Определение № 47 от 21.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 31/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. И. Р., Л. И. Р. е Т. П. Р. срещу определение №260081 от 06.11.2020 г. по в.ч.т.д.№643/2020 г. на АС Пловдив. С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба срещу определение №260074 от 03.09.2020 г. по т.д.№1073/2019 г. на ОС Пловдив, в частта, с която е оставен без уважение молбата на К. И. Р., Л. И. Р. е Т. П. Р. за освобождаване от държавна такса и разноски по т.д.№1073/2019 г. на ОС Пловдив В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса, как се определя дали едно лице действително не разполага с парични средства, достатъчни за заплащане на държавна такса и разноски по делото и в случай че е необходимо ищецът години да събира необходимата сума за заплащане на държавна такса, следва ли да се приеме, че същият разполага с достатъчно средства. 2. При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса, следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива, с установените в страната: 1 линия на бедност; 2 данните на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейство и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка на живот – официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работна заплата; Кои са минималните средства, над които ищецът може да бъде задължаван да внесе цялостна или частична дължима държавна такса за водене на дело и кои точно данни за необходими минимални средства за живот следва да се съобразят; При получавани доходи на границата на тези минимални необходими средства за нормален живот, може ли да се направи преценка за наличие на достатъчно средства от ищеца за заплащане на значителна държавна такса, като внасянето на тази такса означава живот със средства, много под посочените минимални, установени в страната, или обременяване със заеми. 3. Нарушава ли се правото за свободен достъп до правосъдие, като се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минималните необходими за нормален живот; не представлява ли подобно искане очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие, като се поставя пред избор или за напълно мизерно живеене, или за предявяване на иск. 4. Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусне да доведе задължаването му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изисква да остане ищецът, над които да се счита, че има възможност да плати такава. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че молителката К. Р. работи и получава месечно възнаграждение в размер на 1 140 лв., като притежава и лек автомобил. По отношение молителя Л. Р. е установил, че същият работи и получава месечно възнаграждение в размер на 650 лв., като през 2020 г. е придобил втори лек автомобил Ауди А4, а по отношение молителката Т. Р. е приел, че пребивава, живее и работи постоянно извън страната, като реализира доходи /наред с декларирания годишен доход от 3 000 лв./, позволяващи й това, Изложил е съображения, че и тримата молители са млади хора на възраст 28-30 години, нямат заболявания и могат да полагат труд, нямат установени задължения за издръжка /Т. Р. има дете, родителските права по отношение на което са предоставени на бащата/, като могат да реализират и реализират доходи, които съпоставени с размера на държавната такса от 1020 лв., им позволяват да заплатят както последната, така и разноските по делото. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Поставените от частните касатори процесуалноправни въпроси се свеждат до въпроса - за извършваната от съда преценка по чл.83, ал.2 от ГПК за наличие на предпоставките за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса и разноски /общо материално състояние на молителя и на останалите относими обстоятелства/. По отношение на този въпрос, макар и обусловил решаващата воля на въззивния съд, не се установява поддържаното от частните касатори селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно константната практика на ВКС /наличието на която изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, по молбата по чл.83, ал.2 от ГПК съдът следва да съпостави размерът на дължимата държавна такса с общото материално състояние на молителя и останалите относими обстоятелства, като съдът не следва да подхожда формално при преценката за освобождаване от държавна такса и разноски, извършвана на основание примерно изброени критерии: доходи, имуществено състояние, установено с декларация /преценката на което не може да се основава на предположения за възможността за реализиране на доход/, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст. Тази преценката е винаги конкретна и следва да е съобразена с комплексната оценка на данните по делото за материалните възможности на молителя, като от задължението за внасяне на такси и разноски се освобождават само физически лица, които нямат достатъчно средства да ги заплатят, т. е. нямат имущество и доходи над необходимите средства за издръжката им. Когато с оглед декларираните имущество, семейно положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възраст и всички други обстоятелства, обуславящи възможността да се поемат съдебни разноски, се установи, че лицето притежава доходи и имущество, което може да бъде осребрено или да послужи като обезпечение за отпускане на кредит, съдът не може да признае, че това лице няма достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса. В процесния случай въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираната практика, като е приел, че съвкупната преценка на установените по делото данни, води до извод, че всеки от молителите /млади хора в трудоспособна възраст, без заболявания и без установени задължения за издръжка, които могат да реализират и реализират доходи/ разполага с достатъчно имущество, което да му позволи да отдели необходимите средства за заплащане на дължимата държавна такса от 1020 лв., който размер не е изключително висок. Т.е. изводът за имущественото състояние на всеки молител не е направен въз основа на предположения или на бъдеща потенциална несигурна възможност за реализиране на доход, а на основание установените по делото въз основа на събраните доказателства /очевидно счетени за достатъчни за установяване на имуществото на молителите и за възможността последните да реализират достатъчен за заплащане на дължимата държавна такса, доход/ данни. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. В този смисъл касационно обжалване не следва да бъде допуснато, поради което Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,