Определение № 60157 от 10.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4841/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 16343/23.09.2021 г., подадена от С. В. Л., М. Г. Д., Н. А. Т., М. А. Т.-В., К. В. К., Р. Ц. Г. и К. Н. Г., чрез адвокат Д. Б., срещу определение № 2231 от 17.08.2021 г. по ч. гр. д. № 2420/2021 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение (с характер на разпореждане) № 274597 от 20.05.2021 г. по гр. д. № 3015/2018 г. на Софийски градски съд за връщане на въззивна жалба вх. № 316971/14.05.2021 г. като просрочена. В атакуваното пред ВКС определение е посочено, че съгласно чл. 259, ал. 1 ГПК въззивната жалба се подава чрез съда, който е постановил решението, в двуседмичен срок от връчването му на страната. В случая постановеното по делото решение е връчено на ищците (С. В. Л., М. Г. Д., Н. А. Т., М. А. Т.-В., К. В. К., Р. Ц. Г. и К. Н. Г.) на 29.04.2021 г., а въззивната жалба е подадена от тях на 14.05.2021 г., т. е. един ден след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Ето защо правилно първоинстанционният съд е върнал въззивната жалба. Апелативен съд – София е визирал, че след влизане на определението му в сила, делото следва да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по направеното с частната жалба искане по чл. 64 ГПК за възстановяване срока за обжалване. Изложил е, че с връщането на въззивната жалба за въззивника започват да текат два срока: срокът по чл. 262, ал. 3 ГПК за обжалване на разпореждането за връщане на въззивната жалба и срокът по чл. 64, ал. 3 ГПК за искане за възстановяване на пропуснат срок, каквото искане по чл. 64 ГПК се съдържа в частната жалба. Между тези конкуриращи се права на засегнатата страна съществува връзка на преюдициалност. Не може да бъде възстановен срок, който не е започнал да тече и съответно не е пропуснат, като първо следва да се произнесе по-горният съд, който да установи дали срокът е започнал да тече, изтекъл ли е и дали е пропуснат. В случай, че приеме, че срокът е пропуснат, този съд следва да потвърди разпореждането за връщане на въззивната жалба и тъй като се открива възможността за възстановяване на пропуснатия срок, следва да върне делото на по-долния съд за произнасяне по искането по чл. 64 ГПК. Жалбоподателите считат определението на Апелативен съд – София за неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че по въпроса относно наличието на преюдициалност между конкуриращи се права, изразяващи се в това дали срокът е изтекъл или е пропуснат, обжалваното определение влиза в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: определение № 934/30.12.2013 г. по т. д. № 4395/2013 г., I т. о., определение № 466/22.07.2010 г. по ч. гр. д. № 435/2010 г., IV г. о., определение № 207/27.03.2013 г. по ч. гр. д. № 2101/2013 г., III г. о., съгласно която, предвид липсата на произнасяне на СГС по искането за възстановяване на срока, апелативната инстанция е трябвало да се произнесе по това искане. Жалбоподателите се позовават и на очевидна неправилност на въззивното определение. От насрещната страна не е постъпил отговор на частната жалба. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната жалба е подадена в срок, от надлежни страни, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намират чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по формулирания в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос. Понастоящем е преодоляно разбирането, застъпено в цитираната от жалбоподателите съдебна практика. Налице е трайно установена практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав (напр. определение № 224/16.04.2014 г. по ч. гр. д. № 2239/2014 г., І г. о., определение № 129/26.02.2015 г. по ч. т. д. № 3286/2014 г., ІІ т. о., определение № 438/19.10.2016 г. по ч. т. д. № 1616/2016 г., І т. о.), съгласно която преюдициално значение има произнасянето относно връщането на исковата молба/жалбата, тъй като може да бъде възстановен само срок, който е пропуснат, а дали това е така се установява в производството по обжалване на определението за връщане на исковата молба/жалбата. От това следва, че едва след влизане в сила на определението за връщане, следва да бъде разгледана молбата по чл. 64, ал. 2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,