от 13.11.2007 г. П. и Й. Д. са учредили в полза на „Прокредит банк” АД - София договорна ипотека върху имота за обезпечение на дълга им по предоставен от банката кредит.

С Решение № 267 от 15.01.2015 г. по гр.д.№ 10088/2007 г. по описа на РС – Варна, по иска на Д. В. Х. срещу К. М. В. и С. П. В., договорът за продажба, сключен с н.а.№ 136 от 14.03.2007 г., е прогласен за нищожен поради противоречието му със закона. Решението в тази част е в сила от 13.02.2015 г. Със същото решение исковете на Д. Х. против К. М. В., С. П. В. и Ж. С. А. по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, по чл. 29 и по чл. 33 ЗЗД за прогласяването за нищожен, евентуално – за унищожаването на договора за продажба, сключен с н.а.№ 45 от 21.09.2007 г., с който К. и С. В. са продали на Ж. А. процесния имот, са отхвърлени. Решението в тази част е в сила от 05.12.2017 г.

Исковата молба по гр.д.№ 10088/2007 г. по описа на РС - Варна е подадена на 03.12.2007 г. и е вписана в СлВп - Варна на 20.03.2008 г. В хода на производството ищцата Д. Х. е предявила и против ответниците Ж. А. и П. и Й. Д. искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и по чл. 27 ЗЗД за недействителност на договора за продажба, сключен с н.а.№ 154 от 13.11.2007 г., с който договор Ж. А. е продал процесния имот на П. и Й. Д., но с влязло в сила определение производството в частта му по тези искове е прекратено.

От приходни квитанции от 2018 г. и 2019 г. за заплащане на местни данъци по отношение на процесния имот от П. Г. Д., както и от акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК от 13.05.2016 г. спрямо ответницата П. Г. Д., издаден от Община Варна, е видно, че процесният имот е деклариран от П. Д. пред общинската администрация на 27.11.2008 г., а през 2018 г. и 2019 г. са заплатени данъци за имота, вкл. и за минали години.

От удостоверение от 15.12.2020 г., издадено от „Енерго-Про Продажби” АД - Варна и от справка за потребление на ел. енергия, издадена от „Енерго-Про продажби” e установено, че титуляр на партидата за снабдяване с ел.енергия на процесния имот е Д. В. Х.; партидата е открита на 27.10.2006 г. и все още е на нейно име. В имота е отчетено потребление на ел.енергия до 30.06.2008 г.; за периода 01.07.2008 г. до 28.10.2009 г. не е констатирано потребление на ел. енергия; в периода 29.10.2009 г. – 10.11.2009 г. е отчетено потребление на ел.енергия на стойност от 8,93 лева, а след 10.11.2009 г. до 01.11.2020 г. потребление на ел.енергия в имота не е установено и издадените фактури за последния посочен период са с нулева стойност.

В удостоверение от ОД на МВР - Варна, Сектор „Български документи за самоличност” от 26.01.2021 г., са посочени дати на влизане и напускане на територията на Р.България от ищцата, с уточнението, че след приемането на Р.България за член на ЕС на 01.01.2007 г. данните за задграничните пътувания на българските граждани са непълни.

По делото са разпитани две групи свидетели: И. Г. Т. и П. М. Д. - съответно майка и син на ищцата Д. Х., ангажирани от последната, както и М. А. И. и М. Г. К., без родство и дела със страните, ангажирани от ответниците П. и Й. Д.. Въззивният съд детайлно е посочил фактите, приети за установени с показанията на всеки от свидетелите.

От правна страна е прието, че при предявен отрицателен установителен иск за собственост предмет на изследване в процеса е правото на собственост на ответника и в негова тежест е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е собственик на спорния имот въз основа на твърдяните от него придобивни способи. В случая ответниците П. и Й. Д. са заявили, че са собственици на процесния имот въз основа на договора за продажба, сключен с н.а.№ 154 от 13.11.2007 г. Този договор няма вещен ефект и не ги легитимира като собственици, защото договорът, сключен с н.а.№ 136 от 14.03.2007 г., с който ищцата Д. Х. е продала на К. В. (по време на брака й със С. В.) процесният имот, е прогласен за нищожен с влязло в сила решение. Съответно - праводателят на ответниците П. и Й. Д. (Ж. А.) е договарял с несобственик и не е могъл да прехвърли собствеността с договора за продажба по н.а.№ 154 от 13.11.2007 г. с оглед принципа, че никой не може да прехвърли другиму права, която няма.

Приетото е наложило да бъде разгледано възражението на ответниците П. и Й. Д., че са придобили имота по давност въз основа на осъществявано добросъвестно владение с начало на владението 13.11.2007 г. (сключването на договора за продажба) до предявяването на иска на 21.02.2019 г. Въз основа на анализа на доказателствата е прието, че не може да се направи категоричен и безспорен извод за осъществявано от ответниците П. и Й. Д. владение върху имота в твърдяния от тях период. Договорът за продажба по н.а.№ 136 от 14.03.2007 г., с който ищцата Д. Х. е продала имота на К. В. (първият от веригата транслативни договори) е прогласен за нищожен поради противоречие със закона (комисорна клауза – чл. 152 ЗЗД). Този договор е от категорията на т.нар. „фидуциарни сделки”, при които резултатът надхвърля целта, т.е. страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга, по-ограничена юридическа цел – в случая създаване на обезпечение за кредитора. Фидуциарните сделки са подвид на симулативните сделки. Поради това е прието, че със сключването на договора по н.а.№ 136 от 14.03.2007 г. прехвърлителката – ищца Д. Х. не е предала владението върху прехвърления имот на приобретателката К. В., тъй като именно поради симулативния характер на фидуциарните сделки, в случая е неприложимо правилото, че прехвърлителят, дори и да не е изпълнил договорното си задължение за предаване на вещта, от момента на сключване на договор с вещен ефект (продажба, замяна, дарение и др.) става държател на вещта и започва да я държи за лицето, комуто я е прехвърлил. В настоящия случай и след сключване на договора за продажба по н.а.№ 136 от 14.03.2007 г. ищцата е запазила владението върху имота, а не е започнала да го държи за приобретателката, нито за последващите приобретатели по веригата от транслативни договори, доколкото няма доказателства до месец юни 2008 г. някой друг, освен ищцата, да е бил във владение на процесния имот, като последната е осъществявала такова чрез своите родители.

Прието е, че за да е налице обективният признак на владението, необходимо е при упражняването на фактическата власт владелецът да държи вещта по изключителен начин, т.е. да извършва действия върху нея и да изключва действията на други лица, а ако вещта се е намирала преди това в чужда фактическа власт (какъвто е и настоящият случай), новият владелец трябва да установи своя фактическа власт и да отстрани фактическата власт на предишния владелец. При положение, че предишният владелец продължава да извършва, макар и откъслечни действия спрямо имота, не е налице установена от новия владелец фактическа власт, съответно не е налице и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Показанията на ангажираните от ответниците П. и Й. Д. свидетели (М. И. и М. К.) не установяват по категоричен начин, че ответниците са установили своя фактическа власт и са отстранили фактическата власт на предишния владелец, т.е. не установяват при условията на пълно доказване обективния признак на владението. Тези показания са преценени като неубедителни и противоречиви, като освен това изложеното от свидетеля М. И. в една част се опровергава и от писмените доказателства, а също и от показанията на ангажираните от ищцата свидетели, което поставя под съмнение достоверността им. Така свидетелят М. И. заявява, че към 2006 - 2007 г. имотът е бил изоставен. Горното е в противоречие със справката за потребена ел.енергия, от която е установено, че от електрифицирането на имота през месец октомври 2006 г. до лятото на 2008 г., а също и през месец ноември 2009 г. в имота е потребявана ел.енергия. В периода октомври 2006 г. до юни 2008 г. имотът е бил обитаван постоянно, което се установява и от показанията на ангажираните от ищцата свидетели И. Т. и П. Д., които са кредитирани в тази им част. От показанията на свидетеля М. И. може да се заключи, че същият няма трайни и продължителни впечатления относно имота (свидетелят не знае в мястото да е имало електричество или външна тоалетна със септична яма - обстоятелство установено от показанията на свидетелите Т. и Д., които съвпадат помежду си относно наличието в имота на тоалетна със септична яма, което е логично при положение, че в периода октомври 2006 г. – юни 2008 г. имотът е бил обитаван целогодишно); свидетелят не е виждал никого в имота. Свидетелят М. К. е заявил, че през 2008 г. ответникът Й. Д. му е предоставил имота да го обработва, да се грижи за лозето и свидетелят посещавал имота един–два пъти в месеца, не е виждал други хора в имота, в смисъл никой не е препятствал достъпа му до имота. До 2016 г. се е грижил за лозето. Показанията му са неубедителни и нелогични – свидетелят не знае в имота да има електричество, не помни дали в мястото е имало външна тоалетна със септична яма, както и легло (или легла) в бараката. При положение, че свидетелят в продължение на осем години е стопанисвал имота, влизал е и в бараката (там са се съхранявали инструменти), то независимо, че не е ползвал електричество, не е логично да не забележи, че бараката е електрифицирана. От друга страна, показанията на свидетелите И. Т. и П. Д. са безпротиворечиви и еднопосочни, в голямата си част съвпадат относно релевантни за спора факти – че имотът е бил обитаван целогодишно до лятото на 2008 г., че и след това са го посещавали, макар и по-рядко, по няколко пъти в годината, вкл. и до настоящия момент, основно от свидетелката И. Т.; че през 2019 г. установили, че оградата и бараката са съборени, а лозето изкоренено. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите И. Т. и П. Д. в посочените части, тъй като са безпротиворечиви и еднопосочни, а от друга страна по делото няма нито едно доказателство, което да ги опровергава или да ги поставя под съмнение, вкл. и показанията на свидетелите М. И. и М. К. в частта им, в която те заявяват, че не са виждали други хора. При положение, че свидетелите М. И. и М. К. имат впечатления - първия един път в месеца, а втория – един-два пъти месечно, показанията им в посочената част не изключват имотът да е бил посещаван от свидетелите И. Т. и П. Д., а също и от ищцата, съобразно заявеното от последните двама. Обстоятелството, че свидетелите И. Т. и П. Д. са роднини по права линия на ищцата, не е основание показанията им да бъдат априори дискредитирани и счетени за недостоверни, още повече, че се подкрепят от писмени доказателства. Наред с това от показанията на свидетеля М. И., в които той посочва, че през 2015/2016 г. ответникът е разбил катинара, с който се заключвала веригата за входните порти, тъй като бил сменен, е в подкрепа на показанията на свидетелите И. Т. и П. Д., че същите (основно свидетелката И. Т.) поне до 2015 г. са посещавали имота и дори са сменили и катинара, което пък е допълнителен аргумент показанията на ангажираните от ищцата свидетели да бъдат кредитирани в частта им, в която те свидетелстват, че и след като свидетелката И. Т. и съпругът й са престанали да живеят там и след като съпругът й се разболял, тя е продължила да го посещава периодично поне до 2015 г. Прието е, че до 2015 г., ищцата, чрез майка си (свидетелката И. Т.) е продължила да извършва, макар и откъслечни, действия по отношение на имота (според показанията й го е почиствала доколкото може, като не е правила „нищо официално”). В обобщение е прието, че в периода от 13.11.2007 г. (сключването на договора по н.а.№ 154/2007 г.) до 2015 г. не е налице установена от ответниците фактическа власт върху процесния имот, тъй като не е отстранена фактическата власт на ищцата, съответно не е налице обективният признак на владението, а именно – владелецът да държи вещта по изключителен начин, да отстрани фактическата власт на предишния владелец, който в случая е ищцата, да извършва действия върху вещта и да изключва действията на други лица. За периода от 13.11.2007 г. до 2015 г. не е налице владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС от страна на ответниците върху процесния имот. От 2015 г. до предявяване на иска за собственост срещу ответниците П. и Й. Д. на 21.02.2019 г. не е изтекъл нито петгодишния, нито десетгодишния срок за придобиването на имота по давност, а предявяването на иска за собственост на 21.02.2019 г. прекъсва срока на придобивната давност.

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Има ли правомощия въззивният съд при въведените ограничения с нормата на чл. 269 ГПК да се произнася по правилността на решението, като обсъжда пороци и невъведени от въззивника оплаквания в жалбата за неправилност на първоинстанционното решение, които не касаят приложение на установена в публичен интерес материалноправна норма;

2. Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК;

3. Счита ли се, че владението на недвижим имот не е установено от новия владелец на чужд имот с извършването на откъслечни, несистемни, скрити действия от действителния собственик при липса на заявени претенции и действия, целящи отблъскването на владението на несобственика;

4. Какви са предпоставките за установяване на владение от приобретателя от несобственик и следва ли владелецът на чужд имот да доказва в производството, че е демонстрирал пред действителния собственик намерението си за своене на имота, за да установи, че е установил владение върху този имот;

5. Необходимо ли е, за да е налице владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, да се осъществява непрекъснато въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, или фактическата власт може да се упражнява чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение да се свои вещта, и да не са прекъсвани от действията на трети лица;

6. Намира ли приложение презумпцията на чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС в хипотеза, при която възражението за придобиване по давност се противопоставя на лицето, което е притежавало собствеността към момента на изтичане на давността;

7. Приложима ли е разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД по отношение на последния приобретател на спорния имот, за който имот впоследствие е обявена нищожност на предходна прехвърлителна сделка, поради противоречие с чл. 152 ЗЗД и при твърдения на насрещната страна за наличие на привидност;

8. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните.

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 25 от 02.04.2021 г. по гр.д.№ 1849/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 183 от 17.01.2020 г. по гр.д.№ 942/2019 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 149 от 10.09.2019 г. по гр.д.№ 2779/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; вторият въпрос – в противоречие с Решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/2018 г. на ВКС, І г.о., Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 3897/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216/2008 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр.д.№ 191/2017 г. на ВКС, ІV г.о.; трети, четвърти и пети въпрос - в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 23 от 20.05.2016 г. по гр.д.№ 5162/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1650/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.; шести въпрос – в противоречие с Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4591/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.; седми въпрос – в противоречие с Решение № 211 от 07.11.2017 г. по гр.д.№ 4793/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; осми въпрос – в противоречие с Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се също наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с въпроси №№ 1 и 8 от изложението се установява съответствие между произнасянето на въззивния съд и практиката на ВКС, доколкото са обсъдени всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна. Въззивният съд е посочил върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Решението е мотивирано съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като са изложени фактически и правни изводи по съществото на спора и произнасяне по доводите и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Въпрос № 2 от изложението се явява обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. В настоящия случай, извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Действията на съда при преценка на свидетелските показания не противоречат на практиката на ВКС, на която се позовават касаторите. Показанията на свидетелите И. Т. и П. Д. са преценени при условията на чл. 172 ГПК, в съвкупност с останалите доказателства и установените с тях обстоятелства. Въпроси №№ 3, 4, 5 и 6 от изложението са свързани с твърденията на жалбоподателите, че същите са установили владение върху процесния имот, считано от 2007 г., че това владение е добросъвестно, че започналата да тече придобивна давност не е била прекъсната с предявяване на иск за собственост, изтекла е преди предявяване на иска по настоящото дело и следва да бъде зачетена. Тези въпроси не са обуславящи изхода на спора, тъй като са предпоставени от наличието на положително установени по делото факти, които в случая въззивният съд е приел за недоказани - упражняване на фактическа власт върху имота от касаторите, лично и чрез трети лица, след извършената през 2007 г. продажба. Възражението на ответниците за придобиване на имота по давност е счетено от съда за неоснователно поради това, че последните не са доказали да са установили фактическа власт върху имота през 2007 г., а срокът на осъществяваната фактическа власт след 2015 г. е недостатъчен за настъпване последиците на давността. Преценката дали е осъществен обективният елемент на владението се извършва конкретно при отчитане установен начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на претендиращият да е владелец, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на презумпцията на чл. 83 ЗС. Дали едно лице е упражнявало фактическа власт върху вещта и за какъв период е фактически въпрос, който се разрешава въз основа на събраните по делото доказателства, а не с оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция. Последната освобождава владелеца от тежестта да доказва намерението, с което упражнява фактическата власт (субективния елемент на владението), но не и от тежестта да доказва факта на упражняване на фактическа власт. Обективният елемент на владението не се предполага, а трябва да бъда доказан. Обосноваността на направения от въззивния съд извод в тази насока не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК, тъй като касае правилността на решението. Въпрос № 7 от изложението, свързан с приложението на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е определящ за изхода на спора и за крайния извод на съда за основателност на предявения отрицателен установителен иск. Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД охранява интересите на третите лица, придобили добросъвестно права от приобретател по сделка, прогласена за симулативна, ако тези права са придобити преди вписване на исковата молба за разкриване на симулативността на сделката. Симулативността представлява основание за недействителност по чл. 26, ал. 2, изр. 1, хипотеза 5 ЗЗД. Настоящият случай не е такъв. Нищожността на договора за продажба, сключен с н.а.№ 154 от 13.11.2007 г., е прогласена с влязлото в сила Решение № 267 от 15.01.2015 г. по гр.д.№ 10088/2007 г. на РС – Варна при условията на чл. 26, ал. 1, хипотеза 1 ЗЗД – поради противоречие с императивна правна норма и това е отчетено от въззивния съд при произнасянето по заявеното от настоящите касатори придобивно основание по чл. 183 ЗЗД. С отговора на исковата молба ответниците по иска (сега касатори) не са противопоставили възражения относно вида недействителност на договора и въззивният съд не е обсъждал дали разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД намира приложение в случая. С оглед естеството на прогласената нищожност, отговорът на този въпрос е отрицателен, което от своя страна означава, че проблемът, поставен с въпрос № 7 няма отношение към разглеждания казус. В случая договорът, сключен с н.а.№ 154 от 13.11.2007 г., не е произвел вещнопрехвърлителен ефект с оглед принципа, че никой не може да прехвърли другиму права, които няма. Приетото от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която прехвърлянето на чужда вещ, както и последващите разпоредителни действия с нея, са непротивопоставими на действителния собственик, независимо от вписването на съответните сделки и без оглед на това кога е вписана исковата молба, с която действителният собственик претендира правото си на собственост. Нищожната сделка не произвежда правно действие и когато едно лице не е придобило право на собственост, то не може след това да го прехвърли, по правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава.

Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая, по поставените от касатора въпроси не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, като съществува практика на ВКС (включително цитираната от касаторите), с която въззивният съд се е съобразил.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което допускане не може да се постанови в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК. Не е налице и някое от останалите две основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, за съществуването на които ВКС следи и служебно. Въззивното решение е валидно (постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля) и процесуално допустимо (постановено е в отговор на надлежно сезиране и в рамките на сезирането).

С оглед настоящото произнасяне касаторите следва да заплатят на ответницата по касация разноските, направени за защитата й пред ВКС, които възлизат на сумата 1 138 лв., представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговор на касационната жалба (л. 32).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия