Определение № 452 от 30.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 253/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Ю. Г. М. и малолетната Т. Ю. М., последната действаща чрез своята майка и законен представител Д. Т. М., против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 31.07.2019 г., по в.гр.д.№ 181/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Ямболския окръжен съд № 5 от 11.02.2019 г., по гр.д.№ 148/2018 г. за уважаване на предявения от „ УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, [населено място] срещу касаторите, като ответници, конститутивен иск по чл. 135, ал.1 ЗЗД и за възлагане в тяхна обща тежест деловодните разноски, възлизащи на сумата 2015.62 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторите възразяват срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че заявеното във въззивната жалба твърдение за отсъствие на надлежно взето от органа на ищцовата Банка решение за предоставяне на кредит на ответника Ю. М., не само не е било своевременно въведено в процеса, вкл. като възражение за недействителност на процесното заемно правоотношение и липса на валидно договорно задължение за длъжника- кредитополучател, но е правно ирелевантно, доколкото в производството по предявен Павлов иск е недопустимо обсъждане на правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор. Жалбоподателите изразяват несъгласие и с приетото от въззивния съд разрешение, че дори и в разглежданата хипотеза на уговорени в полза на Банката кредитор, обезпечения – договорна ипотека и възбрана, законовото правило на чл.133 ЗЗД е приложимо и отговорността на длъжника не е ограничена само до размера на съответното обезпечение. В противовес на даденото от Бургаския апелативен съд тълкуване на чл.133 ЗЗД, във вр. с чл.135, ал.1 ЗЗД застъпват тезата, че доколкото с промените в ЗПК след 23.07.2014 г. е въведен нов режим на отговорност на длъжника в хипотезата на предоставен банков кредит, то последният следва да отговаря единствено до размера на даденото в полза на Банката - кредитор обезпечение. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1. „ Разпореждането (безвъзмездно или възмездно) с имот, невключен в уговореното с договора за банков кредит обезпечение, представлява ли увреждане на обезпечения кредитор, предвид уговорената в договора ограничена отговорност и предвиденото в чл.24, ал.2 от Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители ( ЗКНИП) разделяне на обхвата на отговорността?”; 2. ” Каква по вид ( пълна или ограничена) е отговорността на длъжника по банков кредит по чл.133 ЗЗД в светлината на промените в ЗКНИП, предвидени в чл.24, ал.2 от същия закон?”; 3.” В договорите за банков кредит, в които няма изрично изключване на пълната отговорност на длъжника, а е договорено само, че длъжникът отговоря до размера на даденото обезпечение, следва ли да се приеме, че длъжникът отговоря и с необезпеченото имущество ?”; 4. „ Налице ли е увреждане на кредитора, когато длъжникът по банков кредит се разпореди с имущество върху което има учредена тежест от преди възникване на вземането на Банката и което не е част от предоставеното обезпечение?”; 5 .” В хипотезата на предявен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, съдът следва ли да разглежда въпроса дали вземането на кредитора е действително?”; За илюстрация на твърдяното противоречие с формираната казуална практика на ВКС по въпрос № 5 са цитирани решения по чл.290 ГПК: № 109 от 30.06.2016 г., по гр.д.№6238/2015 г. на ІV г.о; № 672 от 15.10.2008 г., по т.д.№ 299/2008 г. на ІІ т.о. и № 122 от 21.07.2016 г., по т.д.№ 3484/2014 г. на ІІ т.о. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, излагайки подробни правни доводи. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК(ДВ, бр.86/2017г.), въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да потвърди решението на ЯОС по предявения конститутивен иск, с което е обявен за относително недействителен, по отношение на „ УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, сключеният на 04.06.2013 г., между Ю. Г. М. от [населено място], като дарител и Т. Ю. М. от [населено място], в качеството си на дарена, действаща чрез Ю. Г. М. - неин баща и законен представител, договор за дарение на недвижим жилищен имот, находящ се в [населено място], обективиран в нотариален акт № 194, т.ІІ, рег.№ 2713, н.д.№ 172/2013 г. на нотариус С. С., с рег.№ 454 на КЧН, решаващият състав на Бургаския апелативен съд е споделил за основан на закона и доказателствения материал по делото извода на първостепенния съд за осъществени елементите от фактическия състав на чл.135, ал.1 и ал.2 ЗЗД, като с процесното дарение ответникът М., в качеството си на длъжник по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице, договор за потребителски кредит на физическо лице и по договор за банков кредит на оборотни средства, е увредил Банката- кредитор, знаейки за своя дълг и е съзнавал увреждането на кредитора от извършеното дарение. Изложени са съображения, че доколкото в срока по чл.131 ГПК ответниците не са оспорили нито съществуването на посочените в исковата молба три договора за кредит, сключени между ответника Ю. М., като длъжник и ищцовата Банка, като кредитодател, нито наличието на непогасено по същите вземане към релевантния за спора момент – сключване на оспорваното дарение и е безспорно, че задълженията на длъжника М., заедно с останалите солидарни длъжници –Д.М. и „Хоумлан” ЕАД, което последно - с представител Ю. М., по образуваното изп.д.№ 306/2014 г. на ЧСИ С. Х. и след извършена публична продажба на даден в обезпечение недвижим имот и направено разпределение на постъпилата от продажбата сума, все още възлизат на 297 370 лева, то активната материалноправна легитимация на ищеца, на кредитор, е доказана в процеса. Позовавайки се на характера и предмета на Павловия иск въззивната инстанция е счела още, че в производството по чл.135, ал.1 ЗЗД е недопустимо да се разгледа по същество и правоотношението, което легитимира ищцовото АД, като кредитор, освен в хипотезата на отречено с влязло в сила негово вземане, към която разглежданият случай не попада. Въпреки възприетото разрешение и констатирано във въззивното производство преклудирано право на ответника на възражение за недължимост на процесното вземане на Банката –кредитор, поради недействителност на съответните кредитни правоотношения, въззивният съд подробно е обсъдил всеки един от въведените едва с въззивната жалба негови пороци, които след анализ на ангажираните доказателства е приела за неосъществени и ирелевантни за действителността на кредиторовото вземане. Съображенията са, че предвиденото в ОУ на кредитодателя изискване - Банката да подпише договора за кредит, въз основа на взето от съответните органи решение за неговото предоставяне, за което да уведоми кредитополучателя, със срок на валидност от 3 месеца, само по себе си, при отсъствие на доказателства в противна насока, не обосновава изграждане на правен извод, че писмената форма на това решение е необходима и като условие за действителност на самия кредитен договор и неспазването й се отразява на валидността на възникналото задължение за кредитополучателя, независимо от усвояване на предоставената му сума. При самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и при съобразяване императивния характер на чл.133 ЗЗД, Бургаският апелативен съд е отрекъл да е основателно и своевременното въведено в процеса защитно възражение на ответниците за неприложимост на установеното със същата правило, според което цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитание. Като допълнителен аргумент въззивната инстанция е посочила както липсата на законова, така и на договорена от съконтрахентите забрана, кредиторът да се удовлетвори и от друго имущество на длъжника, извън договореното обезпечение, ако последното не покрие изцяло възникналото задължение. Затова и отговорността на длъжника при неизпълнение, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, не може да е ограничена единствено до размера на съответното дадено обезпечение, каквато е застъпената от ответниците теза. Съпоставяйки датата на възникване на процесните задължения и датата на извършеното дарение решаващият състав на въззивния съд е преценил като лишено от основание в закона и в доказателствения материал и възражението за липса на кредиторово увреждане. Посочено е, че увреждането, като елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД, е налице всякога, когато длъжникът с правните си действия увеличава своята платежна неспособност, т.е. намалява платежоспособността си, чрез намаляване на притежаваното имуществото, което по изрично разпореждане на закона служи за общо обезпечение на неговите кредитори, към които увреждащи действия несъмнено се включва и процесният едностранен и безвъзмезден договор – дарение. По съображения, че с извършената разпоредителна сделка дарителя Ю. М. сам се е лишил от дарения имот – негово единствено жилище, с което е отпаднала и дадената му с несеквестируемостта защита от законодателя, въззивната инстанция е отрекла последната да изключва увреждащия кредитора характер на извършената сделка. Като ирелевантно относно годността на процесния дарен имот за удовлетворяване вземането на Банката- кредитор, съобразно общото правило на чл.133 ЗЗД, Бургаският апелативен съд е отхвърлил и въведеното в хода на процеса възражение, обосновано с учредено право на ползване върху дарения имот на св. Д. М. – вещна тежест, предхождаща сключения договор за кредит. Счетено е, че доколкото дареният имот не е изрично договорен за обезпечаващ вземането на кредитодателя, приложимостта на въведеното с ОУ на Банката допълнително изискване в посочения смисъл, е неприложимо. Като ирелевантна за увреждащия характер на оспорената сделка и за елементите от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД, при безспорното знание на длъжника за увреждането, въззивният съд е счел целта (мотива) на извършеното дарение,установено от св.Д.М. - да се надари единственото в семейството момиченце-непълнолетната ответница Т. М. и предвид безвъзмездният характер на оспорваната сделка Бургаският апелативен съд не е обсъждал наличието на субективния елемент „знание за увреждането” по отношение на последната, като приобретател. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на спора е обусловил изхода на конкретното дело и по отношение на който е налице някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира общото основание за допускане на касационно обжалване - винаги специфичен за делото, трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първите три от поставените от касаторите материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.24, ал.2 от Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители, са извън решаващите мотиви на въззивното решение и имащи изцяло хипотетичен характер същите не отговорят на посочените в цитираната задължителната съдебна практика критерии, поради което не обосновават и общото селективно основание за допускане на касационно обжалване. Същите са и некоректно поставени, доколкото визираната законова разпоредба е въобще неотносима. Съгласно разпореденото от § 4 от ПЗР на ЗКНИП визираният закон в неговата цялост не се прилага за договори за кредит, сключени с потребители, преди датата на влизането му в сила, т.е. преди 01.01.17 г.(изкл. за чл.41 от същия, свързан с правото на предсрочно погасяване на предоставен потребителски жилищен кредит) и съответните дати на сключване на процесните договори - за банков ипотечен кредит на физическо лице – 11. 02.2010 г. и за банков потребителски кредит на физическо лице - 17.02.2010 г. Липсата на основното общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според изрично приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни критерии за селекция, на които касаторите се позовават. Настоящият съдебен състав намира, че формулираният от касаторите въпрос № 4, като включен в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, обосновава общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Недоказани по отношение на същия са поддържаните селективни основания по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото втората от посочените допълнителни процесуални предпоставки е бланкетно въведена в процеса, т.е. без аргументи относно кумулативното наличие на двата съставни елементи от съдържанието й, в контекста на задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тя не следва да бъде обсъждана – арг. от т.1 на същото Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното единствено за пълнота следва да се посочи, че по същество визираното от касаторите селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е и неприложимо. Съгласно разясненията в т. 4 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС същото би било налице само тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, както и когато приложимата разпоредба е неясна, непълна и/или вътрешно противоречива и се налага изясняване на съдържанието й чрез корективно тълкуване, целящо да осигури точното й прилагане от съдилищата, което ще допринесе и за развитие на правото. Тези изисквания в настоящия случай нито се твърдят в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, нито е доказано да са осъществени. При отсъствие на цитирана задължителна или казуална практика на ВКС, в която да е възприето различно, спрямо разрешението на Бургаския апелативен съд, по отношение на поставения от касаторите въпрос № 4 твърдяното противоречие с практиката на ВКС се явява също недоказано. Нещо повече, именно даденото от въззивния съд разрешение, според което за процесното оспорвано правоотношение е правно ирелевантно дали имотът, предмет на увреждащата сделка е обременен с вещна тежест, е в пълно съгласие с формираната казуална практика на ВКС – решения по чл.290 и сл. ГПК: № 552 от 15.07.2010 г., по гр.д.№ 171/2009 г.на ІV г.о.; № 407 от 29. 12.2014 г. по гр.д. № 2301/2014 г. ІV г.о.; 48 от 21.02.2014 г. по гр.д. № 4321/2013 г. ІV г.о.; № 93/28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 638/2016 г., ТК, II т.о.; № 639 от 06.10.2010 г., по гр.д.№ 754/2009 г. и др. Същата е в смисъл, че потестативното право на кредитора да обяви по реда на чл. 135 ЗЗД за недействителна по отношение на себе си сделка( или друго действие), с което длъжникът го уврежда възниква всякога, когато длъжникът се лишава от свое несеквестируемо имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които създава трудности за удовлетворяване на кредитора, създава или увеличава неплатежоспособността си, без значение дали вземането му е обезпечено с друго имущество на длъжника. Това е така, защото цялото имущество на длъжника, съгласно чл.133 ЗЗД, служи като обезпечение за вземането на кредитора, който разполага с възможност да избира срещу кое имущество на длъжника да насочи изпълнението и от кое негово имущество да се удовлетвори. Обстоятелството, че с право на такъв избор длъжникът не разполага, означава, че всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му, се явява увреждащо кредитора. В тази вр. е посочено още, че несеквесируемостта отпада, всякога,когато е извършена разпоредителна сделка с този имот, увреждаща кредитора.(вж. решение от 07.07.2003 г., по гр.д.№ 1893/2002 г. на V то г.о на ВКС; решение № 885 от 04.12.2003 г., по гр.д.№ 123/2003 г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №170 от 11.05.2010 г., по гр.д.№ 100/2010 г. на ІV г.о. на ВКС и др.) Въпрос № 5, макар и важен, в случая няма претендираното значение –самостоятелно да обуславя крайния изход на делото, поради което не притежава и характеристиката на правен въпрос по см. на разясненията в цитираната задължителна практика на ВКС – т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това означава, че независимо от отговора на същия, т.е. и при различно, спрямо приетото от Бургаския апелативен съд, разрешение от състава на ВКС, относно активната материалноправна легитимация на ищеца по предявен Павлов иск при недействителност на вземането, последното не би могло да доведе до различен краен правен резултат по конкретното дело, предвид преклузията, която настъпва с изтичане на срока по чл.131 ГПК и въведеното от жалбоподателите за първи път едва във въззивната жалба твърдение за липса на надлежно взето решение от Банката кредитор за сключване на процесните договори за кредит помежду им, което да се отразява на оспорената по този начин действителност на породеното от същите задължение за ответника Ю. М. и на качеството на ищеца на кредитор по см. на чл.135, ал.1 ЗЗД. Отделно е, че начинът по който така поставеният въпрос е формулиран сочи на пряката му относимост към правилността на обжалваното въззивно решение, която всъщност касаторите оспорват под формата на поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос. Със същото по същество на соченото възражение е прието, че твърдяната недействителност на процесните договори за кредит – порок, обоснована с липса на надлежно взето решение от органите на Банката – кредитор за предоставяне кредит на ответника М., е неоснователна, поради установено в процеса валидно упълномощаване на служителите, подписали същите. Но дори и евентуално основателни доводите на касаторите, свързани с правилността на обжалваното въззивно решение, са относими единствено към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, поради което независимо от формата под която са въведени пред касационната инстанция, не попадат в обхвата на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Отсъствието на общото селективно основние за достъп до касация изключва да е налице задължение за състава на касационната инстанция да се произнесе по съответните поддържани допълнителни критерии за селекция. Насрещната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и се следват, но само ако е доказала реалното им извършване, каквито доказателства не са ангажирани в процеса – арг. от т.1 на ТР № 6/12 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС