Определение № 2156 от 27.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3983/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Ш. А. срещу въззивно решение № 754 от 19.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 427/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което, като е потвърдено решение № 4535 от 17.11.2024 год., постановено по гр. дело № 4828/2023 год. по описа на Районен съд – Пловдив, Ш. А. е осъден да заплати на С. Ф. Е. по искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 8 000 лв., представляваща невърната сума по договор за заем от 25.05.2021 год. и сумата от 238.55 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год.; сумата от 4 000 лв., представляваща невърната сума по договор за заем от 19.05.2022 год. и сумата от 119.28 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год.; сумата от 4 500 щатски долара, представляваща невърната сума по договор за заем от 16.06.2022 год. и сумата от 240.74 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год.; сумата от 2 500 щатски долара, представляваща невърната сума по договор за заем от 23.08.2022 год. и сумата от 133.75 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год.; сумата от 4 000 щатски долара, представляваща невърната сума по договор за заем от 16.09.2022 год. и сумата от 214 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год., ведно със законната лихва върху всяка от посочените главници считано от от датата на подаване на исковата молба – 04.04.2023 год. до окончателното изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че съдебният състав, постановил обжалваното решение, бил участвал като въззивна инстанция по в. ч. гр. дело № 1198/2023 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив и бил коментирал абсолютно същите писмени доказателства, приети и по настоящото дело. Производството по посоченото частно гражданско дело било по реда на чл. 390 ГПК, като с определение № 1081 от 03.05.2023 год., за да допусне поисканото от С. Е. обезпечение на иска съдебният състав бил направил анализ и изразил становище по същите доказателства, прието по настоящото производство, като за да приеме вероятна основателност на исковете на практика се бил произнесъл по съществото на спора. Следователно въззивният състав бил длъжен да се отведе и то на две основания по чл. 22, ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК. В отговора на исковата молба били направени две групи възражения, а именно по отношение на авторството на процесния документ озаглавен „Споразумение – рекапитулация“, както и относно това, че ответникът не владее нито писмено, нито говоримо български език. В тази връзка с въззивната жалба били направени доказателствени искания, които първоинстанционният съд не бил допуснал поради процесуални нарушения. С определение от 17.03.2025 год., постановено в закрито заседание, въззивният съд бил отказал да уважи тези доказателствени искания, като не бил изложил и мотиви за това. Въззивният съд не бил изпълнил задълженията си по чл. 12 и чл. 235 ГПК. Изводът дали лицето знае или не български език следвало да почива на доказателства, че лицето не е владеело български език в степен да разбира правното значение и последиците от сделката. Съдът следвало да извърши съвкупна преценка на доказателствата относно разбирането на езика от участвалото в нотариалното производство лице към момента на нотариалното удостоверяване; относно способността на лицето да разбира не само думи и фрази, необходими му при обичайно ежедневно общуване, но и използваните правни изрази, чрез които са обективирани волеизявленията, предмет на нотариално удостоверяване. За установяване на факта на разбиране на български език били допустими всички доказателствени средства, в т.ч. писмени доказателства, съдържащи изявления на лицето, за което се твърди, че не разбира български език, свидетелски показания, както и експертно заключение на лингвист. Заключението на експерта лингвист, което обичайно било основано върху непосредствените впечатления на вещото лице от словесно общуване с лицето, следвало да бъде съпоставено с всички доказателства относно факта на владеене на езика към момента на нотариалното удостоверяване като се съобразява и възможната промяна във времето на паметовите способности и възможностите на лицето за изразяване на чужд език. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е съдия, участвал при допускане на обезпечителни мерки в производство по чл. 390 и сл. от ГПК, да участва при неговото решаване при разглеждане на делото от същата инстанция и съставлява ли това съществено нарушение на съдопроизводствените правила? Порочно ли е въззивно решение, в чието постановяване е участвал съдия или както е в настоящия случай целият съдебен състав, по отношение на когото /които/ е налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? 2/ Следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост и в частност как следва да извършва преценка, следва ли да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, а първият от тях – и в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /каквато не е посочена в изложението/. Ответникът по касационната жалба С. Ф. Е. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е приел за установено, че на 19.09.2022 год. между страните било сключено споразумение-рекапитулация, по силата на което С. Ф. Е., в качеството си на заемодател, предоставил на Ш. А., в качеството му на заемател, следните суми: на 16.09.2022 год. – извършен банков превод на 4 000 щатски долара; на 23.08.2022 год. – предадени на ръка в брой 2 500 щатски долара; на 16.06.2022 год. – предадени на ръка в брой 4 500 щатски долара; на 19.05.2022 год. – извършен банков превод на 4 000 лв.; на 25.05.2021 год. – предадени на ръка в брой 8 000 лв. На 19.05.2022 год. ищецът С. Е. превел по банков път на ответника Ш. А. сумата от 4 000 лв., с отразено основание за превод „захранване на сметка“, а на 20.09.2022 год. ищецът превел по банков път на ответника сумата от 4 000 щатски долара. Според удостоверение с изх.№ РД-16-339 от 08.07.2019 год. на Министерство на образованието и науката и документите по преписката, по която е издадено това удостоверение /заявление от 23.04.2019 год., копие на документ за пребиваване, паспорт, свидетелство за езикова квалификация по български език, издадено от Аграрен университет – Пловдив/, ответникът владее български език, а съгласно писмо от Аграрен университет – Пловдив на ответника било издадено свидетелство за езикова квалификация по български език с рег.№ 238 от 2019 год., езиково ниво А2, общ успех от изпит – Среден 3, като оригиналното свидетелство било получено от лицето срещу подпис в книгата за регистрация на дипломи на 25.04.2019 год. Въззивният съд е посочил, че по делото е представено писмо от Министерство на правосъдието, ведно със заверено копие от попълнен въпросник от проведено интервю на 21.10.2019 год. по чл. 29, ал. 3 от Закона за българското гражданство; от Аграрен университет – Пловдив са изискани и постъпили фактура от 17.04.2019 год., протокол № 149, декларация по Закона за защита на личните данни, копие от Книга за регистрация на дипломи; представено е и нотариално заверено съгласие с образец от подпис на управител на „Новатек Европа“ ЕООД, декларация по чл. 63, ал. 4 от Закона за мерките срещу изпирането на пари от 03.05.2019 год., нотариално заверено съгласие с образец от подпис на управител на „Агро Еко Системс“ ООД. Счел е за установено също така въз основа на удостоверение от 11.10.2023 год. на „Юробанк България“ АД, че С. Е. извършил изходящ превод на 19.05.2022 год. за сумата от 4 000 лв.от своята банкова сметка по банкова сметка в „Те Д. З. Б.-София“ с получател Ш. А. и посочено основание – захранване на сметка; въз основа на удостоверение от „Те Д. З. Б. – София“ от 19.05.2022 год. – че по банковата сметка на Ш. А. постъпил превод в размер на 4 000 лв., с основание – захранване на сметка от С. Е. от същата банкова сметка в „Юробанк България“ АД – посочена като собствена на ищеца в удостоверението от „Юробанк България“ АД от 11.10.2023 год. Макар в преводното нареждане за извършен паричен превод да било посочено като основание захранване на сметка, въззивният съд е приел въз основа на съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал, че сумата била дадена в заем от ищеца на ответника,тъй като както тази сума, така и сумата, преведена на 16.09.2022 год. били преведени от личната банкова сметка на ищеца в „Юробанк България“ АД съответно по личната банкова сметка на ответника в „Те Д. З. Б.“ – клон София за първия превод, а за втория превод – по посочената от ответника банкова сметка в ОАЕ. Обясненията на ответника по отношение на втория превод, че същият бил изпълнен със средства на дружеството „Техно Акташ“ не се подкрепяли от доказателствата по делото, а напротив – установено било, че сумата била наредена от банковата сметка на ищеца, като този извод се подкрепял и от показанията на свидетелката Р., която била присъствала на телефонния разговор между ищеца и ответника на 16.09.2022 год. Ответникът пребивавал в България към датата на подписване на споразумението-рекапитулация от 19.09.2022 год. /видно от справка за пътуванията му за периода от 01.08.2022 год. до 01.11.2022 год./. Въззивният съд е счил, че процесните суми са предмет на споразумение-рекапитулация от 19.09.2022 год., в което изрично е посочено, че същото се подписва между С. Е., в качеството му на заемодател и Ш. А., в качеството му на заемател, за предоставени в заем суми, посочени като дата на превод или предаване в брой на ръка, размер на съответната сума и падеж на задължението. Счел е за неоснователно релевираното от ответника възражение за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД на споразумението, тъй като не е подписано от него, както и че не владее нито писмено, нито говоримо български език. В тази връзка е посочил, че по делото са изслушани две еднолични съдебно-почеркови експертизи и тричленна съдебно почеркова експертиза. Като е кредитирал заключението на вещите лица по тричленната експертиза, въззивният съд е приел за установено, че не са открити признаци на техническо пренасяне, копиране или подправка по какъвто и да било начин, както и не са открити признаци на имитиране на подписа, а извършеното разделно и сравнително изследване между подписа-обект и сравнителните образци на Ш. А. сочи на съвпадение в съдържанието на транскрипциите и в посочените общи признаци. Намерил е за неоснователни възраженията в жалбата, че вещите лица по тричленната експертиза са работили по документи-образци, които не са представени по делото, тъй като самите вещи лица в обясненията си, дадени в съдебно заседание, били заявили изрично, че цитираният в жалбата документ „Протокол-решение на ЕСК на капитала на „Новатек европа“ ЕООД от 14.09.2022 год. няма решаващо значение за заключението им. Отделно от това е изложил съображения, че при изследване на сравнителен материал при съдебно-почерковите експертизи вещите лица имат свободата да избират какъв сравнителен материал да използват по тяхна преценка, в рамките на поставените им задачи и с оглед методологията по изследване на подписи. На следващо място е приел въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателста, че не е ясно в каква степен ответникът владее български език, но същевременно е доказано, че същият има разрешение за постоянно пребиваване в България, както и че има регистрирани няколко търговски дружества в България, считано от 2005 год. насам. Сам по себе си фактът, че чужденец бил подписал договор на български език, не бил основание да се приеме, че сделката е недействителна. Ако ответникът имал съмнения относно точното съдържание на документа, който следвало да подпише, той можел да откаже да го подпише или да поиска назначаване на преводач, който да му разясни съдържанието на документа и едва след това да прецени дали да го подпише. Видно било от показанията на свидетелката Р., че не винаги ответникът подписвал документи на български език само в присъствието на преводач, а имало и случаи, в които същият бил подписвал документи на български език без преводач. Нито се твърдяло, нито се доказвало, че ответникът бил отказал да подпише споразумението-рекапитулация или че бил поискал съответен превод поради неразбиране на съдържанието му. В случай, че се твърдяло въвеждане в заблуждение от другата страна по договора именно поради незнание на езика на документа с цел същият да бъде подписан, то това било основание за унищожаване на сделката, но в случая такова възражение не е било въведено в процеса. В този смисъл не била налице липса на съгласие, като подписаното от ответника споразумение- рекапитулация представлявало извънсъдебно признание за дължимост на претендираните суми, т.е. между страните били възникнали договорни правоотношения по предоставяне на заеми. Индиция за това били и показанията на свидетеля Р.. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че релевираните претенции по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са основателни, тъй като е настъпил падежът на задълженията на ответника, последният не е ангажирал доказателства, че е върнал процесните суми на ищеца, а размерът на претендираните обезщетения за забава в размер на законната лихва е установен въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не се констатират пороци на обжалваното решение, водещи до неговата недопустимост – наличие на процесуални пречки или липса на процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск, респ. правото на жалба, несъответствие между сезирането и произнасянето на съда. При нарушение на законовата забрана за постановяване на съдебен акт от съдия, за който има основание за отвод, не е налице нищожност или недопустимост, а неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила /Тълкувателно решение № 13 по гр. дело № 5/1976 год. на ОСГК на ВС, решение № 200 от 19.01.2018 год. на ВКС по т. дело № 592/2016 год., II т. о., ТК, мотиви към Тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2023 пгод., ОСГТК/. Въпросът за наличието на основание за отвод за съдебен състав, който преди даване ход на делото е формирал предварително вътрешно убеждение по съществото на правния спор, е обуславящ, доколкото е поставен във връзка с произнасянето на въззивния съд по искане на ищеца за допускане на обезпечение по реда на чл. 390 ГПК на исковете, предмет на настоящото производство. Той обаче не е разрешен в противоречие с цитираните от касатора решение № 27 от 30.06.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4508/2014 год., І г. о., ГК и решение № 50 от 29.04.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3559/2021 год., І г. о., ГК. Тази съдебна практика по приложението на чл. 22, ал. 1, т. 5 и 6 ГПК се отнася до хипотези, различни от настоящата – с първото решение е даден отговор на въпроса дали е допустимо във втората фаза на производството по съдебна делба да участва съдия, който е постановил обезсилено първоинстанционно решение в същата фаза на делбата, ако въззивната жалба е срещу първоинстанционното решение, постановено при новото разглеждане на делото от първата инстанция, а с второто решение – на въпроса представлява ли основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдебния състав обстоятелството, че същият състав се е произнасял по аналогичен правен спор между ищеца и съпруга на ответницата. Третото посочено от касатора решение № 73 от 11.07.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2069/2018 год., ІV г. о., ГК е постановено в производство по реда на чл. 73, ал. 2 от Закона за частните съдебни изпълнители. Според установената съдебна практика, произнасянето по молбата за обезпечение на предявен или бъдещ иск не е основание съдът впоследствие да се отведе. Процесуалният закон е възложил именно на сезирания съд да провери вероятната основателност, съответно неоснователност, на предявения/бъдещия иск при искане за обезпечаването му – чл. 389, ал. 1 и чл. 390 ГПК, като в частното въззивно производство тази дейност се извършва от сезирания с частната жалба съд. Резултатът от проверката е привременен и не води до формиране на предварително вършено убеждение по спора, което да даде основание за отвод на съдебния състав. Поставеният въпрос не е разрешен и в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека, създадена във връзка с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, според която при решаването дали в даден случай има основателна причина страната да се опасява, че изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд не са изпълнени, позицията на страната е важна, но не и решаваща. Решаващо е дали това опасение може да се счита за обективно оправдано, а това зависи от обстоятелствата във всеки конкретен случай. Въпросът е дали в дадения случай са спазени изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд, който въпрос съдът разрешава при преценката на обективни факти, след което обосновава извод за наличие или отсъствие на съществено процесуално нарушение. Наличието на безпристрастност на съда по смисъла на 6, § 1 КЗПЧОС се преценява в зависимост от два подхода: субективен подход, който представлява оценка на личните качества и поведението на конкретен съдия по конкретното дело и обективен подход, който изключва всяко легитимно съмнение в безпристрастността на съда. За да бъде съдът субективно безпристрастен е нужно нито един от членовете му да не е проявил с поведението си и отношението си към страните предразсъдъци, предубеденост или пристрастност, а за да е и обективно безпристрастен, е нужно да не съществуват установими и подлежащи на проверка факти, извън поведението на членовете на съда, позволяващи създаване на основателно съмнение в безпристрастността на съдията или съдебния състав. Следователно не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото посочената норма визира решения на СЕС, каквито касаторът не сочи в изложението. Вторият повдигнат въпрос е от значение за решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Този въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази практика, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. В разглеждания случай въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 121 чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите към решението отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по същество. В тях се съдържат изводи, основани на преценка на релевантните за спора факти и доказателства; извършено е и произнасяне по всички възражения и доводи на страните, в т.ч. по релевираните в отговора на исковата молба правоизключващи възражения. Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд за възникването на валидно облигационно правоотношение между страните, основан съвкупната преценка на събраните доказателства, в т.ч. на кредитираното заключение на вещите лица по тричленната съдебно-почеркова експертиза, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 687.26 евро /равностойни на 3 300 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд