Определение № 50310 от 14.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1979/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. С., подадена чрез адв. Ч. Д., срещу решение №696/12.05.2022 г. по гр.д.№3441/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №264453/06.07.2021г. по гр.д.№12591/19г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от нея срещу „Банка ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл.439 ГПК - за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на банката сумите по издадения в полза на последната изпълнителен лист по гр.д.№56175/11 г. на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело №20128440401145 при ЧСИ С. Я., а именно:13 370 евро главница /част от пълния размер 59 100,23 евро/, 1800 евро лихва /част от пълния размер 16 779,59 евро и 161,05 евро заемни такси. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Поддържа се,че съдът не е съобразил,че освен на изтичането на давностните срокове ищцата се е позовала и на други основания за прекратяване на изпълнителното производство /сключените между страните по договора за банков кредит след издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист споразумения, по които редовно кредитополучателката е плащала, с което е отпаднал правният интерес на банката като взискател да поддържа висящността на изпълнителното производство/. Касаторката счита,че съдът неправилно е приложил т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2015г. на ОСГТК на ВКС, приемайки,че до 26.06.2015г. не е текла давност при категорични данни за настъпила преди тази дата перемпция на изпълнителното дело. Излага съображения в подкрепа на оспорването й на извода на съда,че срокът по чл.433 ал.1 т.8 ГПК не тече при спряно по искане на взискателя изпълнително дело, като сочи,че възобновяване на спряното на 04.07.2013г. изпълнение срещу нея в случая взискателят не е поискал до 22.01.2018г., към която дата делото е било перемирано още на 04.07.2015г. По тези съображения касаторът претендира отмяна на решението на САС и уважаване на предявения срещу банката иск. Към касационната жалба е приложено писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, в което касаторката излага твърдения за разрешени от въззивния съд значими за изхода на делото въпроси, които са в противоречие с практиката на ВКС /чл.280 ал.1 т.1 ГПК/ и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и доводите и възраженията на страните ? /противоречие с решение №204/28.10.15г. по гр.д.№2584/15г. на І г.о. на ВКС/; 2. При подписано извънсъдебно споразумение и разсрочване на плащанията има ли правен интерес ответника да поддържа паралелно изпълнително производство, като се има предвид,че ищцата е била добросъвестна и е изпълнявала задълженията по споразуменията?; 3. Допустимо ли е въззивният съд да тълкува тълкувателно дело №2/13г. на ОСГТК на ВКС, по което е постановено ТР №2/26.06.2015г.? /противоречие с решение №24/24.09.2019г. по гр.д.№280/18г. на ІІ г.о. на ВКС/; 4. Ако съдът приеме,че е допустимо така направеното тълкуване от въззивния съд на ТР №2/26.06.2015г., от кога следва да се приеме,че започва да тече нова погасителна давност и съответно двугодишните срокове по чл.433 ал.1 т.8 ГПК в съответствие с даденото разрешение с т.10 на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС или от дата на постановяване на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, като се има предвид,че ни е известно образуваното ТД №3/2020г. на ОСГТК на ВКС с въпрос „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., като въпросът е преформулиран на „Прилага ли се нормата на чл.115 ал.1 б.“ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015г. на тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г.? /с въпроса е цитирана практика на ВКС – решения по т.д. №61273/16г. на ІV г.о., гр.д.№5140/15г. на ІV г.о., т.д.№3788/14г. на І т.о.,гр.д.№2306/15г. на ІV г.о., гр.д.№795/12г. на ІІІ г.о., т.д.№1248/13г. на І т.о., с която се приема,че с ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС отмяната на ПВС №3/80г. има обратно действие/. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ ЕАД, в представен чрез процесуалния му представител адв.Х. И. писмен отговор, е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения от С. С. срещу „Банка ДСК“ЕАД иск по чл.439 ГПК, въззивната инстанция е констатирала, че соченото от ищцата изпълнително дело е било образувано на 02.04.2012г. по молба на банката въз основа на издаден й в заповедно производство изпълнителен лист за принудително събиране на дължими по договор за ипотечен кредит суми в размер на 59 100,23 евро - просрочена главница, ведно със законната лихва от 13.12.2011г., 16 779,59 евро - лихва за периода 04.05.2011г. – 12.12.2011г. и 161,05 евро заемни такси; след образуване на делото са извършени принудителни действия по налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата, вписване на възбрана върху съсобствен й недвижим имот и провеждане на опис на същия, налагане на запор върху банковите й сметки, насрочване на публична продан; на 12.06.2013г. е сключено извънсъдебно споразумение между страните, въз основа на което по молба на взискателя производството по изпълнителното дело е спряно с постановление на ЧСИ от 04.07.2013г.; независимо от спирането, на 23.02.2017г., по искане на „Банка ДСК“ЕАД, е наложен запор върху сметките на С. в банката; на 22.01.2018г. изпълнителното производство е възобновено отново по искане на взискателя, след което са предприети нови действия по принудително изпълнение – насрочване и провеждане на публична продан. Тъй като ищцата не е подала възражение срещу заповедта за изпълнение, въз основа на която е бил издаден изпълнителният лист срещу нея, съдът е приел,че заповедта се е стабилизирала с изтичането на срока за възражение – на 07.06.2012г., от която дата е започнала да тече 5-годишна погасителна давност, като всички възражения, които тя би могла да направи срещу вземанията на банката, основани на факти към посочената дата /включително за погасяване на вземането преди 07.06.2012г./, са се преклудирали. По първия въпрос, който съдът е намерил,че следва да се произнесе,поради относимостта му към основателността на иска – тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемането на ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът е отговорил отрицателно, като се е позовал на съществуваща към датата на постановяване на въззивния акт практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, която е споделил. На базата на подробно изложени аргументи за приложимостта на дадените с нея разрешения съдът е направил извода си,че от образуването на изпълнителното дело до 26.06.2015г. давност по отношение на присъдените със заповедта за изпълнение и изпълнителния лист вземания на банката не е текла. Тъй като в периода 04.07.2013г. – 22.01.2018г. производството по изпълнителното дело е било спряно, позовавайки се и на процесуалния характер на преклузивния срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, въззивният състав е приел,че теченето на този срок също е било спряно, като и давностният, и преклузивният срок за започнали отново да текат с възобновяването на изпълнителното дело на 22.01.2018г. и към датата на завеждането на исковата молба на 30.09.2019г. нито един от тях не е бил изтекъл. Въпреки този извод съдът е изложил аргументи за липса на изтекъл давностен срок и в хипотеза на продължили да текат срокове през периода на спряното изпълнение /каквато е била поддържаната от касаторката теза в хода на исковото производство/. Посочил е,че в този случай следва да се отчетат факти като последно предприето /преди спирането/ изпълнително действие от 17.06.2013г., когато е била насрочена публична продан на ипотекирания имот; изтичането на двугодишния срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК на 17.06.2015г. с перемиране на изпълнителното дело и започването на нов давностен срок от тази дата /предвид приложимостта на постановките на ППВС №3/80г. към този момент/. Посочил е, че след 17.06.2015г. давността е била прекъсвана с предприетите от взискателя действия по принудително изпълнение – запор върху банкови сметки от 23.02.2017г. и насрочване на публична продан на 16.07.2019г. След 26.06.2015г. перемпцията, според състава, вече е без значение за прекъсването на давността, тъй като до обявяването на ППВС №3/80г. за загубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело, а след тази дата – новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или с признание на вземането от длъжника. Наред с тези съображения съдът се е позовал и на факта,че давността за вземанията на ответника по издадения му изпълнителен лист от 2012г. е била прекъсната на два пъти и на основание чл.116 б.“а“ ЗЗД със сключените на 12.06.2013г. и на 03.04.2017г. споразумения между страните, с които ищцата е признала задълженията си към банката в размерите, определени към посочените дати, в които се включват и частичните размери на главница, лихва и такси, чиято недължимост ищцата иска да установи по реда на чл.439 ГПК. В заключение на базата на тези съображения съдът е приел,че към датата на предявяване на исковата молба – 30.0.2019г. – както и към момента на постановяване на решението му, сумите, посочени в претенцията на ищцата не са били погасени по давност. От това е направил извод за неоснователност на предявения иск по чл.439 ГПК. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Липсата на общото изискване по чл.280 ал.1 от ГПК е достатъчно основание да бъде отказано допускане до касационно обжалване,без да се разглежда наличието на останалите допълнителни критерии на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 от ГПК. Първите два въпроса касаторката е поставила във връзка с поддържаното от нея в касационната жалба оплакване за липса на произнасяне на въззивния състав по наведеното от нея възражение за липса на правен интерес у взискателя от поддържане на висящността на изпълнителното производство при сключено между страните споразумение за разсрочване на дълга. Това оплакване само по себе си е достатъчно основание да бъде изведена неприложимост на общото изискване за допустимост по отношение на втория от двата въпроса – тъй като произнасяне на въззивната инстанция с отговор както в единия така и в другия смисъл липсва, т.е. липсва дадено от него разрешение, което да е обусловило изхода на делото. Първият от тях, който е от процесуално-правно естество, също не покрива общия критерий за допустимост на обжалването, доколкото оплакването за липса на произнасяне на решаващия състав не е обвързано с касационен довод, който би обусловил същественост на нарушението, годна да обоснове промяна на правния резултат. В производството по предявен иск по чл.439 ГПК съдът подлага на проверка и преценка единствено твърдени от страната факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Поради това въпросът дали взискателят по изпълнението е имал или не правен интерес да иска прекратяване на изпълнителното дело или да поддържа неговата висящност е ирлевантен, щом прекратяване не е настъпило в хипотезата на чл.433 ал.1 т.2 ГПК. Третият въпрос не кореспондира с мотивите на въззивния състав, който не е извършил тълкуване на сочената от касаторката задължителна практика на ВКС, а е приложил възприетите с ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешения в т.10 занапред, при споделяне на част от практиката на ВКС, установена с поредица от решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поради това и на този въпрос не би могла да бъде призната характеристика на обуславящ. За такъв би могъл да се счете последният от въпросите, след известни корекции, но към настоящия момент вече е налице постановено тълкувателно решение - №3/28.03.2023г. по тълк.д.№3/2020г. на ОСГТК на ВКС, с което е даден отговор на него в смисъл, обратен на цитираната от касаторката практика, с която тя обосновава приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно, че при образувани преди обявяването на ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни дела, давност за вземанията по тях не е текла докато е траел процесът и преди обявяването на ППВС №3/80г. за загубило сила с посоченото тълкувателно решение, а такава е започнала да тече от 26.06.2015г. Наличието на задължителна практика по въпроса, с която даденото от въззивния съд разрешение съвпада, препятства формирането на извод за приложимост на релевирания от касаторката допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Във връзка с последния решаващ извод на въззивния съд,че след издаването на изпълнителния лист през 2012г. теченето на 5-годишната давност е било прекъснато на два пъти на основание чл.116 б.“а“ ЗЗД с признания на длъжницата на вземанията на банката със сключените между тях през 2013г. и 2017г. споразумения и същата не е била изтекла към датата на завеждането на исковата молба на 30.09.2019г., касаторката не е формулирала никакъв правен въпрос, обвързан с някоя от допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Изложеното обуславя извод за неоснователност на молбата за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение