Определение № 14 от 05.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5000/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Л. И. Н. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. М. Ц., против въззивното решение № 1668 от 11 март 2014 г., постановено по в.гр.д. № 14937 по описа на Софийския градски съд за 2013 г., с което е потвърдено решение № 2969 от 7 март 2013 г., постановено по гр.д. № 19192 по описа на районния съд в гр. София за 2012 г. в частта му за отхвърляне на иск с правно основание по чл. 49 ЗЗД на Н. против И. [фирма] да й заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикация във вестник, за сумата над 500 лева до предявения размер от 10000 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че в мотивите на съда са обсъдени само недопуснати от самия него доказателства. Поддържа се липса на преценка на въздействието на публикацията върху ищцата с оглед нейната личност, среда, степен и интензитет на преживените страдания, продължителността на въздействието на вредата. Съдът не е обсъдил възможността текстът на чл. 32, ал. 2 КРБ да се тълкува в смисъл, че той определя презумпция за увреждане, и е достатъчно по делото да се установи фактът на заснемане при изрично несъгласие. Не е разграничено, че заснемането и публикуването на снимки и материали са отделни фази на неправомерно поведение, както и не е определено дали самият стрес е увреждане или негова предпоставка. Твърди се, че не е оценявано като цялост и във връзка едно с друго, на публикуваните снимки и текстовете в материала, и се сочи като неправилен изводът за вярно отразяване на събитията в материала. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. К., в отговор на касационната жалба заявява доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд приема, че ищцата, която е адвокат, се е противопоставила да бъде фотографирана в коридор на съда, без да се легитимира и от облеклото й не може да се предположи, че се явява в качеството на адвокат на страна по дело. По въпроса за публикуване на снимки при изрично противопоставяне на ищцата е препратено към мотивите на първата инстанция – налице е нарушение на чл. 32 КРБ. Споделен е изводът на първата инстанция за необходимост от обезщетяване на изпитани от ищцата стрес и гняв, но не били доказани нанесена обида и унижение. Като недоказани са посочени още промяна на отношенията на колегите на ищцата след публикацията, както и че е търпяла унизителни забележки, критики, коментари и подигравки, че отношенията с клиентите й се влошили. Като описание на външния вид на ищцата, а не като оценка на личността й, е посочен изразът „брюнетка”. Заключено е, че размерът на обезщетението е съобразен с доказаното вредоносно поведение на ответника. Нито един от поставените от касаторката правни въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване. На първо място се търси отговор на въпроса „в отказа й за снимане в качеството й на адвокат и тъй като делото се гледа при закрити врати, следва ли да е основание ответникът да публикува снимките й с коментар, който я обижда, след като е налице законова забрана за публично оповестяване, а ищцата не е представена като адвокат, а като „брюнетка, придружаваща някого”. Така заявено питането не е ясно кой проблем адресира – дали има различни последици в случай на разглеждане на дело в открито съдебно заседание или при закрити врати, или има ли значение дали ищцата се е представила пред репортерите в професионалното си качество или не, или публикуването на снимка с коментар обосновава ли хипотезата на чл. 49 ЗЗД, или ищцата е имала предвид съвсем друг проблем. Тъй като правният въпрос в конкретния случай не може да бъде уточнен или конкретизиран от съда предвид начина на задаването му, и извън обстоятелството, че ищцата според свидетелските показания не се е легитимирала като процесуален представител на страна по дело, то не може да се прецени по кое обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд е поставено питането. На второ място се пита следва ли съдът да прецени увреждането и на база професионалния ангажимент на ищцата към закона и към клиента. Отговорът е явно положителен, но съдът в обжалваното решение не е отрекъл този елемент от преценката. Крайните изводи на съда са основани на събраните доказателства за обективно възприети от свидетели белези за нанесеното увреждане. Следващите въпроси: основание ли е за по-голямо обезщетение, когато освен личните са застрашени и професионалните отношения, и основание ли е за по-голямо обезщетение увреждането, предизвикано от ответника, изразяващо се в преживяванията на ищеца, засягащи и професионалните му отношения, също водят до положителен отговор, но определянето на справедливо обезщетение се основава на установени по делото факти. Поставя се проблемът за съотношението и конфликта на права в рамките на гарантирана от Конституцията свобода и защита, както и за приложното поле на ограничението по чл. 39, ал. 2 от Конституцията вр. чл. 32 КРБ, включително с оглед качеството на страните, обусловило конкретните действия. Освен неяснотата кои страни има предвид касаторката – страните по настоящия спор или страните по спора, в рамките на който тя е била процесуален представител на една от тях, и кои са обусловените (и от какво са обусловени) конкретни действия, питането търси доктринално, а не казуално тълкуване. Тук касаторката е пропуснала да посочи кое е обусловилото изхода на спора разрешение на въззивния съд, което следва да бъде преценено от ВКС в процедурата по чл. 290 ГПК. Накрая се поставя въпросът за задължението на съда да прецени в цялост и във връзка едно с друго публикувани снимки и текстовете в материала и въздействието им върху ищцата. От поставения по този начин въпрос не е ясно кое нейно твърдение или кое доказателство съдът е пренебрегнал, а е следвало да го подложи на преценка при съобразяването на комплекса обстоятелства, релевантни при определянето на наличието на увреда, както и при определянето на справедлив размер на обезщетението. Ето защо в заключение следва да се приеме, че касаторката не е посочила общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не може да се пристъпи към следващия етап на преценката в настоящото производство – дали са налице поддържаните от касаторката допълнителни основания за допускане на касационното обжалване – тези по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът е представил договор за правна защита и съдействия за касационната инстанция, но не прави искане за присъждане на разноски, поради което такива не се присъждат. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение