Определение № 60678 от 13.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 460/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. С. М., А. Б. С., Р. Б. К., чрез адв.В.Волева срещу решение №12391 от 25.11.2020г. по в.т.д.№5073/2019г. на Апелативен съд- София в частта, с която е допълнено на основание чл.250ГПК постановеното по делото въззивно решение №11916/25.08.2020г., като е приета за дължима и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -09.01.2013г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че съдът е нарушил закона като е приел, че са налице предпоставките по чл.250 ГПК, тъй като не бил налице пропуск, обосноваващ допълване на постановеното въззивно решение. Считат, че съдът се е произнесъл по дължимостта на законната лихва с основното решение. Молят да бъде отменено решението на въззивния съд и да им бъдат присъдени разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществения правен въпрос- „Неправилно ли е съдебно решение, в което съдът с диспозитива е отхвърлил предявен иск, като впоследствие с решението по чл.250 ГПК е постановил допълнително решение, с което е добавил различен диспозитив от приетото в мотивите по основното решение?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК и определение по чл.274, ал.2 ГПК. Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба по съображения, изложени в отговора, депозиран в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Твърди, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, като излага и доводи за законосъобразността на обжалвания акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение №11916/25.08.2020г. по т.д.№5073/2019г. по описа на Апелативен съд- София е отменено изцяло решение №50 от 2.07.2019г. по т.д. №136/2016г. на Окръжен съд- Кюстендил и вместо него е признато за установено по иска с правно основание чл.422, ал.1, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, че в полза на „Юробанк България“ АД, [населено място] съществува вземане срещу Г. С. М., А. Б. С., Р. Б. К. за сумите 272 337.27 лева - главница и 7 628.38 лева - договорна лихва, дължими по обявен за предсрочно изискуем на 22.03.2012г. договор за кредит „Бизнес револвираща линия - плюс” № BL1198/3.10.2005г., сключен с Б. С. М. - едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „Б. С.“ – [населено място], за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №42/2013 г. на Районен съд – Кюстендил, като е отхвърлен иска за разликата над сумата 272 337.27 лева до пълния предявен размер от 297 726.28 лева - по отношение на главницата и за разликата над сумата 7 628.38 лева до пълния предявен размер от 54 402.99 лева - по отношение на договорната лихва. Разпределена е отговорността за направените по делото разноски. С обжалваното решение, постановено по молба от „Юробанк България“ АД по реда на чл.250 ГПК, е допълнено въззивното решение, като е приета за дължима и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -09.01.2013г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е констатирал, че със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК се претендира присъждане на сумите: 297 726.28 лева - главница за периода от 21.06.2012г. до 9.01.2013г.; договорна лихва 54 402.99 лева за периода от 21.05.2011г. до 9.03.2013г.; законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до изплащане на вземането, а с петитума на исковата молба кредиторът „Юробанк България“ АД е поискал от съда да установи съществуването на вземанията за сумата 297 726.28 лева – главница; сумата 54 402.99 лева, представляваща договорни лихви за периода от 21.05.2011г. до 09.01.2013г. и законна лихва върху главницата и дължимите такси, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 09.01.2013г. до окончателното им изплащане. Решаващият съдебен състав е приел, че не се е произнесъл по надлежно и своевременно заявено искане за присъждане на законна лихва върху сумата, за която искът по чл. 422 ГПК е уважен, поради което искането за допълване на решението за признаване за установено, че се дължи и законната лихва върху уважената част от главницата в размер от 272 337.27 лева е основателно. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Поставеният от касаторите въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По начина, по който е формулиран, въпросът съдържа оплакванията на касатора за неправилност на поставеното по реда на чл.250 ГПК решение поради допуснати нарушения на закона, които не подлежат на изследване в настоящия етап на касационното производство. Преценката дали правните изводи съответстват на установените факти, т.е. дали решението е правилно, може да бъде направена само при вече допуснато касационно обжалване и след обсъждане на наведените от страните твърдения и възражения и анализ на доказателствата по делото. Обстоятелството, че за отговор на поставения въпрос е необходимо да се обсъждат доводите на страните и доказателствата по делото изключва характеристиката му на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Дори да се приеме, че въпросът, който се поставя е принципен и не се отнася до правилността на решението, то същият не е поставен коректно и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Не е вярно инкорпорираното във въпроса твърдение, че с диспозитива на основното решение е отхвърлен предявеният иск, нито че с допълнителното решение съдът е „добавил различен диспозитив от приетото в мотивите по основното решение“. С основното решение съдът не се е произнесъл по искането на ищеца /заявител в заповедното производство/ за признаване за установено, че ответниците дължат и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Липсва диспозитив за отхвърляне на претенция за законна лихва, а в мотивите съдът е обсъдил единствено претенция за лихва за забава от датата на предсрочната изискуемост, но не и дължимостта на законната лихва от предявяване на иска/подаване на заявлението по чл.417 ГПК, като законна последица от уважаване на исковите претенции. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд