Определение № 60394 от 29.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2113/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. Е., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 546 от 21.01.2020 г. по в.гр.д. № 8112/2018 год. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 185759 от 02.08.2017 г., поправено с решение № 365211 от 19.03.2018 г. по гр.д. № 65785/2015 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 66 състав, в частта, за отхвърляне на предявения срещу ”Б.Л.Лизинг”АД инцидентен установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП за прогласяване за частично нищожна клаузата на т.10.8.4. от Общите условия към сключения между страните договор за финансов лизинг № К 1900/07.12.2012 г. В частта, с която са отхвърлени изцяло предявените от И. Е. осъдителни искове с правно основание: чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.342 и сл. ТЗ, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.79, вр. чл.82 ЗЗД решението на СГС е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни оплаквания за неправилност, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за касиране на решението и уважаване на инцидентния установителен иск. Касаторът счита, че към момента на подписване на договора потребителят не е могъл да прецени икономическите последици от прилагането на оспорената клауза, тъй като дължимите към лизингодателя разходи /всички останали суми/, не са изчерпателно изброени. Твърди, че след като е заплащал редовно застрахователната полица, то след като е откраднат лизинговия автомобил, се дължи цялата застрахователна стойност, с вкл. ДДС. В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС: решение по т.д. № 1504/2018 г., решение по т.д. № 240/2015 г., второ т.о., решение по гр.д. № 4452/2014 г., трето г.о. и определение по т.д. № 1994/2018 г., второ т.о., а така също и в противоречие с практиката на СЕС – Решение по дело С-186/16 г. Поддържа се и допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли съдът задължително да обоснове в своите мотиви отказа да приложи императивната норма на чл. 147, ал.2 ЗЗП, като не тълкува по благоприятен за потребителя начин оспорената от потребителя клауза” и 2. „Следва ли съдът задължително да изложи и евентуално „благоприятно” тълкуване на оспорената от потребителя клауза”. Касационният жалбоподател се позовава и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК за допускане на касация. В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответното дружество „Б.Л.Лизинг” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си представител, е депозирало писмен отговор. Твърди липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, с подробно развити фактически и правни съображения за правилност на атакувания съдебен акт. Направено е искане за присъждане на разноски за касационното производство, съгласно приложенията към отговора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежаща на обжалване част от решение на въззивен съд. При постановяване на обжалвания съдебен акт за отхвърляне на предявения от ищеца инцидентен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, въззивният съд е преценил оспорваната клауза от ОУ към процесния договор за финансов лизинг, наред с останалите, неоспорени клаузи, и предвид релевантните към спора разпоредби на ЗЗП и на ТЗ, е приел, че И. Е., в качеството му на лизингополучател, е потребител по см. на § 13 от ДР на ЗЗП и се ползва от специалната защита по този закон. В мотивите към решението са изложени правни съображения, основани на чл.143, чл.145 и чл.146, ал.2 ЗЗП, както и във връзка с тежестта на доказване на индивидуално уговаряне на оспорени клаузи. Съдебният състав на СГС е изтъкнал, че за да е нищожна, като неравноправна, договорна клауза в договор, сключен с потребител, същата следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП. Доколко дадена клауза е неравноправна, подлежи на изследване към момента на сключване на договора. Приел е, че в процесния случай между страните не е спорно съдържанието на оспорената клауза на т. 10.8.4., както и на останалите клаузи във връзка, с които следва да се тълкува. Съгласно т. 10.8.3 от ОУ лизингополучателят плаща на лизингодателя дължимите лизингови вноски съгласно договора и погасителния план до ликвидация на застрахователната преписка и изплащане на застрахователното обезщетение, което се изплаща на лизингодателя като собственик на лизинговото имущество и титуляр на застрахователната преписка. Съобразно частично оспорената т. 10.8.4 от ОУ, лизингодателят приспада остатъчния дълг съгласно чл. 3 от договора и всички останали дължими суми, свързани пряко и/или косвено с лизинговото имущество и/или с изпълнението на договора от стойността на реално полученото застрахователно обезщетение. Според т. 10.8.5 от ОУ лизингодателят изплаща на лизингополучателя надпреведената разлика между реално полученото застрахователно обезщетение и общо дължимата сума за приспадане по договора по т.10.8.3, до пет работни дни след подписване на допълнителното споразумение към договора за окончателно уреждане отношенията между страните. Формираният извод за липса на твърдяното от ищеца – въззивник основание за неравноправност – чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, което да води до нищожност на уговорката по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗПП, е изведен след съобразяване на съдържанието на неоспорената клауза на т. VIII от ОУ, в която са изброени възможните допълнителни разходи за лизингополучателя във връзка с изпълнението на договора, включително такива, свързани с придобиване на собственост върху обекта, като нормативно определени данъци и държавни такси. Възражението на ищеца, че оспорената част от т.10.8.4. не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, е счетено за неоснователно. Решаващият съд е изтъкнал, че макар оспорената клауза да е част от договор, сключен при общи условия, тя не води до значително неравновесие в правата и задълженията между страните във вреда на лизингополучателя, като тази клауза представлява пряко проявление на принципа за носене на риска при договора за финансов лизинг по см. чл. 343 ТЗ. СГС е приел също, че правилото има няколко последици: лизингополучателят е платец на застрахователните премии по договора за комбинирана застраховка - автокаско и гражданска отговорност, а лизингодателят – бенефициент; лизингополучателят не се освобождава от задължението си за заплащане на лизинговите вноски в пълен размер при невъзможност да ползва лизинговата вещ, настъпила вследствие на застрахователно събитие, до изплащане на застрахователно обезщетение и следва да заплаща и всички суми, произтичащи от собствеността над вещта. Съдът е счел, че последното задължение на лизингополучателя следва не само от оспорената клауза на ОУ, но и от неоспорени клаузи на договора за финансов лизинг: чл. 4, ал. 1, т. 1, чл. 2, ал. 1, чл. 5, ал. 1, т. 3 и ал.2, т.2. По тези съображения, въззивният състав е извел краен правен извод, че частично оспорената от ищеца договорна клауза, предвиждаща, че лизингополучателят се явява платец и е задължен към лизингодателя за всички разходи, произтичащи пряко и косвено от вещта, или свързани с изпълнението на лизинговия договор, не е нищожна. Допълнително съдът е посочил, че възлагането на отговорността за визираните в оспорената разпоредба разходи на лизингодателя, не намира нормативна опора и би довело до неоснователно обогатяване на лизингополучателя. Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно дадените указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото, произнасянето по който да е обусловило изхода на делото. Извън правомощията на ВКС е да извежда правен въпрос, попадащ в обхвата на основната селективна предпоставка, въз основа на оплакванията в жалбата и доводите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В случая, касационният жалбоподател изобщо не е поставил правен въпрос в частта, в която поддържа допълнителните предпоставки по т.1, предл.второ и т.2 предл.второ на чл.280, ал.1 ГПК, поради което касационният съд не дължи произнасяне по посочените допълнителни основания. Изрично формулираните въпроси във връзка с приложението на чл.147, ал.2 ЗЗП, по които се сочи допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не са обуславящи, тъй като въззивният съд не е изразил колебание/съмнение относно смисъла на оспорената клауза от ОУ и не е извел извод за приложимост на посочената законова разпоредба, според която, в такава хипотеза, предложеният на потребителя договор следва да се тълкува по благоприятен за него начин. Освен че не са обуславящи, въпросите биха могли да се преценят и като пряко относими към правилността на въззивното решение, проверката на която е недопустима в селективната фаза на касационното производство. В този смисъл са задължителните за съдилищата постановки в горепосочения акт на нормативно тълкуване. Касационно обжалване не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява наличие на явен порок, изразяващ се в превратно прилагане на закона или явна необоснованост на изводите на съда, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът е обосновал посоченото самостоятелно основание за допускане на обжалването с доводи за неправилност на изводите на съда, тъй като е изряден потребител и не е знаел, че търговецът се е възползвал от своето право да ползва данъчен кредит, подлежащ на връщане при кражба на лизинговия автомобил. Преценката за основателност на така заявените доводи е допустима едва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 500 лв., съгласно приложен към отговора договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за заплатеното адвокатско възнаграждение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение