Определение № 3306 от 01.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1302/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Енерго-Про Продажби“ АД, чрез адв. Г. против решение № 156/22.12.2022 г. по в.гр.д. № 265/2022 г. на Окръжен съд Силистра в частта, с която като е потвърдено решение от 27.06.2022 г. по гр.д. № 570/2021 г. по описа на Районен съд Тутракан, са уважени предявените от С. Н. В. срещу касатора насрещен иск с правно основание чл.92 ЗЗД във вр. чл.34 от ОУ към договорите за продажба на електрическа енергия на дружеството, одобрени с решение ОУ-061/07.11.2007 г. на ДКЕВР за сумата от 12 550 лв.- обезщетение за оставане без ел.енергия в периода 26.01.2021 г. – 06.12.2021 г. на обект, находящ се в [населено място], [улица] по вина на „Енерго-Про Продажби“ АД, както и иск с правно чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за сумата от 108,56 лв.-платена без основание цена за достъп до електропреносната мрежа на „Електроразпределение север“ АД, начислена във фактури от 13.08.2020 г., от 15.09.2020 г. от 8.10.2020 г. и от 5.11.2020 г. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо място, че то е недопустимо – като постановено по нередовна насрещна искова молба; евентуално неправилно – като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. В изложението се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както и ал.2, предл.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправни въпроси: 1/ Допустим ли е насрещен иск в производството по чл.422 ГПК, ако са обосновани само обстоятелствата, от които произтича той или за да бъде насрещният иск допустим е нужно нареди с обосноваване на фактическия състав, от който произтича, да бъде обоснована и неговата връзка с главния иск, съобразно пределите на издадената заповед за изпълнение, или възможността чрез него да бъде извършено прихващане; 2/ Допустим ли е насрещен иск в производството по чл.422 ГПК, при предявяването на който не е направено изрично искане за прихващане с вземането по главния иск, ако същият няма за предмет правопогасяващо или правопораждащо право, противопоставимо на главното вземане; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени във въззивната жалба възражения, тяхното значение и взаимовръзка със събраните по делото доказателства; 4/ При постановяване на съдебното решение, длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви за изхода на спора и съображения с оглед нормата на чл.236, ал.2 ГПК или е достатъчно формално да обсъди същите, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд и 5/ Следва ли въззивният съд да приеме за недоказани обстоятелства, за които не е указал на страната, че не сочи доказателства. По първите два въпроса се поддържа допълнителното основание на т.3 на чл.280 ГПК с обосновка, че не е налице практика на ВКС. По останалите процесуалноправни въпроси се поддържа допълнителното основание на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР № 1 от 9.12.2023 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК по приложението та нормата на чл.236, ал.2 ГПК на и казуална съдебна практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения по чл.290 ГПК. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и в частта, с която е уважен насрещния иск по чл.92 ЗЗД за сумата от 12 550 лв., касационната жалба се явява допустима, тъй като е насочена срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване. В останалата част – с която е уважен иска по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, въззивното решение не подлежи на обжалване, тъй като цена на този иск е под 5 000 лв. Ето защо, касационната жалба, насочена срещу въззивното решение в тази му част, се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Насрещната страна С. Н. В., чрез нейния баща Н. В., е депозирала отговор, с който оспорва касационната жалба. За да потвърди решението на първоинстанционния иск, с което е уважен предявения от ответницата насрещен иск с правно основание чл.92 ЗЗД във вр. чл.34 от ОУ към договорите за продажба на електрическа енергия на дружеството, одобрени с решение ОУ-061/07.11.2007 г. на ДКЕВР за сумата от 12 550 лв., въззивният съд е приел за безспорно установен факта на преустановяване на ел.захранването на обекта с ел.енергия на 16.01.2021 г., поради неплатена фактура за цена на електроенергия с № [ЕГН]/04.12.2020 г., т.е че прекъсването на електрозахранването е осъществено по инициатива на продавача на ел. енергия, поради което последният е материалноправно легитимиран да отговаря по насрещния иск. Приел е, че доколкото прекъсването на електрозахранването е по негова инициатива, не било необходимо последният да бъде уведомяван от клиента. За неоснователно е прието възражение за неправилно приложение на чл.34, ал.1 от ОУ, заявено от ответника по насрещния иск и е споделен изводът на първата инстанция, че неустойка по чл.34 от ОУ се дължи винаги, когато потребител остане без електрическа енергия за повече от 24 часа по вина на дружеството, което може да се дължи както на невъзстановяване на захранването след отстраняване на повреда, така и на прекъсването му без основание. При установено преустановяване на ел.захранването по вина на ответника и при незначителност на дължимата от клиента сума – 21,44 лв., която не накърнява съществено интересите на дружеството и не обосновава изключението по чл.20, т.1 от ОУ, въззивният съд е приел, че е налице нарушение от страна на доставчика на задължението му, установено в разпоредбата на чл.89, т.2 ЗЕ, то последният дължи неустойка по чл.34, ал.1 от ОУ за целия претендиран период. За неоснователно е прието и възражението на дружеството, че насрещната искова молба, предявена от ответника по исковете с правно основание чл.422 ГПК, е нередовна, като въззивният съд е приел, че същата съдържа достатъчно ясно и точно изложение на обстоятелствата, на които се основава иска за неустойка, уговорена в чл.34 от ОУ, в т.ч. и твърдения за неправомерно прекъсване на електроснабдяването в имота. При така изложените от въззивния съд решаващи изводи по насрещния иск с правно основание чл.92 ЗЗД и съобразявайки разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба. С насрещната искова молба се претендира неустойка по чл.34 от ОУ, уговорена за случаите на продължително нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването по вина на продавача на ел.енергия, а са изложени твърдения за факти и обстоятелства, обуславящи ангажиране отговорността на продавача поради неправомерно прекъсване на електроснабдяването от негова страна – твърди се недължимост на фактурирана от дружеството цена за достъп и съответно липса на условията за прекъсване на снабдяването с ел.енергия при неизпълнение на задълженията на потребителя по реда на чл.20 от ОУ, която отговорност на продавача обаче се реализира по реда на чл.82 ЗЗД. Едва след преценка на допустимостта на въззивното решение, ще може да се разглеждат въпросите за правилността и обосноваността му. За касационното обжалване, касаторът дължат държавна такса в размер на по 251,00 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.