Определение № 475 от 12.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1940/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Е. Х. М. и „Х. Ф.“ АД, дружество регистрирано в Германия, срещу решение № 146/20.05.2024 г. по в. т. д. № 564/2023 г. на Апелативен съд В., поправено с решение № 160/28.05.2024 г.

Е. Х. М. обжалва решението в частта, с която е отменено решение № 67/18.07.2023 г. по т. д. № 5/2023 г. на Окръжен съд Търговище и са отхвърлени исковете с правно основание чл. 432 КЗ, предявени от касатора срещу „Х. Ф.“ АД, дружество регистрирано в Германия, за присъждане на обезщетение в размер над 360 000 лв. до 500 000 лв. за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 06.10.2022 г. до окончателно плащане, и за сума над 37 496, 16 лв. до 41 662, 40 лв. – имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е постановено при неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Оспорва се приетото от въззивния съд съпричиняване на вредоносния резултат, като се сочи, че по делото не е установено допуснато от пострадалия или водача нарушение на правилата на ЗДвП. Съдът не е съобразил, че поведението на пострадалия не е противоправно, тъй като не съществува забрана за притежаване и употреба на диазотен оксид /райски газ/ - той не попада в забранителния списък на веществата с вредно въздействие върху човешкото здраве. Отделно, по делото е останало недоказано, че действително водачът на автомобила е използвал райски газ преди настъпване на ПТП - разпитаният по делото свидетел И. не е проверил, в качеството си на автопатрул, дали в балоните, от които са вдишвали водачът и пострадалият, е имало райски газ, или те са се шегували. Заявява се твърдение за липса на доказателства по делото, че касаторът е бил наясно с въздействието на диазотния оксид върху човешкото здраве и какво количество в организма би застрашило реакциите на водача на МПС. Релевира се оплакване, че въззивният съд е определил занижен размер на присъденото в полза на пострадалия застрахователно обезщетение. Съображенията, дали основание на съдебния състав да отмени първоинстанционното решение /че пострадалият е с основно образование без данни за постоянна трудова заетост конкретни професионални умения и специфична реализация/ не попадат сред установените в ППВС № 4/1968 г. критерии за преценка, а биха били от значение за преценка основателността на иск за присъждане на пропуснати ползи от загуба на доход вследствие уврежданията от катастрофата, какъвто не е заявен. Те нямат значение за преценката относно характера и интензитета на преживените вследствие ПТП болки и страдания, респективно не могат да бъдат основание за намаляване размера на присъденото обезщетение. Загубата на сензитивност на двата крака и перспективата, че до края на живота човек трябва да бъде в инвалидна количка, се приема еднакво трудно от всеки без значение на етническата му принадлежност, раса, образование, вероизповедание, пол и др. Заявява се и оплакване, че въззивният съд не е извършил цялостен анализ и съвкупна преценка на всички релевантни за обезщетението обстоятелства, поради което определеният от него размер не е достатъчен да репарира всички претърпени от касатора болки страдания и физически и психически неудобства. Съдът не е оценил адекватно и констатираната от вещото лице протрахирана адаптационна реакция и наличието на тежка психологическа травма. Отделно, не е взел в предвид икономическата конюнктура при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправен въпрос, касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, включително при съобразяване с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“, както и по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се отклонение от разрешенията, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвиващата го казуална практика на ВКС, ТК, II т.о. в решение № 50103/05.01.2024 г. по т. д. № 1505/2022 г., с което за подобни увреждания като обем и временастъпване е присъдено обезщетение в размер 65 000 лв., решение № 28/2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., решение № 4/2021 г. по т. д. № 2940/2019 г./. Отделно, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя и следните въпроси:

1. „Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, когато действията му не нарушават правно задължение, предвидено в законова разпоредба? В този смисъл налице ли е съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил райски газ?“

2. „Може ли изводът на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения, или е нужно същият да бъде доказан по категоричен начин без каквито и да било съмнения?“

3. „Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г.? Фактите относно образованието, трудовата дейност и работната заетост на увреденото лице преди ПТП спадат ли сред установените в ППВС № 4/1968 г. критерии за преценка на преживените болки и страдания? Следва ли да се присъжда по-ниско обезщетение на лице за преживени болки и страдания, само защото това лице е без образование и това не е ли дискриминационен критерий?“

4. „Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/1968 г. критерии, и икономическата конюнктура в страната съобразена с инфлацията – обезценяването на лева и нарастването на цените?“

Посочва се и, че въззивното решение е очевидно неправилно.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част, като бъде уважен предявеният иск за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 500 000 лв., а искът за обезщетяване на имуществени вреди - в размер на 41 662, 40 лв., ведно с лихва за забава и разноски за трите съдебни инстанции.

От ответника по касация „Х. Ф.“ АД е постъпило становище за липса на основания касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество с оглед липсата на формулиран въпрос, който да обоснове този достъп. В отговора на касационната жалба се прави позоваване на ноторно известното обстоятелство, че райският газ привежда употребяващия го в неадекватно състояние. Според ответника е очевидно, че в случая са допуснати общи законови нарушения на правилата, изискващи водачът да е внимателен и да контролира непрекъснато управляваното от него МПС, да съобразява скоростта и т. н. Изводите на съда са формирани на база доказани факти и обстоятелства, а не на основание предположения, както се твърди от касатора. Заявява се, че касаторът не е лице, което има право на обезщетение, а ако се приеме обратното, то присъденото обезщетение е неоснователно завишено. Поддържа се, че обстоятелствата, релевирани от касатора, са били изцяло съобразени от въззивния съд с позоваване на разрешението, дадено с т. 11 от ППВС № 4/1968 г. Претендира се присъждане на разноски.

Касаторът „Х. Ф.“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд Варна за осъждане на дружеството да заплати на Е. Х. М. обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди. Заявява, че решението в обжалваната част е необосновано, постановено при нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Навежда оплакване, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът, без да изложи каквито и да е мотиви, е отказал да уважи направеното от дружеството искане за събиране на гласни доказателства по реда на Регламент № 1206/2001 г., да допусне изслушването на комплексна експертиза, както и искането за снабдяване с медицинска документация с цел установяване кой е бил водач и кой пътник в автомобила според генезиса на травмите. В резултат на тези нарушения въззивният състав необосновано е приел, че е доказано твърдението на ищеца относно качеството му на пострадал пътник в лек автомобил, както и, че застрахователното дружество е отговорно по застраховка „Гражданска отговорност“ за конкретния автомобил, а не за друг модел автомобил. Съставът на Апелативен съд В. е приел, че ищецът е с намалена работоспособност без да са били събрани доказателства за това. Намалена работоспособност се установява по предвиден от закона ред, който в случая не е приложен. Отделно, съдът е дал вяра на показанията на неговата майка, която е пристрастна, а не е обсъдил медицинските документи, в които е посочено, че ищецът към датата на ПТП е бил безработен. Касаторът счита, че обезщетението за неимуществени вреди е твърде завишено и съдът не е следвало да присъжда обезщетение за „страхове“ и „притеснение за грижи за семейството“. Съставът не е съобразил и, че не са предмет на обезщетение неимуществени вреди за бъдещ период, тъй като не е ясно дали такива изобщо ще възникнат, с какъв характер, интензитет и продължителност ще бъдат.

В изложението на основания за достъп до касационен контрол касаторът сочи, че решението е очевидно неправилно. Поставя процесуалноправни въпроси, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС – решение № 61/2022 г. по т. д. № 237/2021 г., I т.о.:

1. „Преклудира ли се и към кой момент в първоинстанционното производство правото на възражение за факти и обстоятелства, които са станали достояние на страната след изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба?“

2. „Длъжен ли е съдът да уважи искания на страната за събиране на доказателства след като е дал указания на страната да докаже твърденията си и съставлява ли процесуално нарушение отказът на съда да допусне направените доказателствени искания?“

3. „Допустимо ли е съдът сам да определя липса на работоспособност без да е установена неработоспособност по реда и условията на нормативни актове в частност Наредба за медицинската експертиза?“

4. „Допустимо ли е въззивният съд при въззивно разглеждане на делото самостоятелно да поправя, тълкува или обяснява обжалваното съдебно решение? Следва ли да се приложи съдебното решение такова, каквото е и не следва ли да бъде отменено като неправилно?“

5. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните – противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г., решение № 111/2015 г. по т. д .№ 1544/2014 г. на II т.о., решение № 136/2015 г. по т. д .№ 2483/2014 г. на II т.о. на ВКС и др.

6. „Допустимо ли е да се преценява предпроцесуалното действие/бездействие на лице за упражняване на процесуалните му права, и може ли да търпи неблагоприятни последици от това, че не е направил искания, възражения за факти и обстоятелства, които не са му били известни преди образуване на делото?“

7. „Допустимо ли е един правен субект да носи неблагоприятни последици от действие/бездействие на друг правен субект, респективно да се погасява негови процесуални права, вследствие поведението на трето лице. В конкретния случай без да има пряка претенция от Е. М. към застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ допустимо ли е от действията/бездействията на кореспондента /както съдът приема/ да се преклудират правата на застрахователя?“

Ответникът по жалбата Е. М. чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба на насрещната страна като неоснователна и заявява становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване в атакуваната от застрахователното дружество част. Счита, че посочената практика е неотносима към спора. Вторият въпрос е по правилността на решението и не може да открие пътя към касационното обжалване. По третия въпрос съдът не се е отклонил от задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. и практиката по чл. 290 ГПК. Четвъртият въпрос не отговаря на критериите за допускане на касационно обжалване, тъй като по отношение на него не са посочени съдебни актове на ВС или ВКС, в противоречие с които да е дадено разрешение в крайния акт на въззивната инстанция. По петия въпрос също не е налице отклонение от практиката на ВКС. Формулираните шести и седми въпрос не могат да бъдат подведени под хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е посочил разпоредби на закона, които според него са били неправилно приложени, нито пък се твърди, че конкретна законова разпоредба е неясна, непълна, поради което се нуждае от тълкуване. Претендира присъждане на разноски и възнаграждение за адвокатска защита по реда на на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същите се явяват процесуално допустими.

Исковото производство е образувано по предявени от Е. Х. М. срещу „Х. Ф.“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди, настъпили вследствие ПТП, реализирано на 14.09.2022г. по вина на водача на л.а. марка „Мерцедес“, с peг. № GGXS6363, И. Я. И..

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът за неимуществени вреди е бил уважен за сумата над 360 000 лв. до претендираните 500 000 лв. и над 36 496, 16 лева до претендираните 41 662, 40 лв. Възприел е установените от първостепенния съд факти, съответно наличието на предпоставките, ангажиращи отговорността на застрахователя – осъществен от застрахования деликт, изразяващ се в нарушаване на правилата за движение по пътищата чрез неправилно боравене с кормилното устройство и спирачната система, в резултат на което е изгубен контрол върху управлявания със скорост около 109 км/ч лек автомобил. Направил е извод, че понесените от ищеца травми са в пряка-причинна връзка с реализираното ПТП. Като преклудирани е преценил възраженията на застрахователното дружество, релевирани едва във въззивната жалба, че ищецът е управлявал автомобила и той е причинил ПТП-то, съответно не притежава качеството пострадал с право на застрахователно обезщетение, както и, че става дума за различен от застрахования при ответника автомобил. Въпреки това, след анализ на събраните по делото доказателства, съдът е изложил съображения, че разминаването в изписване на модела на автомобила произтича от неправилната му транскрипция на български език, съответно е формирал извод за неоснователност на това правоизключващо възражение. Съставът на апелативния съд е потвърдил установените от първоинстанционния съд вреди, причинени на ищеца – счупване на тялото на първи поясен прешлен, счупване на напречния израстък на 12-ти гръден прешлен със стеснение на гръбначно-мозъчния канал, довели до постоянна парализа на долните крайници и нарушение на моторната и сетивна функция на нервите в тазовото дъно. Счел е извършените от ищеца разходи в причинна връзка с получените травми и необходими и целесъобразни за неговото лечение. При анализ на събраните чрез разпита на свидетелката Н. Х. и експертното заключение на съдебно-психиатричната експертиза е изградил извод, че в резултат на причинените физически травми пострадалият продължава да преживява нарушено личностово, социално и професионално функциониране. Като е съобразил установените по делото факти относно трайно увреденото здравословно състояние на М., неговата млада възраст към датата на ПТП /34 г./, негативната прогноза за общото му физическо и психологично състояние, както и че, макар и сериозни, уврежданията не изключват възможността за социално включване на пострадалия и полагане на труд при специфични условия, е намалил определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди от 500 000 лв. на 400 000 лв. В мотивите на решението е посочил като характеристични данни на пострадалия, че същият е семеен с три деца, има основно образование без професионални умения и няма постоянна трудова заетост. Приел е за основателно противопоставеното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване, като е изложил мотиви, че по делото е бил установен фактът водачът и пострадалият да са били под въздействието на райски газ /свидетелят Х. Г. е заявил при разпита, че в катастрофиралата кола са били намерени флакони от този газ, както и е преразказал изявлението на водача, че именно газът е причината да изгуби управление върху автомобила, а двамата със спътника му преди инцидента се хвалели на патрулиращия Г. и неговия колега, че „дишат райски газ“, но не подлежат на санкция/. Кредитирал е заключението на съдебно-техническата експертиза, че и при поставен колан уврежданията на ищеца не биха били редуцирани, както и експертното становище, че употребата на този газ води до замаяност, повишено настроение и еуфория. При тези констатации е приел, че съпричиняването на процесното ПТП е в обем 10%, тъй като пострадалият съзнателно се е качил в автомобил, управляван от лице под въздействието на упойващ газ.

Не е обосновано твърдяното и от двамата касатори основание за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В приложение на принципа, прокламиран от чл. 6, ал. 2 ГПК, в тежест на жалбоподателя е да изложи съображения защо счита, че атакуваното от него въззивно решение страда от тази квалифицирана форма на неправилност, а не следва съдът служебно да извежда основания за наличието й. В настоящия случай и двамата касатори единствено декларативно посочват наличието на очевидна неправилност, но не мотивират това си твърдение. Поради тази причина на формално основание само следва отказ от директен достъп до касационен контрол.

Поставените от Е. Х. М. въпроси в една своя част, макар да покриват селективния критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, не са разрешени от въззивния съд в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика. Съставът на Апелативен съд В. е постановил решението си изцяло в съответствие с разрешенията, дадени в т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК, ВКС, според които съпричиняване е налице и когато пострадалият има принос не към реализиране на ПТП, а към реализиране на собствените си вреди, тоест с поведението си е спомогнал за увеличаване размера на вредата. Пример за такъв принос е пътуване в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, тъй като с това осъзнато действие, плод на свободен избор, пострадалият поема предвидим и очакван риск или неоправдано го игнорира. В процесния казус е установено, че водачът И. не е бил под въздействието на алкохол, а на газ, за който и той, и пострадалият М. са били в известност, че причинява промяна в реакциите и възприятията до степен, която може да бъде причинена от алкохол или наркотик. Действително, въпреки упойващите му характеристики, този газ не е попада в списъка на забранените вещества, но същественото тук е, че пострадалият, макар да е знаел, че след употребата на райски газ водачът поставя не само останалите участници в движението в реален риск, понеже не владее в достатъчна степен управлението на автомобила, но с действията си поставя в риск и своя спътник. Последният, като не е положил необходимата грижа, за да избегне риска, обективно е допринесъл за реализиране на собствените си вреди, демонстрирайки противоправно поведение.

Третият въпрос, поставен от касатора М., не притежава характеристиката правен, тъй като не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд. Изводите на съда относно размера на обезщетението не са обусловени от социалното положение и образователния ценз на пострадалия, а от обстоятелството, че неговото състояние позволява социалното му включване и полагането на трудова дейност при специфични условия, съобразени с неговото състояние на парализа. В категоричен противовес с тезата на касатора, която стои зад въпрос четири, е произнасянето на въззивния съд, който изрично в мотивите на атакуваното решение е посочил, че съобразява икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Процесуалноправният въпрос, касаещ задълженията на въззивния съд, е поставен изолирано и не кореспондира с оплакванията в касационната жалба, сред които отсъства такова, срещу пропуск на въззивната инстанция да обсъди конкретно доказателство, или установено по делото обстоятелство, които биха променили извода му относно размера на обезщетението за неимуществени вреди. В допълнение следва да бъде посочено, че в множество актове на касационната инстанция е разяснявано, че е невъзможно уеднавяване на присъжданите обезщетения по този тип дела, тъй като всеки казус се характеризира с конкретни и специфични обстоятелства, които съдът преценява по свое вътрешно убеждение.

Въпросите под номер четири, шест и седем, поставени от касатора „Х. Ф.“ АД, са изцяло лишени от характеристиката им да са включени в предмета на спора и да са обуславящи произнасянето на въззивния съд, съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, тъй като съставът на апелативния съд не е излагал съображения относно действие/бездействие на трето за спора лице, а е преценил като преклудирани /заявени едва във въззивната жалба/ правоизключващи възражения от страна на застрахователното дружество, ответник по иска. Четвъртият въпрос е съвсем хипотетично и самоцелно поставен и не съответства на нито едно от оплакванията, релевирани в касационната жалба.

Отговор на първия въпрос се съдържа в разпоредбата на чл. 370 ГПК – ако в установения срок /по чл. 367 ГПК/ ответникът не подаде отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи доказателства или не представи писмени доказателства, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът не се дължи на особени непредвидени обстоятелства. По делото не е било заявено твърдение, че наведените едва във въззивната жалба правоизключващи възражения не са могли да бъдат релевирани своевременно поради наличие на обективни пречки, особени непредвидени обстоятелства. Отделно, липсват представени доказателства за наличие на такива пречки. Доколкото вторият въпрос е пряко свързан с първия, то негодността на първия въпрос да открие възможност за касационна проверка влече след себе си невъзможността такава проверка да бъде допусната и по втория въпрос.

Третият въпрос отново е поставен самоцелно и без връзка с мотивите на въззивния съд, тъй като съдът не е отрекъл възможността на пострадалия да полага труд, но е посочил, че това може да стане при специфични условия с оглед неговото физическо състояние. Отделно, наличието на парализа в долните крайници на М. е факт, който е установен с доказателства, за които не се спори, че са допустими, както и с помощта на специални знания чрез приета по делото съдебномедицинска експертиза. Въззивната инстанция не е определяла конкретни обеми на изгубената от ищеца работоспособност, замествайки органите, натоварени с компетентността да сторят това, а е анализирала установените по делото факти - невъзможността състоянието на пострадалия ищец да се подобри до степен, че той да е способен да извършва обичайна трудова дейност.

Процесуалният въпрос също не е годен да обоснове достъп до касационен контрол, доколкото въззивният съд е обсъдил в мотивите си всички установени по делото факти и обстоятелства, включително тези, срещу които са заявени оплаквания в касационната жалба. Тези оплаквания са в противоречие с изложените от съда мотиви, в които са обсъдени свидетелските показания, експертните заключения и представените и приети писмени доказателства, респективно е потвърдена установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

В заключение не са налице основания за достъп до факултативен касационен контрол и по двете касационни жалби.

Поради изхода на делото пред настоящата инстанция разноски не следва да бъдат присъждани.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС