Определение № 2026 от 07.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 604/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Д. Д. срещу решение № 1510/ 17.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 856/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав, с което е потвърдено решение № 6817/ 11.12.2024 г., постановено по гр.д. № 4355/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-30 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от К. Д. Д. срещу „УниКредит Булбанк“ АД искове, както следва: - иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 48 271, 35 лв., представляваща платена без правно основание сума за периода от 06.11.2006 г. до 25.10.2013 г., която подлежи на връщане; - иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 16 347, 49 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 12.04.2021 г. до 12.04.2024 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът посочва, че въззивният съд е достигнал до правилен извод, че според тълкуването на правото на ЕС, дадено в решенията на Съда на Европейския съюз /СЕС/, националната уредба относно началото на срока на погасителната давност за вземането на потребителя за връщане на недължимо платените суми въз основа на неравноправна договорна клауза противоречи на принципа на ефективност, установен в Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/ЕО/. Въпреки това, вместо да остави тази уредба без приложение, каквато е последицата при противоречието й с правото на ЕС, и да счете, че искът на потребителя за реституционното вземане не се погасява по давност, въззивният съд е приложил правило, което не съществува в българското позитивно право, което е, че давностният срок започва да тече от момента, в който потребителят е узнал или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата и правата му за защита срещу нея. Касаторът заявява, че моментът, в който е узнал за неравноправния характер на клаузите от договора за кредит, въз основа на които е платил претендираните в процеса суми, е този на постановяване на решение на въззивния съд за това в по-рано образувано и приключило дело, по което е бил страна, тъй като едва с това решение те са обявени за неравноправни. Счита за необоснован изводът на въззивния съд, че това условие е било изпълнено към датата на подаване на исковата молба, по която е образувано приключилото дело, защото към този момент съдебната практика по неравноправността на клаузите от договор за кредит не е била еднопосочна, което е видно и от различните изводи за това, направени в решенията на двете инстанции по конкретното дело с негово участие. Касаторът намира, че за правилното разрешаване на спора е необходимо да бъдат приложени норми от Директива 93/13/ЕО, които трябва да бъдат тълкувани от СЕС, поради което прави искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, като формулира и въпроси. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя един въпрос и се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация – „УниКредит Булбанк“ АД, оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: По подадената касационна жалба: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са обективно съединение искове, предявени от К. Д. Д. срещу „УниКредит Булбанк“ АД, както следва: - иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 48 271, 35 лв., представляваща платена в периода от 06.11.2006 г. до 25.10.2013 г. без правно основание сума за погасяване на задълженията по договор за банков кредит, сключен на 16.10.2006 г., които са възникнали въз основа на неравноправни клаузи от съдържанието на този договор, предвиждащи възлагането на валутния риск в тежест на кредитополучателя, както и правото на банката едностранно да променя размера на задължението за възнаградителна лихва; - иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 16 347, 49 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата, начислено за периода от 12.04.2021 г. до 12.04.2024 г. Счел е за безспорно по делото, че между ищеца, като кредитополучател, и „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД, чийто правоприемник е ответникът, е сключен договор за кредит от 16.10.2006 г., както и че с влезли в сила решения в отношенията между страните по спора е установена нищожността поради неравноправност на клаузите от този договор, с които е възложен на кредитополучателя валутният риск от увеличаване на стойността на швейцарския франк спрямо лева/еврото, както и тези, даващи право на банката да увеличава размера на задължението за възнаградителна лихва. Намерил е, че между страните не е спорно и това, че платената от кредитополучателя на банката сума в изпълнение на задълженията за изплащане на месечните погасителни вноски за периода от 06.11.2006 г. до 25.10.2013 г. е по-голяма от сумата, която той дължи за главница и възнаградителна лихва за този период при неприлагане на неравноправните клаузи и изчисляване на дълга въз основа на курса на франка към лева към датата на усвояване на кредита от 1, 2376 лв. за 1 франк, както и при уговорения при сключване на договора размер на възнаградителната лихва, като разликата възлиза на 48 271, 35 лв. Тази разлика е престирана на кредитора при прилагане в отношенията между страните на неравноправните клаузи, които са нищожни, което означава, че е получена от него без валидно правно основание и в негова тежест е възникнало задължение да я върне на кредитополучателя. Въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос по делото е този за това дали вземането на кредитополучателя за сумата от 48 271, 35 лв. е погасено по давност, каквото възражение е заявено от ответника в процеса. Направил е извод, че погасителната давност за задължението за връщане на получената при начална липса на основание сума е петгодишна, както и че съгласно задължителните указания, дадени с т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, тя започва да тече от момента на получаване на престацията. Наред с това, въззивният съд е взел предвид практиката на СЕС, която е постановена при тълкуване на нормите от Директива 93/13/ЕО по въпроса за началото на давностния срок за погасяване на вземането на потребителя за връщане на суми, платени от него на кредитор в изпълнение на неравноправни клаузи, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в които това тълкуване е съобразено. С оглед на това е приел, че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземането по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е този на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/79 г./, при условие че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. По делото е установено, че ищецът е знаел за неравноправността на клаузите от договора за кредит, въз основа на които е престирал претендираната парична сума, към момента, в който се е позовал на този им порок пред съда. Това е станало с предявяването на искова молба, която е подадена преди настоящата – на 25.10.2018 г., с която са предявени искове за прогласяване нищожността на тези клаузи поради тяхната неравноправност, както и за връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на неоснователно платените при тяхното прилагане суми за период, различен от процесния. В тази искова молба потребителят е изложил твърдения, че процесният договор за кредит съдържа неравноправни клаузи, които са тези за възлагане на валутния риск в негова тежест и за правото на банката едностранно да измени размера на задължението за възнаградителна лихва, поискал е те да бъдат прогласени за нищожни и с оглед на това да му бъдат върнати платените въз основа на тях суми. Следователно към датата на подаване на исковата молба ищецът е знаел за неравноправния характер на тези клаузи, както и за правата, които възникват за него, в качеството му на потребител, да се защити срещу неоснователно обогатилия се кредитор. Въззивният съд е посочил, че с първоинстанционното решение, което е постановено по делото, образувано за разглеждане на тази искова молба, са уважени част от предявените искове за нищожност на клаузите и за връщане на неоснователно платените суми, поради което е неоснователно възражението на ищеца, че неравноправността на клаузите е обявена за първи път с въззивното решение по делото и неговото постановяване е моментът, от който той е узнал за това. Предвид изложеното петгодишната давност за погасяване на реституционното вземане на ищеца е започнала да тече на 25.10.2018 г. и е изтекла на 25.10.2023 г., което е преди предявяване на исковата молба, поради което това вземане е погасено по давност. Това прави предявеният иск за главница неоснователен. С оглед на акцесорния характер на иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва, той също е неоснователен. В този смисъл се е произнесъл и първоинстанционният съд, поради което постановеното от него решение е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя един въпрос, който заявява, че е разрешен в обжалваното решение, като поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Той е следният: При установено противоречие между националната правна уредба на погасителната давност и правото на ЕС длъжен ли е съдът да остави без приложение тези разпоредби от националното законодателство, които противоречат на правото на ЕС, или съдът може чрез превратно тълкуване на националното право да създаде и приложи ново правило за началния момент, от който започва да тече погасителната давност, което счита за съответстващо на Директива 93/13/ЕИО?. Този въпрос касае прилагането на установените в закона правила за началния момент, от който започва да тече погасителната давност при искове на потребителя за връщане на недължимо платени суми поради неравноправност на договорни клаузи. Ето защо той има характера на правен. По него има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, в което е счетено, че претендираната с осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума представлява такава, която е платена в изпълнение на клаузи от договор за кредит, които са неравноправни, и е разгледано направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца за връщане на тази сума, като са изложени и съображения за началния момент, от който започва да тече давностният срок. Това произнасяне е решаващо за крайния извод за основателност на правопогасяващото възражение на ответника за давност и оттам за неоснователност на предявения осъдителен иск. Следователно по отношение на посочения въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. СЕС е постановил редица решения, с които са тълкувани норми на Директива 93/13/ЕО и са дадени разяснения от кой момент е допустимо да тече давностният срок за погасяване на вземането на потребителя за връщане на суми, платени от него на кредитор в изпълнение на уговорки от договор, които са счетени за неравноправни, за да отговаря на принципа на ефективност. Това са Решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, Решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, Решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21 - С-813/21, Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 - С-259/19, Решение от 16.06.2020 г. по дело C-28/22, Решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 - С-699/18, Решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-776/10 - С-782/19, Решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21. Разясненията на СЕС в тези решения са обобщени в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., в което е налице произнасяне и по това как трябва да процедира националният съд при прилагане на тълкуванията на правото на ЕС, дадени от СЕС във връзка с началото на давностния срок. В този акт е посочено, че според тълкуването на СЕС искът на потребителя за връщане на недължимо платеното поради неравноправна клауза може да е обвързан от давностен срок, но при спазване на принципите на равностойност и ефективност. СЕС приема, че ключов за ефективността на потребителската защита е началният момент на течение на давностния срок при дългосрочни потребителски договори, като разяснява, че ако потребителят не е знаел или разумно не е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, принципът на ефективност е нарушен, когато давностният срок започва да тече от следните моменти: 1) от сключване на потребителския договор - Решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19, т. 91 и Решение по съединени дела С-776/19 и С-782/19; 2) от неоснователното обогатяване – Решение по дело С-485/19, т. 60-61 и Решение по съединени дела С-80/21 и С-82/21, т. 93-100; 3) от датата на цялостното изпълнение по договора, когато без проверка се презюмира, че на тази дата неравноправният характер на клаузата е известен на потребителя – Решение по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 67 и т. 2 от диспозитива. Съгласно практиката на СЕС за да се счете, че е налице знание за неравноправния характер на клаузата, потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността, но и с правната им преценка, която предполага този потребител да е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13/ЕО, вкл. да разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото си на защита пред съд - Решение от 25.01.2024г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, т. 49-50 и т. 1 от диспозитива. В решението на ВКС са обобщени и разясненията на СЕС относно конкретни факти, изложени в разгледани преюдициални запитвания и имащи отношение към преценката за това от кой момент може да се приеме, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, които са: - че наличието на трайно установена национална практика относно нищожността на неравноправни клаузи не означава, че потребителят е знаел за неравноправността на клаузата и за произтичащите от нея правни последици /Решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21/; - че решенията на СЕС не са източник на информация за средния потребител относно неравноправния характер на договорна клауза, дори когото са постановени по преюдициално запитване, отправено в производство, по което този потребител е страна /Решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21/; - че към датата на влизане в сила на съдебния акт, с който със сила на пресъдено нещо спрямо потребителя се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нейната нищожност, той със сигурност е узнал за този порок и последиците от него /Решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21/. Въз основа на тези указания по тълкуване на правото на ЕС в цитираното решение на ВКС е заключено, че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е този на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/79 г./, при условие че към него потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка – с правата, които черпи от Директива 93/13/ЕО. В хипотезата, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е приета или обявена за нищожна като неравноправна договорна клауза, следва да се счита, че към датата на влизане в сила на това решение потребителят със сигурност е знаел за неравноправността на тази клауза, като това не лишава от възможност продавачът/ доставчикът на услуга да установи, че този потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент, като той носи доказателствената тежест за това съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Това разрешение е споделено и в Решение № 124/ 24.07.2024 г. по т.д. № 342/2023 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., което също е постановено по реда на чл. 290 ГПК. От мотивите на обжалвания акт е видно, че в него въззивният съд се е позовал на цитираните решения на ВКС и е съобразил даденото в тях разрешение, като е счел, че определянето на началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземането на ищеца, имащ качеството на потребител, за връщане на суми, платени от него на ответника при начална липса на основание за това в изпълнение на клаузи от договор за потребителски кредит, които са неравноправни, е поставено в зависимост от установяването на това дали потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тези клаузи. Той е извършил и преценка за това кога посоченото условие е настъпило въз основа на събраните по делото доказателства, от които е счел, че се установява, че към момента, в който е подал искова молба, по която е образувано и приключило предходно дело между същите страните, ищецът вече е бил наясно както с фактите, водещи до неравноправност на договорните клаузи за възлагане в негова тежест на валутния риск и за възможността на банката едностранно да измени размера на задължението за възнаградителна лихва, така и с правата, които възникват за него, за да се защити срещу неоснователно събраните от кредитора суми при прилагане на тези клаузи. Този извод е обоснован с това, че в исковата молба потребителят се е позовал изрично на неравноправността на клаузите, като е направил искане те да бъдат прогласени за нищожни и да му бъдат върнати сумите, които е платил при тяхното прилагане от кредитора, каквито са последиците от неравноправността им, уредени в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, с който са транспонирани нормите на Директива 93/13/ЕО, и в общия граждански закон - ЗЗД. Посоченото разрешение съответства напълно на това, дадено в цитираната съдебна практика на ВКС, което е съобразено и с тълкуването на нормите от Директива 93/13/ЕО в решенията на СЕС. Ето защо по поставения въпрос не са налице допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Наличието на практика на ВКС, в която е разрешен поставеният въпрос, и липсата на настъпил нов факт, свързан с развитието на обществените отношения или изменение в законодателството, означава, че няма как по отношение на него да е осъществено и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При обосновката на поставения въпрос касаторът се позовава на практика на СЕС, с която се дават разяснения относно това какви са задълженията на националния съд при тълкуване на норми от вътрешното право, с които се въвеждат правила, регламентирани с директива. В нея се приема, че националният съд е длъжен при прилагане на вътрешноправни разпоредби, приети с цел транспониране на предвидени в директива задължения, да ги тълкува предвид текста и целта на съответната директива, за да се постигне преследваната с нея цел, т.нар. принцип на съответстващо тълкуване на националното право /Решение от 18.01.2022 г. по дело C‑261/20, т. 27 и т. 28, Решение от 04.07.2006 г. по дело C‑212/04, т. 109 и Решение от 17.10.2018 г. по дело C‑167/17/. В случая въззивният съд е съобразил, че ищецът има качеството на потребител по договор за кредит, сключен с ответника, както и че отношенията, които са възникнали между страните по спора с оглед неоснователното разместване на блага, са свързани с изпълнението на този договор и със съдържащите се в него неравноправни клаузи. Ето защо и при формиране на извод за това кой е началният момент на погасителната давност за вземането на потребителя за връщане на платените по този договор суми въззивният съд е тълкувал общите разпоредби, уреждащи погасителната давност по ЗЗД, във връзка със специалните норми на ЗЗП. Доколкото с разпоредбите на ЗЗП са въведени в българското законодателство правилата относно защитата на потребителите, регламентирани с Директива 93/13/ЕО, то въззивният съд е бил длъжен да приложи принципа на съответстващо тълкуване и да изведе правилото относно началния момент на погасителната давност и във връзка с нормите на директивата и целта, която преследва създадената с нея уредба, които са разяснени в практиката на СЕС по отправени преюдициални запитвания. Точно така е процедирал въззивният съд, за да направи извод за началния момент, от който е започнала да тече давността за погасяване на вземането на потребителя за връщане на платените без основание суми въз основа на неравноправни договорни клаузи. Това означава, че неговото произнасяне е в съответствие и с практиката на СЕС, разясняваща принципа на съответстващо тълкуване. Това също е аргумент да се приеме, че по поставения въпрос не е осъществено допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че възззивното решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. В изложената аргументация към това основание за достъп до касация се поддържа наличието на порока необоснованост, като се заявява, че изводът на въззивния съд за това от кой момент ищецът е знаел за неравноправността на клаузите от договора за кредит, въз основа на които е заплатил на ответника претендираните суми, както и за правата, които има, за да осъществи защитата си срещу тях, не съответства на фактите, установени от събраните по делото доказателства. Това нарушение на правилата на формалната логика обаче сочи на необоснованост на решението в проявната форма на порока, която представлява касационно основание за неговото обжалване като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на по-тежката форма на този порок, която се изисква съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Освен това то не може да се изведе само от мотивите на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат събраните в производството доказателства и да се прави извод за това какви обстоятелства се установяват от тях. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че той е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика, като е счел какви са доказаните по делото факти, касаещи преценката за началния момент, от който тече погасителната давност за предявеното в процеса вземане. Следователно касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1510/ 17.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 856/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: В чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ е предвидено, че СЕС е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Съгласно чл. 267, ал. 2 ДФЕС когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а съгласно чл. 267, ал. 3 ДФЕС когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС. В постоянната съдебна практика на СЕС се приема, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно вътрешното право, би могла да бъде освободена от предвиденото в член 267, ал. 3 ДФЕС задължение само ако установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда, или че правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение /Решение от 6 октомври 2021 г., Cilfit и др., 283/81, EU:C:1982:335, т. 21, Решение от 15 октомври 2024 г., Kubera, C‑144/23, EU:C:2024:881, т. 36 и 37 и др./. В искането за отправяне на преюдициално запитване касаторът е формулирал два въпроса, с които се иска да се даде тълкуване на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО във връзка с началния момент, от който тече погасителната давност на вземане на потребител за връщане на суми, платени от него в изпълнение на уговорки от договор за кредит, които са счетени за неравноправни. Тези норми от правото на ЕС са били предмет на тълкуване в много решения на СЕС, в които са дадени разяснения от кой момент е допустимо да тече давностният срок за погасяване на вземането на потребителя за връщане на суми, платени от него на кредитор въз основа на неравноправни договорни клаузи, за да отговаря на принципа на ефективност. Сред тези актове са и следните решения, чиито разяснения вече бяха подробно обсъдени при разглеждане на въпроса дали са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване, а именно: Решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, Решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, Решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21 - С-813/21, Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 - С-259/19, Решение от 16.06.2020 г. по дело C-28/22, Решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 - С-699/18, Решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-776/10 - С-782/19, Решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21. След като разпоредбите, посочени в искането на касатора, вече са били предмет на тълкуване от СЕС, то е налице една от хипотезите, при която касационният съд е освободен от задължение да отправи преюдициално запитване по поставените въпроси, въпреки че има характера на национална юрисдикция, чийто акт по делото няма да подлежи на обжалване. Ето защо искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответника по касационната жалба, който е направил искане за тяхното присъждане. От тази страна са представени доказателства за направени разходи за водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 1 227, 10 евро - адвокатско възнаграждение, което се установява, че е платено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение