Определение № 3051 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3933/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. Л. З., [населено място], приподписана от адвокат С. И., против въззивно решение № 603 от 09.05.2023 г. по в.гр.д. № 316/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 263316 от 16.11.2022 г. по гр.д. № 3438/2020 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на ищеца Ю. Л. З. 6 000 лв., представляващи обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие на повдигнатото му незаконно обвинение, ведно със законната лихва, считано от 19.05.2016 г. до окончателното ѝ плащане, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 300 000 лв. Ответникът Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ. Посочено е, че не се спори, че по прокурорска преписка № 1352/2009 г. с обвинителен акт от 11.05.2010 г. на ищеца е повдигнато обвинение за тежко престъпление, свързано с организиране на престъпна група и разпространение на наркотици, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 15 години. Установено е, че воденото срещу ищеца наказателно преследване е продължило над шест години, като производството се е развило пред три инстанции и е завършило с оправдателната присъда за ищеца, влязла в сила на 19.05.2016 г. Съдът е приел, че е налице „незаконно обвинение в извършване на престъпление“, поради което на основание чл. 4 ЗОДОВ се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. В хода на делото е установено, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, свързани с воденото срещу него наказателно производство. От събраните гласни доказателства се установява, че той е бил притеснен, че ще бъде осъден, тревожел се е от медийното афиширане на случая и от обстоятелството, че вече е изтърпявал наказание. Не е установено ищецът да е извършвал дейност извън затвора, нито да се е ползвал от режима за зачитане на изработените дни за намаляване на периода за изтърпяване на наказанието, поради което твърденията му в този смисъл за отхвърлени като недоказани. Не е установено и отношението на неговите познати в и извън затвора да се е повлияло негативно, нито че именно от процесното обвинение е засегнато доброто му име или че авторитетът в обществото му е накърнен, доколкото е посочено, че по делото няма никакви данни дали преди конкретното процесно обвинение от 2010 г. ищецът се е ползвал с положителна обществена оценка. Не е доказано, че реномето на ищеца в обществото е било променено от това наказателното преследване, доколкото спрямо ищеца са се развили неколкократно и други наказателни производство, по които включително е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“. Направен е извод, че и да е налице създадено за него неблагоприятно отношение в обществото, то е резултат от съвкупност от фактори, попадащи извън настоящото незаконно наказателно преследване, респ. датиращи преди последното. При определяне размера на обезщетението е отчетено и наличието на предходните осъждания на ищеца, които са допринесли и за психическия и социалния му дискомфорт във връзка с осъществените наказателни преследвания. Прието е, че за негативните преживявания на ищеца е способствало и широкото медийно отразяване на процеса. Взети са предвид още продължителността на наказателното преследване, надхвърлящо обичайната, опасенията на ищеца от ново осъждане и продължаване на престоя му в местата за лишаване от свобода, но и фактът, че не е установено това състояние на ищеца да се отличава от типичното на друг в неговата позиция. След преценка на събраните доказателства съдът е направил заключение, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 6000 лв. отговаря на принципа на справедливост, на обществено-икономическите условия, съдебната практика и в достатъчна степен репарира на претърпените от ищеца вреди. В молба, депозирана в изпълнение на дадените от съда указания за представяне на изложение на касационните основания, касаторът се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че постановеното решение противоречи на практиката на ЕСПЧ без да формулира конкретен правен въпрос. Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Не са налице нито общото, нито специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, а предвид дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация, независимо дали са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В представеното изложение на основанията за касационно обжалване се съдържат твърдения за противоречие на въззивното решение с практиката на ЕСПЧОС по подобни дела, но няма формулиран конкретен правен въпрос, който да бъде разглеждан с оглед твърдените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и противоречие в твърденията на жалбоподателя, които са неотносими към изрично соченото основание по т. 3. Като краен извод, следва да се приеме, че изложението не съдържа правен въпрос, обуславящ изхода на делото, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне и по специфичната такава. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд