Определение № 154 от 04.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 3158/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 294 / 08.11.2011 год. по т.д.№ 479 / 2012 год. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, в частта, в която със същото е отменено решение № 775 / 18.05.2012 год. по т.д.№ 2468 / 22011 год. на Варненски окръжен съд и вместо това е уважен предявеният от ответниците Н. К. И., К. Г. Д. и Я. Г. И. насрещен иск с правно основание чл.92 ЗЗД, като е осъден касатора да заплати на същите неустойка за забава в извършване възложено му строителство, съгласно чл.28 от сключен предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за проектиране и строителство от 14.12.2005 год., в размер на 34 877 ,48 евро ,ведно със законната лихва върху същата от предявяването на иска. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, формално сочейки го като постановено в противоречие със закона, необосновано и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Конкретни касационни доводи самата касационна жалба не съдържа, но са наведени в изложението по чл. 280 ал.1 ГПК, като се твърди постановяване на решението в противоречие с изводимата от предварителния договор действителна обща воля на страните и в този смисъл - в противоречие с чл.20 и чл.20а ЗЗД, както и в противоречие с чл.183 ЗУТ, в аспект на мотивите на въззивния съд, че досежно забавата на ищеца – ответник по насрещния иск, в застрояването на обекта, самото учредяване право на строеж в предвидената от закона нотариална форма, осъществено по-късно, е ирелевантно. Ответните страни - Н. К. И., К. Г. Д. и Я. Г. И. - оспорват касационната жалба, като считат, че формулираните два въпроса в изложението по чл. 280 ал.1 ГПК не отговарят на характеристиките на правен въпрос - не са включени в предмета на спора и отговор на същите не е обусловил решаващ извод на въззивното решение, като по начало са неясни с оглед установената и съобразена от съда фактическа обстановка, доводите и възраженията на страните. Формалното посочване на хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, според страната не удовлетворява изискването за обосноваване на допълнителен селективен критерий по въпросите, дори да биха били приети за релевантни. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За произнасяне по основанията за допускане на касационното обжалване, ограничено до предмета на уважения от въззивния съд насрещен иск, с правно основание чл. 92 ЗЗД, единствен предмет на касационната жалба, настоящият състав съобрази следното: За да приеме, че ищецът - ответник по насрещния иск е в забава на задължението си за застрояване на обекта, в срока по чл.3 от сключения предварителен договор - 15-месечен от получаване разрешението за строеж - въззивният съд е съобразил издаването му - на 7 декември 2006 год., спрямо датата на издаване акт обр.16 за установяване годността за ползване на строежа / предвид визирания период на забава от 31 месеца, покриващ именно този период – до 14.10.2010 год. /. Счел е, че не е налице основание за освобождаване ответника по насрещния иск от последиците на забавата му, като предопределена от разминаването в площта на имота, съгласно предоставена от възложителите виза за проектиране - 214 кв. м., при действителна такава от 207 кв.м.. За последното съдът е съобразил обстоятелството, че освен като строител, изпълнителят е поел и проектиране на обекта, принципно дължимо в съответствие с действителните характеристики на имота, впрочем съдържащи се и в Заповед № Г-159 / 10.12.1999 год. на К. на [община] относно изменение на застроителен и квартално застроителен и силуетен план за част от кв.550 по плана на 14 микрорайон, касаещо имота. В тази връзка, противно на приетото от първоинстанционния съд, въззивния е счел, че липсва основание за освобождаване от отговорност за забавата, по смисъла на чл. 20 от сключения договор, според който обстоятелства, които не могат да се вменят във вина на изпълнителя / изброени - „непреодолима сила”, „природни бедствия „, но и „неточни граници на имота” / изключват забава на същия, за периода от установяването и до преодоляване последиците им. Въззивният съд, също така е приел, че самото учредяване вещно право на строеж за обекти, отговарящи на 65 % от разгърнатата застроима площ, извършено в предвидената за действителност на сделката нотариална форма едва през 2007 год., не е в корелативна връзка с облигационното задължение за построяване на обектите, определено със срок и в зависимост единствено от издаване разрешението за строеж - в случая на съсобствениците - физически лица на имота, между които и ответниците - ищци по насрещните искове. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът формулира следните два въпроса: 1 / Приложими ли са разпоредбите на чл. 20 и чл.20а от ЗЗД по отношение предварителните договори по чл.19 ЗЗД ? и 2 / Приложим ли е чл.183 ЗУТ относно предварителни договори за прехвърляне на недвижим имот и учредяване право на строеж, в случаите когато не е изпълнено задължението за учредяване на правото на строеж, а само са прехвърлени идеални части от имота ? Въпросите са заявени единствено в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Първият от поставените въпроси е напълно ирелевантен. В производството не е възникнал спор относно тълкуването на клауза на договора / вкл. чл.20 / - неясна или противоречива - с приложението на която са обосновани решаващите изводи на съда. Още по-малко е отречено от въззивния съд приложението на чл.20 и чл.20а ЗЗД при предварителните договори, в качеството им на вид облигационен по характер договор, каквото е именно съдържанието на въпроса. Въззивният съд е счел, че възражението на ищеца – ответник по насрещния иск, за освобождаване от последиците на забава, предпоставена от предоставена от възложителите виза за застрояване, неправилно сочеща квадратура на имота, по – голяма от действителната, предпоставило от своя страна промяна в архитектурния проект на обекта, е неоснователно, тъй като не е налице хипотеза именно по смисъла на чл. 20 от договора - наличие на обстоятелство, което не може да му се вмени във вина, преодоляване на което е обусловило забавата .Именно в тази връзка въззивният съд е счел, че като поел и проектирането на обекта, изпълнителят е следвало да се съобрази с действителната регулационна характеристика на имота и действителните му параметри, вкл. установени на място. Няма доказателства за „ неверни граници на имота „, съобразно трасирането им на място, нито пък неверно отразени такива в подробния устройствен план, за което е и коментирана заповед № Г – 159 / 10.12.1999 год. на К. на [община] за изменение на застроителен и квартално застроителен и силуетен план за част от кв.550 по плана на 14 микрорайон, включваща процесния терен. По начало не е възникнал спор относно тълкуването на понятието „ неверни граници на имота „ ,упоменато като пример за невиновна невъзможност на строителя за изпълнение в срок. Следователно, първият от поставените въпроси не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК - не е включен в предмета на спора - тълкуването и принципите му, по смисъла на чл.20 ЗЗД, както и приложението, респ. неприлагането на чл.20а от ЗЗД, не са обусловили решаващите изводи на съда. Отделно от това, не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Няма спор в съдебната практика относно приложимостта на чл.20 и чл.20а ЗЗД при предварителните договори, като вид облигационни договори. Вторият от поставените въпроси е също ирелевантен за спора, като видно от изложението касаторът влага в чл.183 ЗУТ смисъл напълно различен от вложения от законодателя, а с действителния си смисъл нормата е неприложима към спорния казус. Не се касае за застрояване на имот индивидуално от съсобственик или от част / но не всички / съсобственици, за която цел всеки от останалите съсобственици му / им / дължат прехвърляне на съответни идеални части от правото на строеж, въз основа което и като титуляр на същото би му / им / се издало и съответното разрешение за строеж / чл.183 ал.1 ЗУТ /. Не се касае и за пристрояване и надстрояване на съществуваща етажна собственост / чл.183 ал.2 ЗУТ /. В настоящия казус, на касатора е обещано прехвърлянето на идеални части от правото на строеж върху терена, но му е възложено и фактическото застрояване на обекта в негова и в полза на останалите, запазващи вещното си право на строеж за разликата до пълните 100 % съсобственици, а няма спор, че разрешението за строеж е издадено в полза на същите ,като възложители на строежа. Именно с оглед уговарянето на срок за изпълнение, считано от издаване разрешението за строеж, въззивният съд е отрекъл корелативна връзка и причинност между непрехвърляне вещното право на строеж в полза на изпълнителя и забавата му за застрояването на имота. Въпросът е и неясно формулиран .В настоящия случай няма кумулиране на задължение за прехвърляне идеални части от недвижим имот и прехвърляне идеални части от вещното право на строеж в същия от собствениците на терена. Дори и да би имало, изначално неясна е логиката на касатора в задаването му, при това с оглед приложението на чл.183 ЗУТ. Реализирането на строежа, преди прехвърляне вещното право на строеж, не би изключило допустимост на прехвърляне вещното право на собственост на уговорените в полза на строителя обекти. В този смисъл, въпросът включва като предпоставка за отговор по приложението на чл. 183 ЗУТ правно положение, несъвместимо с фактическата страна на спора от една страна, и с хипотезиса на самата норма, от друга. Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта, а и възможността за обсъждане на допълнителни селективни критерии. Формалното позоваване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не удовлетворява изискването за обосноваване на такъв, тъй като предполага наличието на непълна, неясна или противоречива правна норма, с приложението на която са обосновани решаващите изводи на въззивното решение, по която е налице противоречива съдебна практика или непротиворечива, но подлежаща на преодоляване такава, с оглед изменение на законодателството или развитие на обществените отношения, като чрез тълкуването би се гарантирало точното й прилагане, както и развитието на правото, като кумулативно изискуеми предпоставки, съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение