Определение № 422 от 15.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2878/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „РОБОТЕКС”ЕООД, гр. Бургас против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 83 от 29.07.2019 г., по т.д.№ 166/2019 г., с което са отхвърлени, като неоснователни, предявените от настоящия касатор, като ищец, против ОБЩИНА ПРИМОРСКО обективно кумулативно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 63 549.60 лв., формирана от неизпълнени парични задължения по издадени 9 бр. фактури за периода 01.07.2008 г. – 20.02.2009 г. и произхождащи от неплатена наемна цена по договор за наем на автобус от 16.05.2008 г., по договор за наем на мото-метачка от 20.05.2008 г. и от договор за наем на микробус от 01. 11.2008 г., както и от договор за доставка на авточасти, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 30.03.2018 г. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 19 377.89 лв. - обезщетение за забава, изчислено върху стойността на всички фактури, считано от настъпване падежа на задължението по всяка една от тях за периода 01.04.2015 г. - 01.04.2018 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че част от претендираните вземания са погасени по давност. Поддържа, че доколкото фактура № 163 от 21.09.2011 г., възлизаща на стойност 20 424 лева с ДДС, с предходен № 84/20.05.2009 г., е била изгубена от ответника ОБЩИНА ПРИМОРСКО и анулирана е с протокол № 1/21.09. 2011 г., като вместо нея, за същата сума, е издадена посочената по- горе фактура № 163/21.09.2011 г., то е налице признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, което прекъсва давността - обстоятелство, останало необсъдено и несъобразено от въззивния съд. Оспорва и обосноваността на извода на въззивния съд, че твърдяното от ищеца прекъсване на давността, съдържащото се в приложено в наказателното производство по н.о.х.д. на районен съд Царево № 262/2017 г. писмено признание на ответника е ирелевантно.Несъгласие изразява и с даденото от Бургаския апелативен съд тълкуване на чл.75, ал.2 ЗЗД. Поддържа тезата, че доколкото овластени да действат от името и за сметка на кредитора са единствено лицата, негови законни представители или представителите му по пълномощие,респ. назначените от съда, то с осъществено престиране на дължимите суми на лица, извън кръга на посочените, целения погасителен ефект не настъпва, дори и когато е аргументиран със съображения, че получателят на престацията е надлежно овластен, въз основа на възприети за недвусмислени обстоятелства в тази насока, които са останали недоказани в процеса. Поддържаното оплакване за процесуална незаконосъобразност на съдебния акт на въззивния съд е поради необсъждане от въззивната инстанция на всички въведени доводи и възражения на страните и осъществена, в нарушение на процесуалното правило на чл.12 ГПК и на чл.235, ал.2 ГПК, преценка само на част от доказателствения материал по делото. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1 .” Нарушаване на правото на защита.; 2. ” БАС основава решението си на факти, за които не са събрани никакви доказателства по делото, следователно крайният му акт е основан на предположения, което е недопустимо, защото за установяване на тези факти не са дадени указания в доклада на съда .”; 3. ” Констатациите на съда в решението противоречат на правните му изводи.”; 4 .” БАС е постановил крайния си акт при неизяснена фактическа обстановка, без да обсъди допустими и относими писмени доказателства, приети по делото, експертно заключение, както вида и размера на претендираните и присъдени лихви, като по този начин наруши наши права и законни интереси по делото.”; 5 .” БАС неправилно и в противоречие със съдебната практика не е извършил никакви действия по изясняване на спора, предвид служебното начало в процеса и не е изложил собствени мотиви по същество при постановяване на решението.”; 6. ” БАС не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, не е обсъдил дори процесните договори, поради което решението му противоречи на решение № 100 / 17.04.2014 г., по гр.д.№ 89/2014 г. на с.с..”; 7. ” Първата и втората инстанция не са установили правилно фактическата обстановка, тълкували са погрешно събраните по делото доказателства, изопачили са обективната истина, поради което решението на БАС противоречи на решение № 194/27.05.2015 г., по в.т.д.№ 176/2015 г. на Пловдивския апелативен съд и на решение № 62 от 18.04.2013 г., по гр.д.№ 2/2012 г. на Поморийския районен съд.”; 8 .” БАС не се е произнесъл по всички направени от нас възражения във въззивната жалба, с които де факто ни е лишил от една инстанция по съществото на спора. БАС е приел, че за една част от задълженията е изтекла давност, но не е посочил защо и на какво основание приема това, което нарушава правото ни на защита по делото.”; За илюстрация на твърдяното противоречие с практиката на ВКС са цитирани: ТР №`1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК: № 305/12 от 11.01.2013 г., по гр.д.№ 674/2012 г. на ІІ г.о.; № 224 от 23. 06.2011 г., по гр.д.№ 1184/2010 г. на ІІІ г.о.; № 92 от 22.02.2011 г., по гр. д.№ 1863/2010 г. на ІV г.о.; № 113 от 31.07.2015 г., по т.д. № 929/ 2014 г.; № 132 от 29.05.2015 г., по гр.д.№ 7298/2014 г. на ІІІ г.о.; № 67 от 31.07.2015 г., по т.д.№ 63/2014 г. на ІІ т.о.; № 46 от 27.03.2009 г., по т.д.№ 454/2008 г. на ІІ т.о.; № 96 от 26.11.2009 г., по т.д.№ 380/2008 г. на І т.о.; № 20 от 25.03.2009г., по т.д.№ 454/2008 г. на ІІ т.о.; 0 30 от 08.04.2011 г., по т.д.№ 416/2010 г. на І т.о., както и определение на ВКС № 694 от 17.06.2015 г., по гр.д.№ 1271/2015 г. на ІІІ г.о. Посочени са и редица съдебни решения на различни по степен съдилища в страната. При условията на евентуалност, касаторът бланкетно се позовава и на селективните основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, поради отсъствие на формулиран от касатора конкретен правен въпрос – основна обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, като излага подробни писмени съображения. Оспорва като неосъществени и въведените касационни основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2020г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационен контрол, уреден по действащия процесуален закон – чл.280, ал.1 ГПК, като факултативен, а не задължителен, е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните селективни основания по т. 1- т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според посочената задължителна практика материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира допускане на касационното обжалване, е винаги специфичен за конкретното дело и като включен в предмета му, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, следва да е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Затова и твърдяната неправилност на въззивния съдебен акт, дори и евентуално основателна, няма отношение към наличието на строго формалните и изчерпателно въведени предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, когато, както е в разглеждания случай, се изразява в необоснованост на изведените фактически изводи, довела и до нарушаване на приложения материален закон. Формулирането на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, според горецитираната задължителна практика, е възложена от законодателя в изключителна тежест на касатора, който е длъжен да го конкретизира ясно и точно. Съставът на касационната инстанция не е оправомощен и няма задължение да извежда този правен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито от твърденията на касатора или от сочните от него факти и обстоятелства, а може единствено да го доуточни и преформулира. В случая жалбоподателят въобще не е поставил конкретен правен въпрос в депозираното към касационната жалба обстойно изложение, съдържащо относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК анализ на мотивите на въззивния съд, по отношение на който да се преценява и единствено аргументираното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Такъв правен въпрос не би могъл да бъде изведен в настоящето производство и от изложените в същото твърдения, без да бъде нарушено диспозитивното начало и принципа на равенството на страните в гражданския процес, доколкото обосновавайки искането си за достъп до касация „РОБОТЕКС” ЕООД, чрез процесуалния си представител адв. Н. А., отново е възпроизвел изложените вече оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушение на съществените съдопроизводствени правила при анализа на доказателствения материал по делото и до неправилно приложен материален закон - чл.75, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. В несъответствие със задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС и с характера на производството по селектиране на касационните жалби, жалбоподателят е съпоставил и именно тези твърдяни пороци на въззивния съдебен акт с формираната съдебна практика – задължителна и казуална, която съпоставка, при липса на конкретен правен въпрос, попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, обективно не би могла да обоснове и въведеното противоречие. Отделно е, че само по себе си отсъствието на общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК, според последователната практика на ВКС, има за своя пряка самостоятелна последица недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат въведените от жалбоподателя допълнителни критерии за селекция. Следва в тази вр. да се посочи също, че цитираните съдебни актове на различни по степен съдилища в страната, дори и да обосновават противоречие помежду си, въобще не се включват в съдебната практика по см. на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно т.2 на ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При определените в закона предпоставки евентуално съществуващото в съдебната практика противоречие би могло да обоснове сезиране на ВКС за постановяване на Тълкувателно решение, но не такъв е разглежданият случай. Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК й се следват в размер на сумата 3 600 лв.- реално заплатено в брой, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 25.11.2019 г., адвокатско възнаграждение с ДДС, неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК. Мотивиран от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС