Определение № 1930 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1334/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 4913/17.03.2025 г., подадена от С. И. К., чрез процесуален представител адв. Д. С., против определение № 374 от 30.01.2025 г., постановено по гр. д. № 2903/2024 г. на Върховен касационен съд, III г. о., с което е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, касационната жалба на С. И. К. против решение № 2504 от 25.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2170/2024 г. по описа на Софийския градски съд и производството по гр. д. № 2903/2024 г. по описа на Върховен касационен съд е прекратено. Жалбоподателката навежда оплаквания за недопустимост и неправилност на определението. Моли за отмяната му и разглеждане на касационната жалба по същество. Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното: Частната жалба е неоснователна. Определението е валидно и допустимо. Правилно с обжалваното определение от предходният тричленен състав на Върховния касационен съд, е прието, че съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е недопустимо касационното обжалване по дела, чиято цена на иска възлиза на суми по-малки или равни на 5000 лева, като в случая са разгледани обективно кумулативно съединени искове на „Топлофикация София“ ЕАД с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 200 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за главница за цена на доставена топлинна енергия в размер от 366,08 лв., за лихва за забава върху главницата в размер от 45,21 лв., за главница за извършена услуга дялово разпределение в размер от 30,74 лв., и за лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от 31.01.2018 г. до 11.01.2021 г. в размер на 7,32 лв. Цената на предявените искове против С. И. К., явяваща се потребител, е под предвидения в чл. 113 ГПК /след изменението в ДВ бр. 100/2019 г./, праг за достъп по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, като за граждански дела от 5000 лева, следователно жалбата е с недопустим предмет на касационно обжалване. Във връзка с оплакванията на жалбоподателката, че с касационната жалба е предявила иск за нищожност на въззивното решение пред Върховния касационен съд следва да се посочи, че трайно в практиката се приема, че нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването и др. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, ето защо това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК. Исковият ред е самостоятелна форма на защита и може да бъде реализирана след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан. При обжалване въззивната и касационната инстанция са длъжни да следят служебно за валидността на решението, но когато този порок не е констатиран и не е отстранен, поради необходимостта правният спор да се разреши с валиден съдебен акт, ГПК предвижда възможност за предявяване на иск за прогласяване на нищожността, безсрочно. Искът е установителен и неоценяем. При липса на специална разпоредба, която да изключва общите правила за подсъдността, важат разпоредбите на чл. 103 и 104 ГПК. Искът е родово подсъден на районния съд, независимо от това дали се иска прогласяване нищожност на районен, въззивен или касационен съд. Разпоредбата на чл. 270, ал. 1 ГПК определя правомощията на въззивния съд при релевирана или констатирана нищожност на първоинстанционното решение при обжалването му, но не определя подсъдността на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК. При внимателен прочит на касационната жалба на С. И. К. не може да се направи извод, че последната е предявила иск с посоченото съдържание. Предвид изложеното по-горе за липсата на създадена от законодателя процесуална възможност за касационен контрол на въззивното решение, обжалваното определение на Върховен касационен съд, с което касационната жалба е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено, следва да бъде потвърдено, като правилно. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение