Определение № 623 от 18.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1478/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Ц. Н. от [населено място], чрез адв.В. О.-САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1132 / 05.06.20 г., по в.гр.д. № 3850/2019 г. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 4465 от 19.06.2019 г., по гр.д. № 8444/2018 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД пряк иск по чл. 432, ал.1 КЗ за разликата над присъдената му сума от 5 000 лв. до пълния претендиран размер от 40 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от травматичното му увреждане при пътно – транспортно произшествие, настъпило на 13.01.2018 г. на [улица], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2018 г. до окончателното й изплащане. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че определеният размер от 5 000 лв., обезщетение за неимуществените вреди, претърпени вследствие процесния пътен инцидент, отговаря на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД. Поддържа, че при определянето му не са съобразени задължителните за съдилищата постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г. В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и установения с него принцип на справедливост при определяне конкретния размер обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, с оглед критериите, които следва да бъдат съобразени. За илюстрация на твърдяното противоречие с практиката на ВКС е цитирано ППВС № 4/23. 12.1968 г. Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК чрез процесуалния си пълномощник юрисконсулт Н. З. оспорва основателността на касационната жалба. Излага подробни правни доводи за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение в частта му предмет на подадената касационна жалба, Софийски апелативен съд е споделил изцяло извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките на чл.432, ал.1, във вр. с чл.45 ЗЗД, обуславящи ангажиране пряката отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на виновния водач за пътно – транспортното произшествие, настъпило около 15:00 ч. на 13.01.2018 г. в [населено място], на [улица]за обезщетяване вредите на пострадалия М. Ц. Н. и по правилото на чл.272 ГПК е препратил към мотивите в първоинстанционното съдебно решение. Позовавайки се на приетите за установени факти по делото, въззивният съд е извел правен извод, че определеното от СГС обезщетение общо от 5 000 лв., явяващо се своеобразен паричен еквивалент на причинените на ищеца неимуществени вреди, е в съгласие с принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД. При преценка конкретния размер, който се следва за обезвреда неимуществените вреди на ищеца решаващият състав на Софийски апелативен съд е съобразил задължителните постановки в т.11 на ППВС № 4/68 г. относно общите критерии, относими към установения от законодателя принцип за справедливост,както и конкретните данни по делото – броя, вида и характера на получените травми /контузия на коляното с препателарен бурсит и частично пукване на вътрешния мениск/, продължителността на общия лечебен и възстановителен период /20 дни/, периода от време, в който болките и страданията са били интензивни, отсъствието на трайни негативни последици за общото здравословно състояние на пострадалия и пълното му възстановяване към момента, доколкото уврежданията са представлявали временно разстройство на здравето, неопасно за живота, неговата млада възраст, както и обществено – икономическите условия в страната към датата на пътно – транспортното произшествие, индиция за които са и нормативните лимити на застрахователно покритие. Анализът на решаващите мотиви на въззивния съд налага да се приеме, че искания достъп до касационно обжалване е неоснователен. Поставеният материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликт, е релевантен за крайния изход на конкретното дело – включен е в предмета на същото и е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, поради което обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Недоказано по отношение на същия е твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г. Според същата, доразвита и в последователната казуална практика на ВКС, изразена в постановените по чл.290 ГПК решения, която настоящият съдебен състав безусловно споделя: № 151/ 12. 11.2013 г., по т.д. № 486/2012 г., ТК, II т.о., № 93/23.06.2011 г., по т.д. № 566 / 2010 г., ТК, II т.о., № 9/22.02.18 г., по т.д. № 1286/2017 г., ТК, II т. о., № 161/17.01.2020 г., по т.д. № 2783/2018 г., ТК, II т.о. и много други, понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които решаващият съд, при определяне на конкретния размер на обезщетението за обезвреда на понесени неимуществени вреди, трябва да вземе предвид и да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Освен това, според приетото в решение № 1/26.03.2012 г., по т.д. № 299/2011 г., на ВКС, ТК, II т.о., при определяне на дължимото обезщетение за обезвреда неимуществените вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя на делинквента, следва да се отчитат в пълна степен и конкретните икономически условия, ориентир за което се явяват и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния, за определяне на конкретния размер обезщетение, момент. Възприетото разрешение, според което нормативно установените лимити на застраховане нямат самостоятелно значение, а следва единствено да бъдат съобразени при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост, е застъпено и в решение № 95/ 24.10.2012 г., по т.д. № 916/2011 г., на ВКС, ТК, I т.о. В решение № 179/29.01.2016 г., по т.д. № 2143/2014 г., на ВКС, ТК, I т.о., също е прието, че застрахователните лимити са само индиция, а не абсолютен критерий за икономическите условия, поради което тяхната динамика сама по себе си не води до нарушаване на принципа за равенство на субектите, претърпели неимуществени вреди от непозволено увреждане. В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната съдебна практика, като при определяне на размера на обезщетението за обезвреда на ищеца е взел предвид значението на всички конкретни обстоятелства, установени по делото – възрастта на пострадалия, вида, тежестта и характера на нанесеното му травматично увреждане, продължителността и интензитета на търпените от него болки и страдания, продължителността на лечебния и на възстановителния периоди, както и липсата на бъдещи неблагоприятни последици за здравето му. Оценил е и икономическите условия в страната, към релевантния за спора момент, съобразявайки съответните лимити на застрахователното покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Що се касае до правилността на извършената от въззивния съд преценка на посочените критерии и изградените въз основа на нея правни изводи, която всъщност касаторът оспорва, като относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК - различни от предпоставките за достъп до касация, не е предмет на осъществяваната от ВКС проверка в производството по чл.288 ГПК, в който смисъл са и задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде оставено без уважение. При този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК на ответната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени претендирани в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, възлизащи на 100 лв.( сто лева) – юрисконсултско възнаграждение,определено съгласно чл.37, ал.1 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС