Определение № 50850 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2595/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от Л. Д. К. и Г. Д. К. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от АС- София решение № 509/11.04.2022г. по гр.д. № 3482/2021г., с което потвърдено решение № 900982/12.08.2021г. на ОС- Благоевград по гр.д. № 67/2019г., с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, оставено е без разглеждане искането на осн. чл. 537, ал.2 ГПК и производството в тази му част е прекратено. В касационната жалба се прави искане за отмяната на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат основанието по чл. чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С писмения си отговор ответникът В. Д. П. изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди първоинстанциноно решение, АС- София, ГО, 7 състав е приел, че противоричието със закона следва да се разбира като противоречие с конкретна повелителна /императивна/ норма, като нищожност е налице, когато сделката противоречи на повелителни правила, въвеждащи забрани, отнасящи се до прякото извършване на самата сделка или до нейните непосредствени правни последици. Ето защо, с оглед твърдяното противоречие на сделката със закона, е приел, че нормата на чл.183 от ЗЗД е дефинитивна и не съдържа императивни правила и забрани за поведение, поради което и не може да бъде основание за нищожност на сключения между страните договор. Намерил е, че сключеният между ищците и ответницата В. П. нотариален акт и акт за неговата поправка, противно на твърдяната от ищците липса на основание поради непосочване на цена в нотариалния акт за поправка, имат своето основание- прехвърляне на идеални части от собствени на ищците недвижими имоти срещу договорена продажна цена от 50 000 лв. Приел е, че предметът на договора не е забранен от закона, като с нотариалния акт за поправка страните не са променили съдържанието на основния нотариален акт относно уговорената цена, т.е. очевидно е, че уговорената продажна цена от 50 000 лв. удовлетворява страните в нотариалното производство, които, ако са имали предвид нещо различно относно продажната цена, то е щяло да бъде посочено и в нотариалния акт за поправка на първоначалния нотариален акт за покупко- продажба. Ето защо и въззивнният съд е приел, че няма противоречие с императивни законови норми по смисъла на чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, тъй като нотариалния акт за поправка не представлява нова сделка, която е безвъзмездна, както считат въззивниците. Съдът е намерил за неоснователно и твърдяното противоречие на сделката с добрите нрави поради нееквивалентност на разменените престации. Позовал се е на приетата в съдебната практика като критерий за нееквивалентност изключително голямата разлика в престациите, която практически е сведена до липса на престация, както и на това, че законът допуска цената на недвижим имот да бъде по-ниска от данъчната му оценка. В случа уговорената продажна цена била 50 000 лв., при данъчната оценка на продаваните недвижими имоти- 52 839,33 лв., т.е. не било налице соченото от ищците наличие на нееквивалентност на насрещните престации, като липсвали и доказателства след прогласената на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД нищожност на договора за продажба по отношение на 2/6 идеални части от процесния имот, ищците да са върнали съответно припадащата се на купувача част от продажната цена. Възивнният съд е приел за неоснователен и доводът за недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът е следвало да се произнесе с неприсъствено решение. Изложил е, че неприсъствено решение се постановява при наличие на предпоставките по чл. 240, ал. 1, т. 1 и 2 от ГПК, които следва да са налични едновременно и кумулативно, едно от който е вероятно основателност на исковата претенция с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и факти, и приложените доказателства. В случай, че съдът не е убеден във вероятната основателност на исковите претенции, то той не е длъжен да постанови неприсъствено решение, дори и да е направено искане в този смисъл. Дадената възможност на съответния адвокат да представи пълномощно от В. Д. в следващо съдебно заседание при направени твърдения за учредена представителна власт, също не водело до неправилност или недопустимост на съдебния акт. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по процесуалноправните въпроси: „Непроизнасянето на първоинстанционният съд по искане на ищеца за постановяване на неприсъствено решение с определение по реда на чл. 239, ал.3 ГПК, има ли за последица накърняване на процесуалните права на ищеца, респ. опорочаване на постановеното по общия исков ред решение. При направено искане от ищеца за постановяване на неприсъствено решение и липсата на възражение от ответната страна, обвързан би е съдът да извърши преценка за вероятната основателност или вероятната неоснователност на заявените от ищеца претенции към ответника въз основа на становище на процесуалния представител на страна, спрямо която ищецът е оттеглил претенцията си?, който въпрос твърди, че е решен в противоречие с решение № 157/29.11.2010г. на ВКС, І ТО по т.д. № 262/10г. Съгласно чл.238, ал.1 ГПК, съдът може да постанови по искане на ищеца неприсъствено решение срещу ответника при кумулативното наличие на следните формални предпоставки: бездействие на ответника, изразяващо се в неподаване на отговор на исковата молба и неявяване в първото съдебно заседание, без да е направил искане за разглеждане в негово отсъствие, т.е ответникът да не е предприел никакви действия в своя защита. Липсата на своевременно направено искане за постановяване на неприсъствено решение в първото по делото съдебно заседание, води до липса на задължение на съда да се произнесе с определение по направено в предишен или последващ момент искане за постановяване на неприсъствено решение. В случая искането за произнасяне с неприсъствено решение е направено в проведеното на 24.02.2021г. съдебно заседание, в което след прекратяване на производството по делото по отношение на ответника „Лидо“ ООД, не са извършвани никакви съдопроизводствени действия, като на адв. А. е указано да представи доказателства за представителната й власт по отношение на ответника В. П.- С., а обявяването на окончателния доклад и произнасянето по направените искания е отложено за следващото съдебно заседание на 31.03.21г., пренасрочено за 26.05.21г. Ето защо следва да се приеме, че първото редовно проведено съдебно заседание по делото е това на 26.05.21г., на което ответникът В.П. е надлежно представлявана от адв. А.. Дори да се приеме, че първото съдебно заседание е проведено на 24.02.2021г., то, с оглед приложеното впоследствие по делото пълномощно на адв. А., следва да се приеме, че към този момент ответникът е надлежно представлявана, което води до липса на задължение на съда да се произнесе с определение по направеното от ищците искане за приложение на института на неприсъствено решение при липсата на една от кумулативните формални предпоставки по см. на чл.238, ал.1 ГПК- неявяване на ответника. Предвид на изложеното, доводите на касатора за извършено от въззивният съд процесуално нарушение не обосновава предположение за недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос: „Съставлява ли противоречие на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД нарушаването на императивната правна норма на чл.183 от същия закон, когато след транслиране на вещното право на собственост чрез продажба няма уговорена насрещна престация в пари за възмездното му придобиване от страна на купувача?, отговорът на който въпрос твърди, че е даден в нарушение на решение № 452/25.06.10г. по гр.д. № 4277/2008г., решение № 615/15.10.2010г. по гр.д. № 1208/2009г., решение № 119 от 22.03.2011г. по гр.д. № 485/2011г. и решение № 277/26.01.2015г. по гр.д. № 1962/2014 г., решение № 153 от 24.07.2015 г. по гр.д. № 3014/2014г., решение № 24 от 09.02.2016г. по гр. д. № 2419/2015г. Въпросът е хипотетичен и е зададен с цел проверка на правилността на решаващите изводи на съда, че нормата на чл.183 ЗЗД е дефинитивна и не съдържа императивни правила и забрани за поведение, поради което и не може да бъде основание за нищожност, като в случая, с оглед въведеното от ищците основание, сключените между ищците и ответницата В.П. нот. акт и акт за неговата поправка имот имат своето основание- прехвърляне на ид. части от собствения на ищците недвижим имот срещу договорена продажна цена от 50 000лв., която не е променена с нот. акт за поправка. Естеството на въпроса препятства възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване, поради което е безпредметно да се обсъжда осъществяването на специфичната за основанието чл.280, ал.1 т.1 ГПК допълнителна предпоставка, изяснена в т. 4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № /2009г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователно е искането на касатора да допускане на касационно обжалване по мателиалноправния въпрос „Когато с нотариален акт за поправка на нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот се увеличава обема на предмета на продажбата, без да се уговаря съответна продажна цена дължима за него, а в основания нотариален акт е посочено, че уговорената цена е платена от купувана и получена от продавача за транслиране правото на собственост в обема очертан в него, налице ли е накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на сделката в частта й очертана в нотариалния акт за поправка?“, отговорът на който въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение 452/25.06.10г. по гр.д. № 4277/2008г., решение № 615/15.10.2010г. по гр.д. № 1208/2009г., решение № 119 от 22.03.2011г. по гр.д. № 485/2011г. и решение № 277/26.01.2015г. по гр.д. № 1962/2014 г., решение № 153 от 24.07.2015 г. по гр.д. № 3014/2014г., решение № 24 от 09.02.2016г. по гр. д. № 2419/2015г. и решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/13 г. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, съгласно която противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено- етични правила на морала; понятието “добри нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации, като не всяка нееквивалентност на престациите е основание за недействителност на сделката на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а само значителната и явна такава, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност. Неоснователно е и искането на касатора за допускане на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В разглежданият случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика на Върховия касационен съд, която да бъде изоставена, не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 509/11.04.2022г. на АС- София, ГО, VІІ състав, постановено по в.гр.д. № 3482/2021г. С оглед изхода на спора, Л. К. и Г. К. следва да бъдат осъдени да заплати на В. П. направените в касационното производство разноски в размер на 1560 лв.- заплатено по банков път адв. възнаграждение за касационната инстанция. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,