Определение № 1326 от 21.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3306/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. Ч. чрез адв. В. А. срещу въззивно решение № 80 /15.02.2012 г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по гр.д. № 475 /2012 г. Излага доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Насрещната страна [община], представлявана от кмета Г. С. чрез адв. М. Б. С. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна чрез редовно упълномощен адвокат, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: А. Г. Ч. предявил искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 т. 2 и т. 3 КТ против [община] за отмяна на уволнението му, възстановяване на заеманата дотогава длъжност „директор” на Общински театър „Л. К.” и заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 и 2 КТ. Първостепенният Казанлъшки районен съд уважил изцяло исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и частично този по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Осъдил работодателя да заплати дължимите държавни такси и разноски, както и съдебноделоводни разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК съразмерно уважената част от исковете. Въззивният съд приел, че решението на първата инстанция е постановено по недопустим иск, защото той неправилно бил предявен срещу Общината, докато не е спорно, че работодател на ищеца е Театъра „Л. К.”, [населено място], съгласно чл. 61, ал. 2, изр. второ КТ. Направен е извод, че посочената в исковата молба страна за ответник не е процесуално легитимирана. Съдът посочил, че наличието на пасивна процесуалноправна легитимация е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, както за предявяване на иска, така и за неговото разглеждане по същество, като в случая насочването на исковата претенция срещу ненадлежна страна обуславя процесуалната недопустимост на иска, правната последица от която е прекратяване на образуваното съдебно производство, на осн. чл. 130 ГПК. Окръжният съд обезсилил решението на Казанлъшкия районен съд и прекратил производството по делото. В изложението на касатора е повдигнат въпроса за правомощията на въззивната инстанция, като се поддържа наличие на противоречива съдебна практика – дали съдът прилага служебно, и без оплакване, императивна материалноправна норма. Въпросът е неотносим към постановеното от съда, защото той не е се е произнесъл по съществото на материалноправния спор, нито е преценявал правилността на първоинстанционното решение. Изложени са съображения за недопустимост на решението поради предявяване на иска срещу нелегитимна страна, като в мотивите на съдебното решение се смесват понятията за процесуална и материалноправна легитимация. Въпросите за приложението на чл. 61, ал. 2 КТ и за надлежните страни по трудови спорове във връзка с трудово правоотношение, възникнало от избор по чл. 8, ал. 5 ЗЗРК, са неотносими към постановеното с обжалваното решение, защото трудовото правоотношение с ищеца – касатор е възникнало не от избор, а по трудов договор със срок до провеждане на конкурс и избор на директор. Въпросът, уточнен от касационната инстанция, за надлежната страна и процесуално легитимираната страна в исковото производство, е от значение за постановения резултат, като даденото от въззивния съд разрешение противоречи на тълк. решение № 1/30.03.2012г. постановено по тълк.дело № 1/2010г. на ОСГК на ВКС. В тълкувателния акт е прието, че надлежният ответник по искове с правно осн. чл. 344, ал.1 КТ, предявени от работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал.2, изр.1 от КТ, е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган. Надлежният ответник (материалнолегитимираната страна) е от значение за основателността на иска. Когато, обаче, от изложението в исковата молба е видно, че надлежната страна по спорното правоотоношение е една, а искът е насочен срещу трета, е налице противоречие между обстоятелствена част и петитум, което следва да се отстрани по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. В обжалваното решение съдът приел, че ответникът по делото не е надлежна страна по трудовото правоотношение, защото съгласно чл. 61, ал. 2 КТ не е работодател и в същото време заключил, че липсва процесуална легитимация по иска, поради което обезсилил решението и прекратил производството по делото. В заключение, касационно обжалване следва да се допусне. Мотивиран от горното, съдът