Определение № 359 от 08.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1197/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от И. П. П. – И. от [населено място], срещу решение от 21.04.2011г., постановено по в.гр.д. №361/2010г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 15.04.2010г. по гр.д.№1064/2009г. на Плевенски окръжен съд за отхвърляне на предявения от И. П. П. – И. искове с правно основание чл.45 и чл.49 от ЗЗД. Жалбоподателят счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от И. П. П. – И. против Д. ІІІ-П. Е., [населено място], на основание чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.45 от ЗЗД и против д-р К. Н. К. от [населено място] на основание чл.45 от ЗЗД за ангажиране солидарната им отговорност за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди срещу първия ответник като възложител на работата и срещу втория ответник при изпълнение на възложената работа в размер на сумата 25 100лв. Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на втория ответник и поради това не са налице предпоставките на чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на възложителя на работата-лечебното заведение. В изложение за допускане на касационно обжалване, касаторът, за да обоснове допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК, неоснователно сочи, че въззивното решение, с което е прието, че след като не е налице основание за ангажиране отговорността на ответника – физическо лице - д-р К., не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника-лечебно заведение, не е в противоречие с приложената задължителна съдебна практика и не е постановено при противоречива съдебна практика. С приложеното от касатора решение № 124/2.12.1988 г. по гр. д. № 87/88 г. на ОСГК на ВС, е посочено, че отговорността на предприятията по чл. 49 ЗЗД е в зависимост от отговорността на лицата по чл. 45 ЗЗД. С решение № 983/26.12.1986 г. на ВС, ІV г. о. е посочено, че отговорността по чл. 49 ЗЗД настъпва, след като натовареното лице при или по повод изпълнение на възложената му работа причини виновно вреди на пострадалия, като вина се търси не у този, който е възложил работата, а у този, който я изпълнява. И ако последният виновно е причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на първия е всякога налице, тъй като отговорността по чл.49 от ЗЗД е за чужди виновни действия. Отговорният по чл.49 от ЗЗД може успешно да се защитава, ако установи, че ищецът не е претърпял вреди или че тези вреди не са причинени от лицето, на което ответникът е възложил работа или че вредите не са причинени виновно от натовареното лице, или че не са извършени по повод или при изпълнение на работата. В същия смисъл третира отговорността по чл. 49 ЗЗД и решение № 407/17.05.2003 г. по гр. д. № 252/2002 г. на ВКС, ІV г. о., с което е прието, че само и при условие, че длъжностните лица, на които е възложена работата виновно и противоправно при и по повод изпълнение на работата са причинили вреди. С решение № 891/7.06.2002 г. по гр. д. № 183/2002 г. на ВКС, ІV г. о. е указано, че ищецът може да избере дали да предяви иска за обезщетение спрямо делинквента или спрямо възложителя на работата и е посочено, че макар да отговаря на различно правно основание, отговорността на възложителя на работата е винаги обвързана от действията на делинквента, причинил увреждането при и по повод изпълнение на възложената му работа. Решение № 130/1.03.2010 г. по гр. д. № 640/2009 г., ВКС, ІІІ г. о. в производство по чл. 290 ГПК е постановено при различна от настоящия случай фактическа обстановка. Касае се за отговорност на болнично заведение за смърт на принудително настанен за лечение наркозависим пациент и в процесния случай съдът е приел за установено, че смъртта му не е била неизбежна, че не се дължи на случайно събитие, нито на неговото поведение, а се дължи на отсъствие на регламентиран обем от грижи, наблюдение и контрол предвид провежданото принудително лечение, неполагане на адекватна медицинска грижа и липса на констатация и реакция спрямо видими клинични признаци на безспорно установена по делото патология. С ППВС № 9/28.12.1966 г. изложеното по-горе е систематизирано, като са очертани предпоставките за ангажиране на отговорността на възложителя на работата по чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл.45 от ЗЗД. Неотносими към процесния случай са приложените към изложението ППВС № 2/81 г. по въпроси на погасителната давност при вземания от непозволено увреждане, ППлВС № 2/79 г. и решение № 622 по н. д. № 476/2003 г. на ВКС, І н. о. са по въпроси по приложението на чл. 123 НК и чл. 134 НК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението относно разбирането на касатора, че с решението са разгледани материалноправни въпроси, по които съдебната практика е оскъдна, а нормативната материя е недостатъчно конкретизирана, както следва: доколко предвидената противоправност на небрежността в съставите за престъпления по непредпазливост по чл. 123 НК и чл. 134 НК /дейности с повишен риск/, определя задължение за поведение, дори и ако не е налице предвидения в съставите резултат; доколко при осъществяване на медицинска дейност и въобще дейности, свързани със здравето, критерий за преценка на наличието на увреждане, може да се определи като разлика между очакван и получен резултат, чието наличие да определи приложението на презумпцията за вина по чл.45 от ЗЗД. Посочените въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла чл. 280, ал. 1 от ГПК и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК, тъй като не са от значение за изхода по конкретното дело, не са разрешени в обжалваното въззивно решение и не са обусловили правните изводи на съда. В изложението се съдържат доводи, които не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване, а към отменителни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, по които касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По делото е постъпил писмен отговор от ответниците, чрез адв.К., който не е подписа, поради което няма основание за ангажиране на отговорността на касатора за направените от ответниците разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение