Определение № 642 от 07.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2326/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. М. срещу Решение № 349 от 08.07.2022г. по в.т.д. № 290/2022г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която е потвърдено Решение № 260000 от 04.01.2022г. по т.д. № 247/2020г. на Окръжен съд - Пловдив за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за причинените на касатора неимуществени вреди при пътно-транспортно произшествие от 24.11.2019г. в [населено място] поле за разликата над размера от 32 000 лева до претендираните 60 000 лева, частичен иск от сумата от 100 000 лева. В останалата част, с която е било потвърдено решението на Окръжен съд – Пловдив за заплащане на М. Т. М. на обезщетение в размер от 32 000 лева, със законната лихва за забава от 24.02.2020г. до окончателното плащане, с разноските по чл. 78, ал. 1 от ГПК, както и с присъждане на адвокатски възнаграждения по чл. 38, ал. 2 от ЗА за процесуално представителство в първоинстанционното и въззивното производство и разноски по чл. 78, ал 6 от ГПК, като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, като се явява явно несправедливо, както и при постановяване на въззивното решение е допуснато нарушение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и необоснованост на фактическите и правни изводи при произнасяне по релевираното от ответното застрахователно дружество защитно възражение за принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика, както и с оглед значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните от касатора въпроси са: 1.) Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.ІІ на ППВС № 4/1968г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Касаторът твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение по въпроса е в противоречие с посоченото постановление и постановените по реда на чл. 290 от ГПК (отм.) от отделни състави на ВКС решения - № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 43/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., № 259 от 19.12.2014г. по гр.д. № 1746/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., № 136 от 01.03.2012г. по гр.д. № 414/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., № 158 от 17.10.2014г. по т.д. № 3594/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. В случая не са отчетени всички специфични за случая обстоятелства, които имат значение при преценката на неимуществените вреди, а тези, които са описани в решението не са преценени и анализирани правилно. 2.) Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Твърдението на касатора е за противоречие с Решение № 31 от 25.03.2014г. по т.д. № 1203/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 217 от 20.12.2017г. по т.д. № 990/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 15 от 12.02.2018г. по т.д. № 1423/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. В отклонение на създадената задължителна съдебна практика въззивният съд не е съобразил решението си със социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на непозволеното увреждане, като при определяне на размера на обезщетението не е преценил правилно лимитите на застрахователни покрития. 3.) Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД? В задължителната практика по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, обективирана в ППВС № 17/1963г. (т.7) и в постановените по реда на чл. 290 от ГПК (отм.) решения № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., № 59 от 10.06.2011г. по т.д. № 286/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е застъпено становището, че за отчитане на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е достатъчно да се предполага причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат, а е необходимо да е доказано негово конкретно поведение, с което е допринесъл обективно за резултата, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване. 4.) Следва ли да бъде намалено обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД при условие, че по делото не са установени при условията на пълно и главно доказване точно какви по-леки по степен травматични увреждания би получило пострадалото лице поради непоставяне на обезопасителен предпазен колан? Ако са налице предпоставки за неговото намаляване, то какъв размер на съпричиняване следва да бъде определен? Отговорът на този въпрос се сочи като значим за точното прилагане на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и за развитие на правото, доколкото възприетият от въззивния съд принос от 20% се счита завишен. 5.) Недопускането на свидетел препятства ли възможността на страната да докаже твърденията си за неимуществени вреди по отношение на това как обществото възприема самата проява в социално-житейски аспект на търпените болки и страдания, поведението на пострадалия в обществото преси и след произшествието, неговата промяна в амбициите във връзка с образованието му, както и други по вид и характер факти и обстоятелства от живота на ищеца, възприети от околните? Чрез искания свидетел касаторът е можел да докаже в условията на пълно и главно доказване търпените вреди в тяхната цялост. От насрещната страна по жалбата Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част, съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел, че към 24.11.2019г. „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „С 180“, с ДК № РВ 8801 КХ. На 24.11.2019г. в [населено място] поле, община Марица, област Пловдив, по причина на водача на автомобила В. Х. В., застраховано лице, нарушило виновно правилата за движение по пътищата (движение с несъобразена скорост), е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което М. Т. М., пътник в автомобила, тогава на 36 години, е получил телесни увреди – фрактура на трето ребро по задна аксиларна линия в ляво, компресионно счупване на тялото на лумбален прешлен Л1, контузия на израстъка на лумбален прешлен Л2, контузия на гръдно-коремната област и контузия на тялото. Уврежданията са наложили болничен престой за времето от 24.11.2019г. до 02.12.2019г. и извършване на оперативна интервенция – стабилизираща вертебропластика на прешленното тяло с костен цимент. Счупването на лумбален прешлен е причинило на ищеца от умерена на моменти до значителна по интензитет болка и страдания, които постепенно са затихвали в хода на оздравителния процес, който е траел около 6-8 месеца (най-дълго относно компресионната фрактура на първи поясен прешлен и израстъците на втори поясен прешлен), при нужда от чужда помощ при придвижване 2-3 месеца, но при благоприятен ход, без наличие на усложнения, при което възстановяването е пълно. При касатора липсват страхови състояния, депресивна симптоматика, като има ниско ниво на стрес и умерено ниво на ситуативна тревожност. Високо е нивото на лична тревожност, но то не е следствие на конкретната травма, а поради безпокойството и притеснението на касатора, че не може да издържа семейството си и да реализира доход. За справедлив размер на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД за случая от въззивния съд е била приета сумата от 40 000 лева, съответно на социално-икономическите условия в страната, като тази сума е била намалена с 8 000 лева поради принос от страна на касатора от 20 %, или дължими 32 000 лева обезщетение. Възприетото от въззивния съд обстоятелство по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е, че по време на пътния инцидент ищецът не е бил с поставен правилно обезопасителен колан, което е довело до най-тежкото увреждане – счупването на първи лумбален прешлен. Фактическите констатации на въззивния съд са основани на посочените, представени и събрани доказателства в първоинстанционното производство - писмени доказателства, заключението на комплексната автотехническа и медицинска експертиза, показанията на свидетелите на касатора А. Р. и Д. Д., както и заключението на съдебната психологическа експертиза. При тези обстоятелства първият поставен от касатора въпрос в частта относно задължението на съда да обсъди всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства при приложението на чл. 52 от ЗЗД е формулиран общо и хипотетично и поради това не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото. Действително съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд, която сочи касаторът - за необходимост от точно очертаване на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхното оценяване, както са и Решение № 227 от 12.09.2011г. по т.д. № 1020/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2012г. на ВКС, ТК, Решение № 114 от 03.11.2014г. по т.д. № 1053/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 4 от 03.08.2015г. по т.д. № 40/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 172 от 11.01.2017г. по т.д. № 2140/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. Но при формулиране на въпроса по чл. 280, ал. 1 от ГПК от касатора по делото не е посочено кои конкретни обстоятелства от значение за случая не са взети предвид от въззивния съд при определяне на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди (такива липсват в изложението, а в самата касационната жалба се възпроизвеждат мотивите на въззивното решение), при което поставеният въпрос не може да се определи като такъв, който обуславя изхода на делото и представлява общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Първият въпрос в частта му за задължението на съда да анализира и извърши комплексната оценка на обстоятелствата по делото при приложение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, за да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост, е от значение за спора. В тази част формулираният въпрос по чл. 280, ал.1 от ГПК е за неточно приложение от въззивния съд на въведения в чл. 52 от ЗЗД критерий за справедливост, а с оглед на тази разпоредба въззивният съд е определил обезщетението за касатора – 40 000 лева. Не е налице баче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд, така както се посочиха като относими Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС и останалите решения на състави на ВКС по-горе. Вторият въпрос, поставен от касатора, относно задължението на съда да съобразява нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените, с оглед конкретно определеното обезщетение от въззивния съд, е значим за изхода на производството, но по отношение на него не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд. Разпоредбата на чл. 492 от КЗ въвежда минимална застрахователна сума (лимит на отговорността) относно задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като с КЗ е транспонирана Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (кодифицирана версия), включително относно предвидените в чл. 9 от директивата минимални суми за телесни увреждания или имуществени вреди, с цел да се предвиди, че минималното покритие на застраховката няма да се обезцени във времето (т. 13 от съображенията към директивата). Конкретните социално-икономически условия по времето, когато е настъпило увреждането, както и нормативно установеният лимит на отговорност на застрахователя, като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, са обстоятелства, които следва да бъдат съобразявани при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, съгласно практиката на Върховния касационен съд, на която също се позовава касаторът. В този смисъл допълнително са още Решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 157 от 28.11.2014г. по т.д. № 3040/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 62 от 24.07.2020г. по т.д. № 777/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 103 от 02.11.2020г. по т.д. № 2181/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 103 от 09.11.2020г. по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 60112 от 01.12.2021г. по т.д. № 1221/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 12 от 14.07.2022г. по т.д. № 194/2021г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. Но както се посочи, тази практика в случая е съобразена и няма основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Определеният размер на обезщетение за касатора от 40 000 лева, с оглед датата на пътния инцидент и конкретно претърпените от него неимуществени вреди, е в рамките на законоустановения лимит и съответен на икономическата конюнктура в страната. Третият поставен от касатора въпрос – за доказателствената тежест при съпричиняване и необходимостта да бъде установено конкретно поведение, с което увреденият е допринесъл обективно за резултата, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване, е процесуалноправен и от значение за изхода на делото като обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но също не е налице поддържаното допълнително основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито от практиката на Върховния касационен съд по чл. 154, ал. 1 от ГПК при наличие на обстоятелства по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въведени по делото. Постоянна и задължителна е практиката на ВКС и ВС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС, посочените от касатора решения, както и допълнително Решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 165 от 26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 153 от 31.10.2011г. по т.д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, Решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, Решение № 252 от 05.02.2015г. по т.д. № 3320/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 66 от 01.06.2017г. по т.д. № 650/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника (включително застраховател), който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД (своевременно направено конкретно възражение) цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. Непоставянето на обезопасителен предпазен колан от касатора, пътник на предната седалка на автомобила, е прието от въззивния съд в случая като обстоятелство в доказателствена тежест на ответника – застраховател, което е и относно последицата от това нарушение на правилата за движението по пътищата - счупването на първи лумбален прешлен при касатора при настъпването на пътния инцидент. От въззивния съд е била съобразена посочената практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Четвъртият въпрос на касатора - следва ли да бъде намалено обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД при условие, че по делото не са установени при условията на пълно и главно доказване точно какви по-леки по степен травматични увреждания би получило пострадалото лице поради непоставяне на обезопасителен предпазен колан, не е материалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Това е така, защото намаляването на присъденото на касатора обезщетение (с 20%) е поради приетото за установено непоставяне на обезопасителен колан и настъпилото в резултат на това най-тежкото увреждане при него - счупването на първи лумбален прешлен, предизвикало оперативната интервенция, най-интензивните физически болки, нуждата от чужда помощ и периода на най-дълго възстановяване, а по-леките по степен травматични увреждания изобщо не са били обсъждани при приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от въззивния съд и определения процент на съпричиняване. При този въпрос не е удовлетворен и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разрешението по т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Разглеждането на въпроса трябва да допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването, съответно да се касае за непълен, неясен или противоречив закон, за да се създаде практика по прилагането или да бъде тази практика осъвременена, каквито обстоятелства относно приложимото по делото право (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД) липсват. Петият поставен въпрос от касатора въпрос е за недопускането на свидетел и значението на това обстоятелство за направените от съда доказателствени изводи, но той също не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е основан на невярното твърдение за отказ на съда да допусне посочен от касатора свидетел. Фактическите изводи на въззивния съд са основани на всички доказателства, включително допуснатите на касатора от първоинстанционния съд с определение от 23.03.2021г. двама свидетели, така както свидетелите са били посочени от страната в това производство (с исковата молба и допълнителната искова молба) и доказателственото искане за свидетели е било уважено изцяло, като свидетелите са били разпитани в открито съдебно заседание на 12.10.2021г. Поради това поставеният от касатора въпрос не е от значение за изхода на делото. Отделно от това във връзка с този процесуалноправен въпрос не е посочен и допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив. Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски, но предвид изхода на спора, няма основание за присъждане на разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК. Насрещната страна не е поискала присъждане на разноски и съдът не се произнася по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК с присъждане на такива разноски. Воден от горното съдът