Решение № 1899 от 18.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7471/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационната жалба на О. В. Х., [ЕГН], със съдебен адрес: гр. София, ул. „Владайска“ №23, ет. 4, офис 9, подадена чрез пълномощника му адв. Р. Ангелов, против Решение №13653/21.04.2025 г. на Административен съд – Сфия-град (АССГ) по адм. д. №5449/2024 г., с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт (РА) №Р-22002222004420-091-001/21.11.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, и в полза на ответника са присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 290 лв.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради необоснованост, съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Те основно се свеждат до следното:

• не е уважена молбата за отлагане на делото, с което е нарушено правото на защита на жалбоподателя, тъй като е възпрепятстван разпитът на свидетели;

• неправилност на приетото от съда, че към 01.01.2015 г. жалбоподателят разполага с налични парични средства в брой в размер на 5 000 лв.;

• неправилност на решението, потвърждаващо РА, въпреки че: не е ясна методиката за установяване на данъчните задължения; данъчната основа е необоснована; не е ясно защо вноските по чл. 134 ТЗ са възприети от приходните органи като разход; не е обоснован разходът в размер на 15 901.88 лв. за 2015 г. и 1 730.04 лв. за 2016 г.

Решението се обжалва и в частта му за разноските с доводи за прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение. Претендира се неговата отмяна и присъждане на разноски.

В открито съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв. Ангелов. Страната заявява искане за намаляване на юрисконсултското възнаграждение на противната страна поради неговата прекомерност.

Ответникът по касационната жалба – директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) – София - оспорва същата чрез пълномощника си юрк. Т. Дечева. Заявява искане да бъде оставено в сила оспореното първоинстанционно решение, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размера, посочен в списъка по чл. 80 ГПК.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на оспореното първоинстанционно решение с материалния закон, в изпълнение изискването на чл. 218 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея.

Предмет на съдебен контрол в производството пред АССГ е РА №Р-22002222004420-091-001/21.11.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, потвърден от директора на Дирекция ОДОП – София с Решение №156/02.02.2024 г. Със същия на ревизираното лице О. В. Х. са установени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за 2015 г. и 2016 г. в общ размер 12 178.18 лв. и лихви - 8 821.64 лв., определена по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК във връзка с констатирани обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 ДОПК – несъответствие между получените/декларираните доходи и имущественото състояние и данни за укрити приходи.

При точно установени факти АССГ формира правилни изводи за това, че: оспорването е допустимо; РА е издаден от компетентни органи по приходите в производство, в което не са допуснати съществени процесуални нарушения; доказани са в хода на ревизията обстоятелствата по чл. 122, т. 2 и т. 7 ДОПК чрез установените превишения при изготвените парични потоци, с оглед на което са налице предпоставките за определяне на данъчната основа закон по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК; жалбоподателят не доказва, че към 01.01.2015 г. разполага със сума, по-голяма от 5 000 лв., и не представя доказателства, оборващи презумпцията по чл. 123, ал. 1, т. 1 ДОПК и презумпцията за вярност на фактическите констатации в РА по чл. 124, ал. 2 ДОПК.

Установените в хода на ревизията факти са следните:

Ревизията е повторна, възложена е в изпълнение на Решение №1295/17.08.2022 г. на решаващия орган, отменящо първоначалния РА. На О. Х. е връчено уведомление по чл. 124, ал. 1 ДОПК в изпълнение на дадените от решаващия орган указания. От негова страна не са представени доказателства и писмени обяснения. Приобщени са доказателствата от предходното ревизионно производство и от проверката на имущественото му състояние, както и доказателствата, събрани при насрещната проверка на „ИБЕРО ФУУД“ ЕООД.

Ревизираното лице не подава ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ за 2015 г. и 2016 г.

На 10.06.2015 г. в ТР е вписано „ИБЕРО ФУУД ГРУП“ ООД, ЕИК 203576850 със съдружници О. Х. и Н. М. и управител Х.. През 2015 г. О. Х. получава доход от трудово правоотношение с „ИБЕРО ФУУД ГРУП“ ЕООД в размер на 2 140 лв., а през 2016 г. – 8 748.36 лв. Въз основа на представените от „ИБЕРО ФУУД ГРУП“ ЕООД писмени обяснения, хронология на счетоводна сметка 493/1 „Разчети с О. Х.“, Протоколи от ОС на съдружниците, РКО и извлеченията от банковата сметка на физическото лице, са установени внесените от О. Х. допълнителни парични вноски в дружеството на основание чл. 134 ТЗ в периода от м. юни 2015 г. до края на 2016 г. на каса и по банков път, както и възстановените му суми (направени допълнителни парични вноски през 2015 г. – 126 870 лв. и през 2016 г. – 122 682 лв.; възстановени през 2016 г. – 33 000 лв.).

През 2015 г. като получени суми от трети лица приходните органи вземат предвид и постъпленията по банковите сметки на лицето от неговата майка, от Д. К. и от Т. С. в общ размер 130 260.95 лв. Същите заедно с трудовото възнаграждение се приемат за доказан доход. В разходите са включени: направеният разход за придобиването на недвижим имот в размер на 41 475.05 лв.; разход от 15 901.88 лв. за направени покупки, за които има издадени фактури, по данни от Информационната система на НАП и вноските в търговското дружество в размер на 126 870 лв.

През 2016 г. като доход е взета предвид сумата от 8 891.75 лв., поучена по банковата сметка на Х. от неговата майка, както и възстановената сума от „ИБЕРО ФУУД ГРУП“ ЕООД - 33 000 лв. Установените разходи включват освен вноската в „ИБЕРО ФУУД ГРУП“ ЕООД в размер на 122 682 лв., декларираните от лицето разходи за пътуване - 977.92 лв. и 1 730.04 лв. - за направени покупки, за които има издадени фактури, по данни от Информационната система на НАП, в т. ч. 313.78 лв. от „А1 България“ ЕАД.

При възприето от приходните органи начално салдо към 01.01.2015 г. в размер на 5 000 лв. (налични парични средства в брой) с РА е формирана годишна данъчна основа в размер на 47 036.71 лв., представляваща превишение на разходите над доказаните доходи, и дължим данък за 2015 г. в размер на 4 703.67 лв. За 2016 г. е формирана годишна данъчна основа в размер на 74 745.03 лв., представляваща превишение на разходите над доказаните доходи, и дължим данък в размер на 7 474.51 лв.

Жалбоподателят оспорва разходите за направените допълнителни вноски по чл. 134 ТЗ. Макар да твърди, че допълнителните парични вноски не са разход за физическото лице, тъй като това противоречи на правната им същност, а оттук и на капитала на едно търговско дружество, той не посочва в какво всъщност се изразява противоречието. Доводите са неоснователни поради следното:

Според чл. 134, ал. 3 ТЗ допълнителните вноски не се отразяват в капитала на дружеството. За тях може да се уговори дружеството да плаща лихви. За връщането на допълнителни парични вноски чл. 73в не се прилага. Изводът е, че по своя характер допълнителните парични вноски са временно привлечени средства, подлежащи на връщане, и за използването, на които дружеството може да плаща лихва. Те следва да намерят счетоводен израз по пасивните счетоводни сметки, тъй като това са чужди средства и нямат нищо общо с капитала на дружеството. Затова за целите на счетоводството на дружеството се оформят като заем, подлежащ на връщане, като отчитането им е по разчетните сметки, както ги отчита счетоводно и „ИБЕРО ФУУД ГРУП“ ООД. След като това са суми, допълнително внесени от съдружника за покриване на загуби на търговското дружество и при временна необходимост от парични средства съгласно ал. 1 на ТЗ, то лицето, което ги внася, следва да разполага с тях.

Разходите от 15 901.88 лв. през 2015 г. и 1 730.04 лв. през 2016 г. са за направени покупки, за които има издадени фактури, по данни от Информационната система на НАП и това е посочено в РД съответно на стр. 11 и стр. 13.

Що се отнася до използваната методика, тя цели да установи имущественото състояние на ревизираното лице в края на ревизирания период, като съпоставя наличните парични средства в брой и по банковите сметки в началото на периода и в края на периода и доходите, получени в рамките в процесния период, с цел преценка за наличието на съответствие между получените/декларираните доходи и имуществото на ревизираното лице. От разпоредбите на чл. 10 ЗДДФЛ следва разбирането за дохода като положително изменение в имуществото на физическото лице (виж също така и Решение №7075/25.06.2025 г. по адм. д. №5120/2025 г.). Затова и в чл. 23, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ законодателят регламентира оборима презумпция, че стойността на имуществото на ревизираното лице, която явно съществено превишава размера на неговите доходи, представлява облагаем доход.

Всъщност основният спор между страните по делото е за размера на сумата в наличност, с която жалбоподателят разполага към 01.01.2015 г., и по - конкретно спорът е за това дали тази сума е в размер на 5 000 лв., както приемат приходните органи, или е в по-голям размер.

На първо място жалбоподателят твърди, че поради допуснато от съда съществено процесуално нарушение е бил възпрепятстван да заяви доказателственото си искане за допускане на гласни доказателства, с които да докаже направените дарения от своите родители в размер на 29 000 щ. д. и внасянето на 10 000 щ. д. в страната при завръщането му от САЩ заедно с Д. К..

Настоящият касационен състав приема, че не е допуснато от съда твърдяното съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В жалбата си против РА до АССГ жалбоподателят не е посочил доказателствата, които иска да бъдат събрани, вкл. гласни такива, и не е приложил към нея писмените доказателства, с които разполага, в изпълнение изискването на чл. 150, ал. 2 АПК.

За първото съдебно заседание, насрочено за 06.11.2024 г., жалбоподателят е редовно призован чрез адв. Ангелов на посочения в жалбата съдебен адрес, но на 05.11.2024 г. адв. Ангелов подава до съда писмена молба с искане да не се дава ход на делото и същото да се отложи, тъй като е служебно ангажиран. Молбата не е подкрепена с доказателства за служебната ангажираност на пълномощника, нито с такива, установяващи невъзможността на самия жалбоподател да се яви пред съда. Тъй като чл. 139, ал. 1 АПК изисква както страната, така и пълномощникът, й да не могат да се явят поради препятствие, което не могат да отстранят, то правилно АССГ дава ход на делото и ход на устните състезания в съдебното заседание на 06.11.2024 г.

С молба от 19.11.2024 г. адв. Ангелов иска от съда да отмени определението, с което е даден ход по същество, и представя доказателства за служебната си ангажираност – явяване в открито съдебно заседание на същата дата пред Апелативен съд – София.

С Разпореждане от 07.12.2024 г. на съдията-докладчик е отменено определението за даване ход на устните състезания в съдебно заседание на 06.11.2024 г. и делото е насрочено за 26.03.2025 г. от 13:30 ч.

На 26.03.2024 г. в 12:26 ч. адв. Ангелов подава молба отново да не се дава ход на делото и същото да бъде отложено, като прилага към молбата болничен лист от 25.03.2025 г. Тази молба правилно не е уважена от съда. Както беше посочено, по-горе, не са доказани предпоставките на чл. 139, ал. 1 АПК за отлагане на делото. Не са представени доказателства за това, че и жалбоподателят не може да се яви пред съда, например защото живее и работи в чужбина или по друга причина. Освен това, за да не се причинява повторно отлагане на делото, адв. Ангелов е можел да заяви искането си за допускане на гласни доказателства, въпреки молбите да не се дава ход на делото, тъй като по допускането на доказателствата, поискани в жалбата или с писмена молба, съдът може да се произнесе в закрито заседание по аргумент на чл. 140, ал. 1 ГПК.

Документите на английски език, дадени в ревизията на 12.01.2022 г., т. е. в първото ревизионно производство, не са представени и с жалбата до АССГ в превод на български език, независимо че според изложеното на стр. 6 от РД те не са приети като годни доказателства именно поради този причина. Независимо от това настоящият съдебен състав намира, че по принцип те не са годни да докажат наличните парични средства в брой към 01.01.2015 г., при положение, че през 2014 г. (до 31.01.2015 г.) жалбоподателят живее и работи в САЩ и получените доходи няма как да бъдат съпоставени с направените разходи от лицето, освен ако наличните средства не са в брой, а са внесени чрез банков превод по банкова сметка в страната или в чужбина.

По така изложените съображения настоящият състав намира, че като е обосновал изводи за законосъобразност на РА, АССГ е постановил правилно и съответно на приложимите материални норми решение, което следва да бъде оставено в сила.

По разноските:

Според т. 61 от Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, ако установи, че наредбата, определяща минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба (чл. 78, ал. 5 ГПК бел. наша), нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В т. 54 от същото решение СЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Изрично е регламентирано в член 101, параграф 2 ДФЕС, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни.

При съобразяване с решението на СЕС, съдът не е обвързан от определените в Наредба № 1/2004 г. размери на възнагражденията за адвокатска работа. Той може да присъди по-нисък размер след преценка за съответствието между фактическата и правна сложност на спора, на доказателствените факти, доказателствата и доказателствените средства, както и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, и претендирания размер на разноските за юрисконсултско възнаграждение.

В случая в производството пред АССГ юрисконсултът присъства в две съдебни заседания, в които не представя доказателства и не заявява доказателствени искания. С оглед тези факти основателен се явява доводът на касационния жалбоподател за прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение – 2 290 лв. Същото се отнася и до поисканото от ответника по касация възнаграждение – 1 170 евро. С оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на предоставената от пълномощника на ответника защита, дължими на тази страна са разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 800 евро общо за двете съдебни производства.

Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение