Определение № 1994 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК Образувано е по частна касационна жалба на Т. Г. С., подадена чрез пълномощника адв. С. Г., против определение №4521 от 07.04.2023г., постановено по ч.гр.д. №12128/2022г. на Софийския градски съд, ІV-Г състав, с което е потвърдено определение №264666/07.10.2022г. по гр.дело №37663/2022г. на СРС за прекратяване на производството по делото и изпращането му на местно компетентния Районен съд-Харманли. Жалбоподателката счита, че въззивното определение е неправилно и незаконосъобразно. Иска да бъде допуснато до касационен контрол и да бъде отменено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането до касационен контрол на въззивния съдебен акт се обосновава с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК и се поставя въпрос, който с оглед изложените в жалбата доводи, ВКС съгласно правомощията по т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС доуточнява по следния начин: относно задължението на съда да следи за наличието/липсата на процесуалните предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск. Върховният касационен съд, състав на IV гражданско отделение, като прецени оплакванията в жалбата и данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От фактическа страна се установява следното: Софийският районен съд е бил сезиран с искова молба от Т. С., с която са предявени искове по чл. 344, ал.1, т.1 и т. 2 КТ и чл. 344, ал.1, т.3, във вр. с чл. 225, ал.1 и ал.2 КТ. Ищцата твърди, че по силата на трудов договор от 26.11.2019г., сключен с Министерство на правосъдието, на основание чл.284, ал.4 от ЗСВ във вр. с чл.67, ал.1, т.1 КТ и въз основа на проведен конкурс, е работила на длъжността съдия по вписванията в РС-Харманли; със заповед № СД-02-1/25.05.2022г. на министъра на правосъдието на С. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, а със заповед № СД-01-487/25.05.2022г. на министъра на правосъдието е прекратено трудовото й правоотношение. Исковете са предявени против РС-Харманли. В срока по чл.131 ГПК ответникът РС-Харманли, наред с възражението, че не е надлежна страна по спора, е направил и възражение за местна неподсъдност на делото пред СРС. С определение № 264666 от 07.10.2022г. първоинстанционният съд е прекратил производството, поради неподсъдност на същото пред СРС и го е изпратил на местно компетентния РС-Харманли. С атакуваното пред ВКС определение, въззивният съд е приел, че спорът между страните е трудов по смисъла на чл.357 КТ; ищецът има възможност да предяви иска си или пред местно компетентния съд по правилата на общата подсъдност (седалището на работодателя му или поделенията или клоновете) или по правилата на специалната местна подсъдност-мястото на обичайното полагане на труд - чл. 114 ГПК. В случая според твърденията в исковата молба ищцата е осъществявала трудовите си функции като съдия по вписванията в [населено място], където е и седалището на ответника-РС-Харманли. Предвид това СГС е споделил извода на СРС, че своевременно направеното от ответника възражение за неподсъдност на спора пред РС-София е основателно и компетентен да се произнесе по предявените искове е РС-Харманли. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО намира, че е налице основание за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно определение, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото съдебният акт противоречи на практиката на ВКС, включително и на задължителната такава. За да отговори на поставения въпрос и с оглед конкретиката на спора, Върховният касационен съд съобрази, че правният статут на съдиите по вписванията е уреден в глава XIII от Закона за съдебната власт-според чл. 281 ЗСВ те се назначават от министъра на правосъдието след провеждане на конкурс. Трудовото правоотношение възниква със сключване на трудовия договор между съдията по вписванията и работодателя-министерство на правосъдието, представлявано от министъра и се прекратява от него. Касае за трудово правоотношение, със специфично съдържание, определено от специалния закон, а въпросите, по които няма специална уредба се регулират от Кодекса на труда, съгласно чл. 293 ЗСВ-в този смисъл решение № 60232/01.04.2022г. по гр. д. № 3986/2020г. на IV ГО на ВКС. Отговор на уточнения от касационната инстанция правен въпрос е даден в TP № 1 от 30.03.2012г. по тълк.дело № 1/2010г. на ОСГК на ВКС, в което се приема, че процесуалната легитимация на страните е една от абсолютните процесуални предпоставки за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Според разясненията, дадени в това ТР, както и според решение № 112/10.04.2013г. по гр.д.№ 717/2012г. на ІV ГО на ВКС при предявяване на искове по чл. 344, ал. 1 от КТ за защита срещу незаконно уволнение ищецът - работник или служител следва с исковата си молба да посочи ответника по трудовия спор, като изложи ясни и непротиворечиви твърдения и съображения защо счита посочения ответник за свой работодател. Когато в исковата молба се съдържа противоречие относно това кой е работодател на ищеца, респ. ответник по предявените искове, исковата молба е нередовна. В тези случаи съдът следва да я остави без движение и да даде указания на страната в срока по чл. 129, ал. 2 от ГПК да отстрани противоречията и да посочи надлежен ответник по трудовия спор. В този смисъл са и разясненията, дадени в т.5 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Не на последно място следва да се отбележи, че определящ за подсъдността на спора е предметът на делото-видът на правоотношението, чиято защита се търси, с неговите индивидуализиращи белези, в това число и страни, въз основа на твърденията на ищеца в исковата молба. Доколкото основаната местна подсъдност на спора се определя от постоянния адрес или седалището на ответника (чл.105 ГПК), преди да се произнесе по своевременно направено възражение на ответника за местна неподсъдност на спора, поради това, че седалището на ответника е в друг съдебен район, съдът е длъжен първо да осъществи правомощията си по чл. 129 ГПК, когато е налице противоречие между обстоятелствената част на ИМ, в която са изложени твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, а петитумът е насочен срещу друго лице. При така дадения отговор на въпроса атакуваното въззивно определение, потвърждаващо първоинстанционния съдебен акт е неправилно и като такова следва да бъде отменено. В случая съдилищата не са съобразили, че е налице противоречие в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, тъй като ищцата е изложила твърдения, че трудовият й договор е сключен с Министерство на правосъдието, на основание чл.284, ал.4 от ЗСВ във вр. с чл.67, ал.1, т.1 КТ, заповедите за налагане на дисциплинарно наказание и за прекратяване на трудовото правоотношение са издадени от министъра на правосъдието, а е насочила иска си против РС-Харманли. Съдът е приел, че РС-Харманли е надлежен ответник по трудовия спор, без да вземе под внимание, че исковата молба е нередовна и да предприеме нужните процесуални действия по чл. 129, ал.2 ГПК-да я остави без движение и да укаже на страната, че е налице противоречие между твърдението й, че е била в трудово правоотношение с Министерство на правосъдието, и насочването на исковете си по чл. 344, ал. 1 КТ срещу друг субект-РС-Харманли, което следва да бъде отстранено, чрез посочване на надлежния ответник; ако, въпреки това, страната продължава да поддържа исковете както са предявени, да й се укаже да уточни какъв е правният й интерес да ги насочи против РС-Харманли. Едва след предприемане на тези процесуални действия и отстраняване нередовностите на исковата молба, съдът е следвало да разгледа и да се произнесе по направеното от ответника възражение за местна неподсъдност на спора. Като не е изпълнил процесуалното си задължение да следи за надлежното конституиране на страните по делото въззивният съд е постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за провеждане на производство по чл. 129 ГПК-оставяне на исковата молба без движение с указания до ищцата да предприеме процесуални действия за посочване и конституиране на надлежния ответник по спора с оглед на обстоятелствата, изложени в исковата молба при съобразяване на законовия срок за отстраняване недостатъците й и указване на последиците по чл. 129, ал. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение