Определение № 2382 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4751/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 374 от 22.07.2022 г., постановено по въззивно т. дело № 306 по описа за 2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, е потвърдено решение № 260007/18.01.2022 г. по т.д. № 69/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което ЗК „Лев Инс“ АД е осъдена да заплати на Е. Н. А. на основание чл. 226 КЗ /отм./ сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на претърпяно от нея ПТП на 15.12.2014 г., ведно със законната лихва от 15.12.2014 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 40 000 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, чрез юрк. Р. Ч.. В касационната жалба се излага, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и се иска отмяната му. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд при определяне на парична сума за обезвреда за неимуществени вреди да извърши цялостна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства и критериите от значение за нанесените вреди при невиновно поведение?; 2/ Следва ли съдът да прецени действителното правонарушение на виновния и невиновния водач на МПС при преценката на правонарушението му във връзка с настъпилия инцидент и осъществяване на ПТП?; 3/ Следва ли съдът да прецени кое правонарушение е довело до настъпване на пътния инцидент, като съобрази поведението на виновния водач?; 4/ При липса на виновно поведение следва ли съдът да определя обезщетение за нанесени вреди?; 5/ Следва ли съдът да прецени кое противоправно поведение е причина за настъпване на пътния инцидент и да релевира всички правоизключващи елементи от деликтната отговорност на сочения за виновен водач?; 6/ Следва ли съдът да постановява решение за неимуществени вреди по повод деликтна отговорност на водач, за който не са представени доказателства за извършено правонарушение и при недоказаност на виновно поведение?; 7/ Следва ли съдът да постанови решение съобразно обществения критерий за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, като присъдената сума за обезщетение бъде съобразена с действително нанесените неимуществени вреди, като съобрази и икономическата конюнктура към момента на настъпване на вредата, периода, през който се търпи вредата, личността на пострадалия и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност?; 8/ Следва ли съдът да определи точния паричен еквивалент на действително претърпените от пострадалата вреди, като се съобрази характерът и интензитетът на претърпените телесни увреди?; 9/ Следва ли съдът да обсъди и прецени евентуално доказан принос на другия участник в ПТП, като определи съотношение на нанесения вредоносен резултат при съобразяване с чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определи точния паричен еквивалент на база приноса му за нанесените вреди в качеството му на делинквент?; 10/ Как се определя деликтната отговорност в настоящия случай и на база на кои доказателства по делото? Следва ли без установено виновно поведение да бъде ангажирана деликтната отговорност на сочения за виновен водач?; 11/ Законосъобразни ли са изводите на съда, базирани единствено на експертно заключение, и не следва ли да се определи и посоченото в него виновно поведение на другия участник в събитието при определяне паричния еквивалент на нанесените вреди? Ответникът по касация Е. Н. А. в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Подадена е касационна жалба и от Е. Н. А., чрез адв. А. Г., срещу въззивното решение в отхвърлителната му част. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Искането е за отмяна на решението и присъждане на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в пълен размер. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпроса за приложение на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г., както и с посочени решения на ВКС. Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“ АД в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: По делото е установено, че на 15.12.2014 г. около 07:30 ч., на път 1-5 км. 216+600 в посока от [населено място] към [населено място], водачът С. Д. К., при управление на лек автомобил „Пежо 307“ с peг. [рег.номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата, при което автомобилът, който управлявал, е самокатастрофирал. По същото време, в същата посока се е движил лек автомобил „Фолксваген Голф“ с per. [рег.номер на МПС], управляван от Д. Д., като между този автомобил и първия е настъпил удар. Вследствие на този удар били нанесени телесни увреждания на Е. А., пътник на предна дясна седалка в лекия автомобил „Фолксваген Голф“. Първоинстанционният съд е приел за доказана причинната връзка между настъпилото ПТП и установените по делото телесни увреждания на ищцата и е приел за безспорно обстоятелството, че към датата на процесното ПТП е налице валидно сключена с ответното дружество застраховка „Гражданска отговорност“ за лекия автомобил „Пежо“. Според въззивния съд спорни са останали въпросите за наличието на виновно противоправно поведение от страна на водача на застрахования при ответника лек автомобил марка „Пежо“, както и за размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. Съдът се е позовал на заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза, в която подробно е разяснен механизмът на настъпилото ПТП. Вещото лице е посочило, че от техническа гледна точка причините за настъпване на описаното ПТП са следните: за водача на лекия автомобил „Пежо“ – движение в крива със скорост над 89 км/час, явяваща се критична за поява на загуба на напречна устойчивост при конкретните пътни условия (заледено пътно платно), а за водача на лекия автомобил „Форд“ – движение със скорост над 86 км/час, явяваща се технически несъобразена с конкретните пътни условия. По делото се установява, че първоначалното ПТП (когато лекият автомобил марка „Пежо“ е самокатастрофирал) не е било означено с предупредителен триъгълник от водача, макар според вещото лице същият да е имал време за това. Според обясненията на водача К. той най-напред прибрал паднала от колата броня, след това отишъл при двете си колежки, с които пътувал в колата, за да разбере дали са добре, като в този момент бил с гръб по посока на движението и тогава другия автомобил се ударил в неговия. При тази фактически данни въззивният съд е приел, че с описаното поведение водачът на лекия автомобил „Пежо“ е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, според която водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват и са длъжни при движението си да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, като са длъжни да контролират във всеки момент МПС, което управляват. Водачът е нарушил с поведението си и разпоредбата на чл. 97, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ЗДвП, която регламентира задължението на водача на недвуколесно пътно превозно средство, спряно на платното за движение поради повреда, на път извън населено място незабавно да го измести извън него, а когато изместването е невъзможо, да обозначи повреденото превозно средство с предупредителен светлооктразителен триъгълник или по друг подходящ начин, така че то да бъде забелязано навреме от водачите на приближаващите се пътни превозни средства. Тъй като Д. не е изпълнил тези задължения, според съда извършените от него нарушения съставляват причина за настъпване на процесното ПТП, съответно и за настъпване на причинените при това ПТП телесни увреждания на ищцата. Затова е прието за неоснователно възражението на ответника, че за водача на автомобила марка „Пежо“ станалото ПТП е било случайно събитие по смисъла на чл. 15 от НК, освобождаващо го от всякаква отговорност. Така съдът е стигнал до извода за осъществяване на фактическия състав на чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.). За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди втората инстанция е обсъдила приложената по делото медицинска документация и заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза. От тях се установява, че непосредствено след пътния инцидент на ищцата е била оказана спешна медицинска помощ в МБАЛ „Д-р Христо Стамболски“ - [населено място], където й е била поставена диагноза „изкълчване на дясната лакътна става“ и под венозна анестезия е направена мануална репозиция на увредената става, а също й е поставена гипсова имобилизация. Проведено е консервативно лечение с обезболяващи медикаменти, а гипсът й е причинил значителни болки и неудобства. Същият бил носен от ищцата около 10 дни, след което контузената ръка била имобилизирана с ортеза за около един месец. В процеса на домашно лечение се е появила болка в шийния отдел на гръбначния стълб с ирадиация към едната ръка. Вещите лица заключават, че луксацията на дясната лакътна става е в пряка причинна пръзка с процесното ПТП. Относно доказаната на по-късен етап дискова херния на ниво С5-С6 сочат, че би могла да бъде резултат от процесното ПТП, а установеният бронхиален плексит е следствие от горепосочената дискова херния. Посочено е още, че общият период на възстановяване при луксация на лакътната става е 2-3 месеца, като при тази травма се изпитва силна болка до момента на репозицията на ставата. Болките в шията на ищцата са с флуктоиращ характер, влияят се от физическото натоварване, температурата, влажността и трудно се повлияват от медикаментозна терапия. За интензитета на претърпените болки и страдания съдът е кредитирал и свидетелските показания на дъщерята на ищцата. Като е съобразил установения вид и тежест на получените от А. травматични увреждания, възстановителния период, възрастта на пострадалата към момента на инцидента /50 години/ и социално-икономическите условия в страната, съдът е потвърдил определения размер на обезщетението за неимуществени вреди от 20 000 лв. За недоказано е прието възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата поради пътуването й без правилно поставен обезопасителен колан, тъй като водачът на лекия автомобил „Форд“ е потвърдил в показанията си, че А. е пътувала на предната дясна седалка с поставен обезопасителен колан, а вещите лица изясняват, че ако такъв не е бил поставен, пострадалата би претърпяла множество травми, каквито не се констатират. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира следното по касационната жалба на ЗК „Лев Инс“ АД: Поставените от касатора въпроси могат да бъдат обобщени по следния начин: една част от въпросите са относими към елементите от фактическия състав на деликтната отговорност; други към начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; трети засягат направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. По първата група въпроси най-напред следва да се посочи, че отговорността на застрахователя по застраховката срещу гражданска отговорност е обусловена от осъществяването на деликт, извършен от застрахования (така мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ВКС, ОСТК). Няма спор в съдебната практика, че вината като елемент от фактическия състав на деликта се предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД. От друга страна, липсата на присъда срещу делинквента не оборва законовата презумпция. Ответникът, който възразява, че поведението на водача е безвиновно, следва да проведе обратно доказване, което в случая не е сторено. Напротив, от назначената по делото съдебно автотехническа експертиза, както и от свидетелските показания, се установява виновното и противоправно поведение на водача на лекия автомобил „Пежо“. Следователно, формулировката за липса на виновно поведение във въпросите на касатора е неточна, доколкото не кореспондира на установената по делото фактическа обстановка – съдът е изследвал всички предпоставки за реализиране на отговорността на застрахователя и е установил наличието им, като е обсъдил и приел за неоснователни възраженията на ответника. Поради изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване по тази група въпроси. Отделно от това, липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая тези предпоставки не са налице, тъй като, както се изясни, въпросите за ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховката „гражданска отговорност“ и елементите на деликта са изяснени в съдебната практика, която не се нуждае от коригиране или осъвременяване. Относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на принципа за справедливост са дадени разяснения в ППВС № 4/1968 г., според което понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, при съобразяване на общи – за определяне на обезщетенията за търпими от деликт болки и страдания при телесни увреждания – критерии, като характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, причинени физически и морални страдания, последици от уврежданията, вкл. в аспект възрастта на увредения, както и специфични за конкретната хипотеза критерии. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 50066 от 6.07.2023 г. по т. д. № 1135/2022 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50111 от 15.05.2023 г. по т. д. № 1319/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50148 от 28.02.2023 г. по т. д. № 925/2021 г. на ВКС, II т. о.), трайно се приема, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият съд е длъжен да извърши цялостен анализ и оценка на всички установени по конкретното дело обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост, при отчитане на икономически условия в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като не е достатъчно единствено да се изброяват обстоятелствата, свързани с уврежданията, а същите следва да бъдат преценени и анализирани в тяхната съвкупност. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия състав и не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи и че въззивното решение е постановено в съответствие с горните разбирания, тъй като съдът е обсъдил всички релевантни за определяне на обезщетението обстоятелства – претърпените телесни увреждания, интензитета им, периода на възстановяване, възрастта на ищцата, социално-икономическите условия в страната към конкретния момент. И по въпроса за съпричиняването са налице решения на ВКС, в които е разяснено, че съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Дадените разяснения са трайно установени в практиката и се възприемат изцяло от настоящия състав. В конкретния случай с отговора на исковата молба ответникът е навел възражение за съпричиняване, като е твърдял, че ищцата е пътувала без поставен предпазен колан. Съдът е обсъдил възражението, като е приел, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалата, тъй като от доказателствата по делото се установява, че същата е имала поставен предпазен колан. При направен извод за липса на съпричиняване логично съдът не е обсъждал процентното му съотношение и пропорционалното намаляване на размера на присъденото обезщетение. Затова въпросът на касатора не обосновава допускане на касационно обжалване. В обобщение, не следва да се допуска касационно обжалване по касационната жалба на ЗК „Лев Инс“ АД. По касационната жалба на Е. Н. А.: Доколкото поставеният от касатора въпрос е свързан с приложението на принципа за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение, важи изложеното по-горе относно съдържанието на понятието „справедливост“ и преценката от съда на всички конкретни и обективно съществуващи обстоятелства. Както се изясни, въззивното решение е постановено в съответствие с установената по този въпрос практика на ВКС. Поради това и по втората касационна жалба не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноските по двете касационни жалби, които са неоснователни, остават в тежест на страните така, както са ги сторили. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,