Определение № 2505 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2650/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частни жалби, подадени от насрещните страни по спора – И. И. М. и М. Д. М., срещу въззивно определение № 2976/28.02.2014 г. на Софийски градски съд, постановено по въззивно гр. д. № 1024/2024 г. С обжалваното определение въззивният съд изменил частично определението на първостепенния Софийски районен съд по чл. 248 ГПК, постановено по гр.д. № 54195/2020 г. и, като краен резултат, отхвърлил искането на ищцата по делото И. И. М. за присъждане на съдебноделоводни разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК и осъдил същата да заплати на ответника по делото М. Д. М. сумата в размер на 635 лв., на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК. Жалбоподателят-ищец И. М., чрез адв. П. Н., обжалва въззивното определение, като излага съображения за неправилност. Счита, че не тя, а ответникът – бившият съпруг М. М., е виновен за предявяване на иска по чл. 27, ал. 2 СК, а също така, не може по това дело адвокатското възнаграждение за процесуално представителство да е в размер на 600 лв., още, че въззивният съд бланкетно приложил чл. 78, ал. 4 ГПК. Насрещната страна М. Д. М., чрез адв. Д. Г. П., отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че частната жалба е нередовна, защото по съдържание изложението преповтаря съдържанието на частната жаба и няма формулирани правни въпроси. В евентуалност излага съображения за неоснователност на частната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по частното производство. Жалбоподателят – ответник М. М., чрез адв. Д. П., обжалва въззивното определение в частта, с която в негова полза са признати за възстановяване от ищцата съдебноделоводни разноски само до размера на 635 лв., вместо сторените и претендирани 3535 лв. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ищцата И. М. намира за процесуално недопустимо, защото е направено едва в отговора на молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК; Поддържа, че нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК е незаконосъобразно приложена - съдът неправилно е взел предвид минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2014 г. към момента на сключване на договора за правна помощ, а не към датата на прекратяване на производството, не съобразил извършените по делото процесуални действия с участието на адвоката на страната, както и положения труд. Насрещната страна И. И. М., чрез адв. П. Н., отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че касационно обжалване не следва да се допуска, евентуално, че частната касационна жалба на ответника по делото е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частните касационни жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимни страни, чрез надлежно упълномощени процесуални представители, срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт. Възражението на М. М. за нередовност на частната жалба, подадена от И. М. е неоснователно. Тя е подала изложение към своята частна жалба, с което формално е изпълнила условието по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а дали и доколко има формирани правни въпроси, отговарящи на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, и налице ли са допълнителните условия за допускане на касационно обжалване, е въпрос на преценка при селектиране на частната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС, взе предвид следното: И. М., на 04.11.2020 г., е предявила против М. Д. М. иск по чл. 27, ал. 2 СК за прекратяване по време на брака на съпружеската имуществена общност по съдебен ред. С определение № 20101682 от 30.08.2023 г. сезираният Софийски районен съд намерил иска за недопустим и прекратил образуваното пред него производство по гр.д. № 54195/2020 г. Съдът установил, че още на 05.03.2020 г., преди предявяване на иска по чл. 27, ал. 2 СК, е влязло в сила решението, с което бракът между страните е прекратен с развод. Със същото определение оставил без уважение искането на ищцата за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото, предвид резултата, а още изложил и съображения, че в случая намира приложение чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Ищцата подала молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на определението в частта за разноските. Ответникът М. М. подал молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на определението, като съдът се произнесе по искането му за присъждане на съдебноделоводни разноски. С определение № 20105755 от 17.10.2023 г. първостепенният съд отказал да измени определението от 30.08.2023 г. и да присъди разноски в полза на ищцата; допълнил същото определение, като присъдил в полза на ответника съдебноделоводни разноски в размер на 1035 лв., от които 35 лв. платени държавни такси. Намерил за основателно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, че адвокатско възнаграждение над 1000 лв. до заплатената сума от 3500 лв. се явява прекомерно. Въззивният Софийски градски съд, с определение № 2976/28.02.2014 г., постановено по въззивно гр. д. № 1024/2024 г., потвърдил отказа на СРС да измени определението си от 30.08.2023 г. и да присъди в полза на ищцата съдебноделоводни разноски. Изложил подробни съображения по приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК по конкретния казус. Въззивната инстанция, също така, намерила за основателно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Счела, че заплатеното от М. М. адвокатско възнаграждение се явява прекомерно за сума над 600 лв., в резултат на което изменил като резултат първоинстанционното определение, като осъдил ищцата да заплати на ответника съдебноделоводни разноски в размер на 635 лв. – общо заплатени държавни такси и адвокатски хонорар. Съставът на Софийския градски съд обсъдил релевантните за чл. 78, ал. 5 ГПК обстоятелства, измежду които изначалната яснота за М. М., още при сключване на договора за процесуално представителство, че искът по чл. 27, ал. 2 СК се явява недопустим и ясното осъзнаване, че производството няма да се развие по съществото на спора и да се постанови решение, т.е. уговореният размер на адвокатския хонорар е бил несъответен на очакваната фактическа и правна сложност на делото. Намерил за неоснователно възражението на М., че с оглед множеството предявени от ищцата искове, той има право на по-висок размер адвокатско възнаграждение и съображенията са следните: Преди да връчи препис от исковата молба, още с определение от 16.11.2020 г., районният съд е разделил производството и оставил за разглеждане пред себе си само иска по чл. 27, ал. 2 СК. Договорът за правна защита и съдействие между ответника и адв. Д. П. е сключен след това, като по делото е осъществявана защита единствено по иска с правно осн. чл. 27, ал. 2 СК; за ответника не е имало никога съмнение, че производството е висящо само по този иск, за който още при получаване на копие от исковата молба и сключване на договора за правна защита и съдействие, е знаел, че е недопустим. Сам М. М. е предявил насрещен иск по чл. 29, ал. 3 СК, но той с изрично определение на РС не е бил приет за разглеждане, поради което, и по отношение на насрещната претенция, няма правно основание да претендира разноски. Втората инстанция заключила, че сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение (до минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., изм. и доп. ДВ бр. 68 от 31 юли 2020 г., изд. от Висшия адвокатски съвет), следва да бъде възстановена от ищцата на ответника; над 600 лв. заплатеното адвокатско възнаграждение се явява прекомерно. По частната жалба на И. И. М.: Основателно е възражението на насрещната страна, че в нейното изложение няма формулирани правни въпроси, в основната си част преповтаря съдържанието на частната жалба и съдържа възпроизвеждане на приетото от въззивната инстанция. Цитирани са множество съдебни актове на ВКС, за които И. М. е заявила, че са неприложими по конкретния казус, т.е. не основава на тях евентуално твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба на ищцата М. не следва да се допуска до касационно обжалване. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е ясно първо кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в определението, има предвид касатора, и какво е конкретното му отношение към резултата по спора. Въпросът трябва да бъде ясно и точно посочен, като съдът може само да го конкретизира, преформулира и уточни или квалифицира, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивния съдебен акт, или да го предположи от представените (цитирани) съдебни актове – в този см. указанията в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение (хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК). В цитираното ТР е изрично изяснено, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Липсата на обосновка за значението на повдигнатите въпроси към конкретния спор, както и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК, също има като резултат недопускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка. Прилагането към изложението на съдебна практика също не е достатъчно, защото тази практика служи като доказателство на твърдението, че по изяснен, конкретно поставен правен въпрос, за който е установено, че е от значение за изводите на въззивния съд, той се е произнесъл в противоречие с нея. В случая липсват правни въпроси, съответно обосновка за наличие на някое от допълнителните условия от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. При служебно извършената проверка настоящият състав не установи наличие на и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, касационно обжалване по частната жалба на И. М. не следва да се допуска. По частната касационна жалба на М. М.: Той обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: 1.коя редакция на Наредба № 1/2014 г. на Висшия адвокатски съвет се прилага от съда при намаляване на адвокатското възнаграждение, при възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК – редакцията на нормата към датата на постановяване на съдебния акт, към последното съдебно заседание или към датата на сключване на договора за правна помощ; 2.правилно и допустимо ли е съдът да намалява адвокатското възнаграждение без да е налице своевременно предявено и допустимо възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК; 3.как се определя размерът на присъдено адвокатско възнаграждение в полза на ответник по прекратено дело поради недопустимост на предявен иск – съобразно фактическата и правна сложност на делото, извършената правна дейност и процесуално представителство, броят на проведените открити съдебни заседания, в които ответникът се е представлявал от адвоката си, или на формално основание, по съображения, че искът е бил недопустим, въпреки, че съдът е провел съдебното дирене. Според жалбоподателя, разглеждането на правните въпроси е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото (чл. 280, ал., т. 3). Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване не следва да се допуска по така поставените въпроси. И по трите има формирана трайна и непротиворечива съдебна практика на тричленни състави на ВКС, а по третия – и задължителна практика по ТР № /2013 г. на ОСГТК на ВКС, което значи, че хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложима (виж т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Следва да се отбележи, че „точното прилагане на закона" според т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС се отнася до изменението на задължителна практика /по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото" пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. В допълнение, вторият въпрос се явяват и неотносим, защото съдът е намерил, че надлежно и в срок е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК от И. М.. Начинът, по който е поставен този въпрос, по естеството си изразява поддържаната от касатора защитна теза в процеса, която обаче не е била споделена от въззивната инстанция. Ако страната не е съгласна със заключението на СГС, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е заявено в срок, то е следвало да постави въпрос, който е във връзка с този извод на въззивния съд, а не такъв, основан на собствената преценка относно фактите, последиците от осъществяването им и тълкуването на правната норма. По първия въпрос, свързан с минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се посочи, че съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, съдът не е обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт, изготвен от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, следователно, е без значение какви са предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждение в различните редакции на Наредба № 1/2024 г. Наред с това, трябва да се изясни, че съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, действието на договора за предоставяне на адвокатска услуга е от момента на сключването му, разпоредбите на чл. 7-9 от Наредбата са материалноправни и всякакви изменения в тях, касаещи размера на уговореното адвокатско възнаграждение, действат занапред, доколкото друго не е уговорено. (В този см., напр. определение № 4124/15.12.2023 г. по ч.гр.д. № 2998/2023 г. на IV г.о. на ВКС, определение № 230/24.06.2020 г. на II т.о. на ВКС по ч.т.д. № 660/2020 г.; определение № 625/03.08.2023 г. на I т.о. по т.д. № 1119/2023 г., определение № 3039/17.10.2023 г. по гр.д. №№ 914/2023 г. на IV г.о. на ВКС; определение № 50032 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1705/2022 г., I г. о., ГК и пр.). Въпрос № 3 - относно тълкуването на чл. 78, ал. 5 ГПК, също не налага допускане на касационно обжалване. По настоящото дело недопустимостта на иска е изначална и явна, още повече, че страните ползват професионална адвокатска защита. Защитата по това дело се изчерпва с твърдението, че бракът е вече прекратен и довод за недопустимост на претенцията по чл. 27, ал. 2 СК. Неотносимите и недопустимите защитни средства, предприети от страната, са без значение за преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК, като съдът взема предвид действителната фактическата и правна сложност на делото, а те, в случая, са изключително ниски. Проведените по делото открити съдебни заседания са поради това, че съдът е късно уведомен за наличие на влязло в сила решение, с който бракът е прекратен, преди предявяване на иска по чл. 27, ал. 2 СК. Нормата на чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 2 ГПК е изрична, ясна и несъмнена, поради което пък несъобразяването на М. М. с настъпилите последици от влязлото в сила решение, с което бракът между страните е прекратен с развод, не създава висящност по брачното дело, нито променя датата, в която то е влязло в сила – изрично разясненията в ТР № 7/2014 г., обявено на 31.07.2017 г., т. 7: „Когато съдебният акт е окончателен (не подлежи на обжалване), той влиза в сила от момента на обявяването му. Следователно, дори и да е подадена касационна жалба срещу въззивно решение, което е изключено от касационен контрол, тази жалба не поражда суспензивен ефект. То влиза в сила - чл. 296, т. 1 ГПК.“ Това означава, че страната следва да съобрази поведението си с последиците от силата на пресъдено нещо и да не сезира недопустимо съда чрез подаване на недопустими жалби, като упражнява добросъвестно предоставените му процесуални права, както повелява чл. 3 ГПК; по настоящото дело е било достатъчно да възрази, че искът е недопустим. Ето защо, предприетата защита от ответника, която не е съобразена с изначалната недопустимост на иска, както и направените доказателствени искания по съществото на спора, които се явяват неотносими, не повишават нито правната, нито фактическата сложност на делото за стрнаната. Следователно, по това дело, не е имало основания съдът, прилагайки чл. 78, ал. 5 ГПК, да преценява броя на проведените открити съдебни заседания, в които ответникът се е представлявал от адвоката си. В изложението, по твърдение за противоречие с определение № 146/04.04.2022 г. по ч.т.д. № 358/2022 г. на ВКС, II т.о., е поставен и въпросът: следва ли възнагражденията за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела, да се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете. По този въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване – въззивният съд е взел предвид броя на исковете, по които ответникът по делото е осъществил защита – касае се само за една претенция по чл. 27, ал. 2 СК, и в този смисъл няма противоречие с цитираната съдебна практика. Насрещен иск е предявен, но не е приет за съвместно разглеждане, т.е., не е станал част от предмета на делото. В изложението – пункт 1 и 2, се съдържат и съображения за неправилност на въззивното определение, които са в основата на въпросите за срока, в който се предявява възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК и за дължимата преценка дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно, т.е. по съществото си съдържанието по пункт 1 и 2 в изложението е оплакване по см. чл. 281 ГПК, а не обосновка по чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска и по частната касационна жалба, подадена от М. М.. Искането му за присъждане на съдебноделоводни разноски, сторени в настоящата процедура, е неоснователно, вкл. и във връзка със защитата му по подадената от насрещната страна И. М. частна жалба. Не се дължат суми по чл. 78 ГПК в производството по спор относно определяне дължимостта и размера на разноските по делото. Определението по чл. 248 ГПК не представлява приключващ делото съдебен акт по смисъла на чл. 81 ГПК, а изменя или допълва в частта за разноските приключващия делото съдебен акт. Целта на производството е да се разреши спора относно дължимостта на разноските и размера им, поради което не следва да се допуска провеждането му да генерира нови задължения за разноски. Противното разрешение би противоречало на целта на установената в чл. 78 ГПК уредба на отговорността за разноските. Мотивиран от горното, съдът