Определение № 465 от 27.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1177/2019 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на М. К. Б. чрез адвокат Б. Р. от Адвокатска колегия – София срещу решение от 20.12.2018 г. по в.гр.д. № 1476/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 27.04.2017 г. по гр.д. № 24475/2016 г. на Софийски районен съд и се признава по отношение на Р. С. С. на основание чл.71, ал.1 т.1 ЗЗДискр., че М. К. Б. е извършил дискриминация под формата на преследване по смисъла на т.3, б.„а” от ДР на ЗЗДискр, вр. с чл.5 ЗЗДискр. в „Предаването на К.”, излъчено на 12.01.2014 г. по ТВ7, като чрез своите изявления в предаването е злепоставил образа и доброто име на Р. С. и по този начин го е поставил в по-неблагоприятно отношение от всички останали лица, които не са предприели действия за защита от дискриминация; М. К. Б. е осъден на основание чл.71, ал.1, т.2 ЗЗДискр. да възстанови положението отпреди нарушението като публикува диспозитива на решението в посочен от Р. С. С. ежедневник, както и да се въздържа в бъдеще от всякакво по-нататъшно преследване като форма на дискриминация спрямо него, а на основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. и да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1500 лева. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която касаторът е осъден да публикува диспозитива на решението в посочен от ищеца ежедневник, поради липса на законово основание, което да обоснове претенцията, както и че е налице „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, а също и основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и оплаквания, направени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд при осъществяване на решаващата си дейност по преценка на доказателствата да зачита и да се съобразява с материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ, неоспорен от насрещната страна?“; 4. „Може ли въззивният съд в открито съдебно заседание да приеме и приобщи по делото нови доказателства, неприложени и към въззивната жалба, които страната е могла да представи в срок в първоинстанционното производство?“; 5. „Може ли въззивният съд, във връзка със забраната за събиране на нови доказателства по чл.266, ал.1 ГПК, да приеме и приобщи по делото заверени преписи на документи по смисъла на чл.179, ал.2 ГПК, когато същите са представени без надлежна заверка в първоинстанционното производство?“; 6. „При предявен иск по чл.71 ЗЗДискр. срещу водещ на предаване във връзка с негови реплики, извършва ли водещия нарушение по този закон, когато не е автор на сценария, въпросите и репликите към участниците в дискусията и по делото е доказано, че идеите, темите, въпросите и репликите му са му подавани от трети лица?“. Според касатора са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК поради противоречие на първите четири въпроса с практиката на Върховния касационен съд, а за останалите въпроси - поради значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Р. С. С. е подал писмен отговор чрез адвокат А. К. от Адвокатска колегия–В., в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. За да постанови решението, въззивният съдът е приел, че по делото се доказва в достатъчна степен различно третиране на ищеца, тъй като сравнителят е всякога хипотетичен и е лице или лица, които не са носители на защитения признак в основната форма на дискриминация. Според мотивите на решението, фактическите и правни изводи на СРС са правилни и законосъобразни, поради което въззивната инстанция препраща към тях на основание чл.272 ГПК, а в допълнение съдът е посочил, че ответникът не е доказал съгласно чл.9 ЗЗДискр., че принципът на равно третиране не е нарушен. Въззивният съд е приел също, че фактът на различно третиране е дискриминиране и осъществява състава на преследване, причинило вреди на ищеца, поради което справедливото обезщетение е в размер на 1500 лева. При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, доколкото липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с установяване на дискриминация под формата на преследване, за възстановяване на положението отпреди нарушението, въздържане за в бъдеще от дискриминация и за обезщетение по искове на основание чл.71, ал.1, т.1, 2 и 3 ЗЗДискр. Решението на съда е израз на предоставената му от закона правораздавателна власт, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор и в този смисъл, декларативното позоваване на „очевидна неправилност” на решението не дава основание за допускане на касационно обжалване. Решението на въззивния съд не е и процесуално недопустимо. В съдебната практика на Върховния касационен съд се приема, че предметът на спора се определя от посочените в исковата молба обстоятелства и търсената защита. Когато първоинстанционният съд се е произнесъл по наведените от ищеца факти и обстоятелства, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението. В случая, касаторът твърди, че не са разгледани всичките му оплаквания във въззивната жалба и е постановено решение по иск с правно основание чл.71, ал.1, т.2 ЗЗДискр., с осъдителен диспозитив, без това да е предвидено в закона, което обуславя недопустимост на обжалваното решение. Тези съображения не могат да бъдат споделени, тъй като преценката на съда за начина по който следва да се възстанови предишното положение отпреди нарушението и доводите за нарушения на чл.269 ГПК представляват съображения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения (чл.281, т.3 ГПК). По делото не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване на правото на иск, поради което въззивното решение е процесуално допустимо. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението поради противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, на въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?” Повдигнатият процесуалноправен въпрос обуславя изхода на делото и изводите на въззивния съд, но е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г., II т.о. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК. Останалите въпроси в изложението към касационната жалба не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Същите са обусловени от допуснатия до касация материалноправен въпрос, с оглед на което ще бъдат обсъждани като доводи за неправилност на въззивното решение при разглеждане на правния спор по същество. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение