Определение № 38 от 30.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 300/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Р., чрез пълномощника й адв. М. И., срещу определение № 3332 от 13.10.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 4278/2017 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение от 10.04.2017 г. по гр. д. № 16115/2015 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.248 ГПК е допълнено определение от 06.01.2017 г. по цитираното дело, като жалбоподателката е осъдена да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата 10 225,01 лв. – адвокатско възнаграждение. В частната жалба като незаконосъобразен се сочи направения извод на въззивната инстанция за неоснователност на молбата за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа се основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Формулиран е следния правен въпрос: „следва ли да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, в случай че не са представени доказателства, че е заплатено адвокатското възнаграждение по конкретното дело“, като се твърди, че постановеното определение е в противоречие с тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС /т.1 от същото/. Ответникът по частната жалба „Обединена българска банка“ АД не взема становище. Ответницата К. С.-Н. е изразила становище за нейната основателност. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени от П. Р. срещу „ОББ“ АД, К. С.-Н. и Е. Н. искове по чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че е собственик на процесния имот. В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от банката, с приложен договор за правна защита и съдействие. Ищцата е оттеглила исковата молба, като с определение от 06.01.2017 г. производството по делото е прекратено на основание чл.232 ГПК. Ответникът е поискал на основание чл.248 ГПК да бъде допълнено цитираното определение, като се присъдят разноските по делото. С обжалваното определение са присъдени направените от ответника разноски. За да остави без уважение частната жалба въззивният съд е приел, че направените разноски са били доказани. С отговора на исковата молба и с молбата по чл.248 ГПК са представени доказателства за действително заплатено адвокатско възнаграждение. В отговора на тази молба не е направено възражение за прекомерност. Такова се съдържа едва в частната жалба. Прието е, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно предвид уговарянето му в размери под минимално установените в Наредба № 1/19.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /чл.7, ал.2, т.4 от същата/. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Доводите в частната касационна жалба се свеждат до противоречието на акта с постановките на тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, което не се установява. В цитираното тълкувателно решение /т.1 от същото/ е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан и начинът на плащане. Изискването за вписване начина на плащане в договора се свързва с необходимостта извършването на разноските да бъде доказано. Ето защо в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, като в настоящата хипотеза в него изрично е посочено, че уговореното възнаграждение е заплатено по банков път. Представени са и доказателства за заплащане на възнаграждението по банков път /фактура № 2734 от 26.04.2016 г. и кредитно авизо от 27.04.2016 г., в което като основание за плащане е посочена горната фактура/. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност, установима пряко от съдържанието на обжалвания акт. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.,