Определение № 768 от 29.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 1070/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. Т. С., Г. П. Д., Д. К. Д. и Т. Д. С., последният, действащ чрез пълномощника си Д. Т. С. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2271 от 09.12.2013год., по в.гр.д.№ 3304/2013 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 23.01.2013 год., по гр.д.№ 9659/2011 год. за отхвърляне на предявените от настоящите касатори, като ищци, субективно съединени искове с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.”б” КЗ за разликата над присъдените им суми до пълния заявен от всеки ищец размер. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, относими към преценката на доказателствения материал и правомощията на въззивния съд при подадена жалба само от една от страните по делото и на закона – чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, поради което се иска отмяната му в посочената по- горе част и постановяване на решение по съществото от касационната инстанция. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване е обоснована с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и на чл.52 ЗЗД, които доуточнени, съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: „При настъпило ПТП за вредите от което, съгласно чл.53 ЗЗД, отговарят солидарно и двамата водачи на участвалите в него МПС, следва ли отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, респ. на Г. фонд на единия от водачите пред увредените трети лица да е ½, или следва да намери приложение общият правен принцип, че всеки от тях отговаря в пълен размер пред пострадалите, независимо от размера на личния му принос за настъпване на вредите?” и 2. „ Какви критерии следва да бъдат взети предвид, за да бъде справедливо по см. на чл.52 ЗЗД определеното на увредените лица обезщетение за неимуществени вреди ?” Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС по първия от формулираните правни въпроси е цитирано ППВС № 17/63 год., т.7 и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 45/15.04.2009 год., по т.д.№ 525/2008 год. на ІІ т.о.и № 59 от 10. 06.2011 год., по т.д.№286/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС, а противоречието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с възприетото различно разрешение на същия този въпрос в решение от 2012.2013 год., по в.гр. д.№ 3087/ 2013 год. на САпС; решение от 08.11.2013 год., по в.гр.д.№ 2215/ 2013 год. на САпС; решение № 1538 от 22.07.2013 год., по в.гр. д. № 1373/ 2013 год. и решение № 684 от 16.06.2009 год., по в.гр.д.№ 444/2009 год. на САпС. Според касаторите илюстрация на несъответствието с формираната от ВКС задължителна практика по втория материалноправен въпрос е ППВС № 4/68 год. и множеството постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК съдебни решения. Ответникът по касационната жалба – Г. фонд, със седалище [населено място], в срока по чл.287, ал.1 ГПК е вързали по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на поддържаните касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е възприел за основан на закона и доказателствения материал по делото извода на СГС за основателност на въведеното от ответника правозащитно възражение за съпричиняване на вредата от страна на ищеца Т. С., като водач на л.а. „Рено 19” с рег.№ FS-AG 80 в размер на 50% С оглед така определения принос на същия е счел, че следва да бъде намалено с ½ и конкретно определеното по реда на чл.52 ЗЗД на всеки един от ищците обезщетение за понесените неимуществени вреди от смъртта на б.ж. на [населено място] – К. Г. С. – съпруга на ищеца Т. С., пътувала като пътник в управлявания от него лек автомобил, майка на ищеца Д. Т. С. и дъщеря на останалите двама ищци, настъпила в резултат на виновно причинено и от водача на товарен автомобил „Форд Транзит” с ДК № СА 01-26 КС ПТП на 11. 08. 2008 год.. Със същия размер от ½ са намалени и обезщетенията за имуществени вреди на ищците Т. С. и Д. С., изразяващи се в извършени от първия разходи за траурна церемония по погребението на починалата негова съпруга в общ размер от 707 лв. и направени от страна на втория - неин син, разноски от 1650 лв. за надгробен паметник. С оглед безспорно извършеното доброволно плащане на част от дължимите суми от ответното ЮЛ решаващият състав на Софийски апелативен съд е редуцирал определеното поотделно на всеки един от ищците обезщетение за неимуществени и респ. за имуществени вреди до размера на присъдените суми, от които е приспаднал и тези по първоинстанционния съдебен акт на СГС, влязъл в сила в тази му част. По правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД, предвид приетия за безспорен принос на пострадалия Т. Д. С. за настъпване на процесния пътен инцидент, определеното на същия обезщетение общо от 30 000 лв. за причинени му неимуществени вреди, в резултат на личното му телесно увреждане е редуцирано до размера на присъдената му сума, съобразена с обезщетяването му от първостепенния съд. При обосноваване на изградения правен извод за солидарната отговорност на водачите на двете участващи в процесното ПТП моторни превозни средства - л.а. „Рено 19” с рег.№ FS-AG 80 и товарен автомобил „Форд Транзит” с ДК № СА 01-26 КС пред пострадалите трети лица, ищци по делото, въззивният съд се е позовал както на заключението на изслушаната авто- техническа експертиза и на разпитаните св. на ответника относно механизма на неговото настъпване, така и на приложените писмени доказателства, вкл. споразумение по НДОХ № 1/ 2009 год. на С. за вината на шофьора на товарния автомобил – А. Й.. Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените материалноправни въпроси има обуславящо значение за крайния изход на делото, в частта относно предявените от ищците Д. Т. С., Г. П. Д., Д. К. Д. искови претенции, поради което отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Доказано по отношение на същия е и селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Възприетото различно спрямо даденото от Софийски апелативен съд разрешение на същия в цитираната практика на ВКС, вкл. служебно известното на настоящия съдебен състав решение №121 от 18.09.2014 год., по т.д.№ 2859/2013 год. на І т.о., налага допускане на касационното обжалване за проверка съответствието му със задължителната практика на касационната инстанция. Що се касае до достъпа до касационен контрол по отношение обжалваното въззивно решение, в частта му по предявения иск от Т. С. срещу Г. фонд, то така поставеният правен въпрос не е определящ за изхода на делото предвид установения механизъм на ПТП и приетия от решаващия съд принос от ½ на последния за неговото настъпване. Позоваването на останалите селективни основания е неоснователно, тъй като аргументи за критерия за селекция по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК въобще не са изложени, а основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо при наличие на разрешен правен въпрос със задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС. Вторият материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД несъмнено има обуславящ за изхода на делото характер по см. на задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, но въведеното селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК в случая е недоказано. Обстоятелството, че при определяне размера на дължимото на ищците обезщетение въззивният съд изцяло е съобразил задължителните указания в ППВС № 4/68 год. относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, като присъденият на всеки от тях по- нисък от претендирания с исковата молба размер е в резултат на приетото от въззивния съд съпричиняване на вредата от страна на ищеца Т.С., изключва да е налице визираното с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК противоречие. Касаторите са освободени от внасяне на д.т. на осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК, поради което след допускане на касационното обжалване на въззивното съдебно решение в посочената по- горе негова част, делото следва да се докладва за насрочване. Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС