Определение № 4337 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4268/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Казино Перла 1“ ЕООД, чрез процесуалния представител, срещу решение № 855 от 19.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2655/2024 г. по описа на Апелативен съд - София, Гражданско отделение, 2 състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260283 от 10.05.2024 г., постановено по гр. д. № 16586/2015 г. по описа на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 18 състав, с което К. И. С. е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на „Казино Перла 1“ ЕООД сумата от 13 288 лв., представляваща обезщетение за виновно причинени имуществени вреди - присвоена на 21.12.2010 г. от касата на дружеството сума, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на непозволеното увреждане до окончателното ѝ изплащане, като за разликата до пълния предявен размер на претенцията от 156 048 лв. искът е отхвърлен като неоснователен.

Първоинстанционното решение в осъдителната му част е влязло в сила като необжалвано.

Касационната жалба е подадена срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционнното в частта му, с която предявеният иск е отхвърлен до пълния претендиран размер. В касационната жалба се прави искане решението да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:

1. „Как следва гражданският съд да прилага чл. 300 ГПК по отношение на вида и размера на вредата от престъплението, установена от наказателния съд, доколкото гражданският съд е обвързан само до извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца?“.

2. „Може ли гражданският съд да установява други факти в производството пред себе си при предявен иск по чл. 45 ЗЗД по отношение на елементите на фактическия състав на гражданския деликт, които не са обхванати от задължителната сила на елементите от присъдата за същото деяние, предвидени в чл. 300 ГПК?“.

3. „Как следва да действа гражданският съд, когато намери основания за присъждане на по-голямо обезщетение за вредите, когато те са в по-висок размер от размера на вредата, установен с влязлата в сила присъда?“.

4. „Следва ли гражданският съд да приеме очевидно неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК от наказателния съд, който е приел, че само собствени на увреденото лице парични средства, отнети от дееца чрез обсебване, съставляват вредата по чл. 201, ал. 1 НК в случаите, когато от увреденото лице са отнети обаче освен собствени нему парични средства и/или движими вещи и такива, които то съхранява и пази на трети лица? Само от собственика на паричните средства ли е дадена защита в този случай, и/или на всяко лице, което владее или държи – съхранява и пази- чужди парични средства?“.

5. „Кой и какъв е редът за защита на увреденото лице в случаите на претърпяна вреда, която е в по-голям размер от вредата, установена с влязлата в сила присъда по отношение на деянието, ако гражданският съд не може да установява по-голям размер на вредата, съответно да присъжда по-голям размер на обезщетение от този, установен в присъдата?“.

6. „Кой и какъв е редът за защита на увредено трето лице в случаите на претърпяна от него вреда от престъпление, когато третото лице не е участвало в наказателното производство, завършило с влязла в сила присъда, включително по отношение на престъпното деяние и размера на претърпяната вреда? До колко това трето лице е обвързано от приетия размер на вредата от наказателния съд, дори и когато тя е елемент от изпълнителното деяние, ако причинената на третото лице вреда е в по-голям размер?“.

По така поставените въпроси се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, липсвала съдебна практика по тълкуването на непълната, неясната и противоречива правна уредба.

По същество се поддържа оплакване, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се изводите на съда относно размера на претърпените вреди и обхвата на приложението на чл. 300 ГПК.

Ответникът К. И. С. не е взел становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е бил сезиран с жалба от ищеца „Казино Перла 1“ ЕООД, подадена срещу първоинстанционното решение в частта, в която е бил отхвърлен предявеният с правно основания иск по чл. 45 ЗЗД за разликата над 13 288 лв. до 156 048 лева, представляваща обезщетение за виновно причинени на дружеството имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на непозволеното увреждане 21.12.2010 г. до окончателното заплащане.

От фактическа страна въззивният съд е констатирал, че с влязла в сила присъда по НОХД № 4361/2014 г. по описа на СГС, НО, 6 състав, ответникът К. С. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. с ал. 1 НК за това, че на 21.10.2010 г., като помагач, в съучастие с Я. Д., като извършител, умишлено е улеснил последния да присвои от „Казино Перла 1“ ЕООД парична сума в размер на 13 288 лева, които Д. е владеел и пазел. Съдът е отбелязал, че с въззивното решение № 500/16.11.2017 г., постановено по ВНОХД № 389/2017 г. по описа на САС, в наказателното производство изрично е било прието, че обвинението е доказано за сумата от 13 288 лева, която е била присвоена от подсъдимите, тъй като единствено тя е била собственост на дружеството „Казино Перла 1“ ЕООД, а за разликата до пълния, посочен в обвинителния акт, размер на отнетите пари обвинението е било прието за недоказано. Установил е, че постановеното въззивно решение е потвърдено по касационен ред, като по отношение на подсъдимия С. престъплението е преквалифицирано по чл. 206, ал. 1 НК, вр. чл. 20, ал. 4 НК. Въззивният съд в настоящото гражданско производство, съобразно наведените във въззивната жалба оплаквания, е определил, че пренесеният пред втората инстанция спор касае размера на претърпените от престъплението вреди. Посочил е, че съобразно константната съдебна практика влязлата в сила присъда формира сила на пресъдено нещо относно размера на причинените вреди и е задължителна за гражданския съд, само когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението. В конкретния случай е отчел, че ответникът е признат за виновен за извършване на деяние, съставляващо престъплението „обсебване“ по смисъла на чл. 206, ал. 1 НК, като е приел, че размерът на щетата е от съществено значение за съставомерността на деянието, доколкото големите или особено големите размери на предмета на отнемане обосновава квалифицирането на деянието по по-тежко наказуемите състави на същото престъпление по чл. 206, ал. 3 и ал. 4 НК. С оглед изложените съображения, е направил извод, че в разглеждания случай размерът на вредата е елемент от състава на престъплението, за което е налице влязла в сила присъда, постановена по НОХД № 4361/2014 г. по описа на СГС. В допълнение се е аргументирал, че именно промененият размер на вредата е дал основание на въззивния и на касационния съд в наказателното производство да извършат преквалификация на деянието, като приемат, че е налице основният състав на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК. В заключение въззивният съд е приел, че доколкото с влязлата в сила присъда ответникът е признат за виновен в отнемането на сумата в размер на 13 288 лв., то именно това е размерът на причинените при извършване на престъплението вреди, до който се явява основателен и доказан и предявеният пред гражданския съд иск по чл. 45 ЗЗД, като за разликата до пълния предявен размер от 156 048 лв. искът следва да бъде отхвърлен. При тези мотиви, въззивният състав е приел, че събраните пред първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства не установяват релевантни за спора факти и обстоятелства, поради което не ги е обсъждал и ценил.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Съгласно т. 4 от цитираното Тълкувателно решение двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Също там е посочено, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В представеното изложение не се съдържа аргументация в посочения смисъл, като единствено се сочи, че липсвала съдебна практика по тълкуването на непълната, неясна и противоречива уредба, без да се сочи коя е тя. От съдържанието на поставените въпроси би могло да се изведе, че касаторът визира нормата на чл. 300 ГПК. Настоящият състав намира, че нормата е ясна и непротиворечива, а по приложението ѝ съществува трайна съдебна практика, според която влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това, дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Установените от наказателния съд факти, включващи се като елементи от фактическия състав на престъпното деяние, включително и размерът на причинените от престъпното деяние вреди, когато той е елемент от фактическия състав на престъплението, обвързват гражданския съд със задължителна сила. В този смисъл са решение № 7 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1478/2019 г., IV г. о., ГК, решение № 7 от 9.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2000/2021 г., III г. о., ГК, решение № 161 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2563/2025 г., I т. о., ТК. Приема се също, че всички останали факти, извън тези от фактическия състав на престъплението и обхванати от задължителната сила на влязлата в сила присъда, които имат отношение към гражданските последици от деянието, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Предвид посоченото по въпросите във връзка с приложението на чл. 300 ГПК не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В допълнение по отношение на така формулираните въпроси следва да се посочи, че оплакванията във връзка с приложението на материалния закон засягат съдебното производство при разглеждането на касационната жалба по същество, поради което не са относими към проверката, която съдът прави в рамките на производството по чл. 288 ГПК и не обосновават автоматичното допускане на касационното обжалване. Въпросите, касаещи защитата на правата на трето за наказателното и съответно за гражданското производството лице, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които имат отношение към изхода на делото, нито са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция. Останалите твърдения за наличието на основания за присъждане на по-голямо обезщетение за претърпените имуществени вреди в противоречие с приетото от въззивната инстанция по отношение на основния спорен въпрос за техния размер изразяват несъгласието на жалбоподателя с правните изводи на съда по съществото на спора, но не съставляват годно самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

Поради изложените съображения, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение