Определение № 420 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2144/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№35103/23.03.2020г., подадена от Х. С. Т., Л. С. А., С. Г. Т. и К. Г. Ц., чрез процесуалния им представител адв.М. В., срещу решение №1279, постановено на 17.02.2020г. от Софийски градски съд, II „Г“ състав по в.гр.д.№593/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от Х. С. Т., Л. С. А., С. Г. Т. и К. Г. Ц. срещу Д. Й. Д. искове за признаване правото на собственост и за предаване владението на ПИ №............. по КК на [населено място] с площ от 830 кв.м., идентичен с недвижим имот, находящ се в [населено място], вилна зона Киноцентъра – 3 част, представляващ УПИ ........ от кв...., с площ от 633 кв.м. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т., и т.3 ГПК, както и по реда на чл.280, ал.2 ГПК. Според касаторите в обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /ТР №2 от 13.09.2011г. по т.д.№2/2011г. на ОСГК на ВКС; решение №135 от 03.08.2012г. по гр.д.№1200/2010г. на ВКС I г.о.; решение №164 от 18.02.2009г. по гр.д.№131/2008г. на ВКС, I г.о.; решение №479 от 30.11.2011г. по гр.д.№113/2011г. на ВКС, I г.о./, по следните материалноправни въпроси: 1.Наличието на навес или дървена постройка в земеделски имот към 01.03.1991г. представлява ли абсолютна пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ или следва да се преценява към всеки конкретен случай; 2.При преценка на предпоставките на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ приложимо ли е тълкуването на термина „сграда“, дадено в §1в, ал.3 ДР на ППЗСПЗЗ и чл.177 от Наредба №5 за правила и норми по Т.. Поддържат, че по така поставените въпроси е налице основание за допускане на касационното обжалване и по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото произнасянето по тях би осигурило решаване на делата според точния им смисъл и дух на закона. Поддържат също така, че е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение без да излагат допълнителни съображения. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба Д. Й. Д., чрез процесуалния си представител адв.Е. Г. Х., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски по представен списък. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Х. С. Т., Л. С. А., С. Г. Т. и К. Г. Ц. са предявили против Д. Й. Д. иск за признаване правото на собственост и предаване владението по реда на чл.108 ЗС на процесния недвижим имот, с твърдението, че наследодателят им С. Т. К. притежавал нива с площ от 3480 кв.м. в землището на [населено място]-София, местността „Зад г. м.“, отразена в кадастралния план на София, изработен преди 1956г. като имот пл.№4313 в кад.лист 616, който имот е даден от Т. комисия на наследниците на Н. Б. в замяна на техни, включени в блок на ТКЗС имоти. Поддържат, че през 1966г. с писмен договор наследниците на Н. Б. „са продали“ на В. И. Х. и Й. Д. Й. 1500 кв.м. от този имот, като след влизане на ЗСПЗЗ в сила през 1993г. Й. Д. Й. и съпругата му Г. Р. Й. се снабдили с нотариален акт за собственост на имота като придобит по давност, докато на тях в качеството им на наследници на С. Т. К. е възстановено правото на собственост върху този имот по реда на ЗСПЗЗ. Поддържат, че Й. Д. Й. и Г. Р. Й. не са станали собственици на имота, тъй като с писмения договор от 08.08.1966г. не е прехвърлена собствеността, а за тях не е могла да тече и придобивна давност до приключване на административното производство по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, поради което считат, че Д. Й. Д. на 19.05.2006г. е купил имота от несобственици. В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК Д. Й. Д. оспорва така предявените искове, като поддържа, че не е налице идентичност на имота, притежаван от С. Т. К. с процесния имот, както и че процесният имот е застроен, поради което не подлежи на реституция. От фактическа страна въззивният съд е приел, че към момента на обобществяването С. Т. К. е бил собственик на имот, част от който е идентична с процесния – на 02.12.1940г. /н.а.№..., том ..., рег.№..., дело №.../1940г./ Г. М. К. продал на В. М., С. Т. К. и Й. В. А. като законен представител на малолетните си деца Н., В. и Е. Й. В., недвижими имоти, сред които нива в м.“Г. м.“ от около 4 дка, нива в м.“Г. м.“ от около 3.3 дка и нива в м.“Зад Г. м.“ от около 6.5 дка, като с определение на съда, постановено в съдебно заседание от 10.07.1943г. по ч.гр.д.№133/1943г. е утвърден разделителен протокол, изготвен в производство по съдебна делба, съгласно който в дял на С. Т. К. е възложена нива в м.“Г. м.“ от около 4 дка. Прието е, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот, даден в замяна срещу такъв включен в блок на ТКЗС №.., том ..., дело №.../1959г., съставен на 30.03.1959г., Х. Н. Б., Б. Н. Б., Н. Н. К., Л. З. П., О. З. Б. и В. З. Б. са признати за собственици на нива в землището на [населено място], м.“Под г. м.“, с пространство от 12,100 дка, като на 08.08.1966г. е подписан писмен договор за покупко-продажба на недвижим полски имот, с който Х. Н. Б., Б. Н. Б., Н. Н. К., Л. З. П., О. З. Б. и В. З. Б. да изразили воля да продадат на Й. Д. Й. недвижим имот, представляващ 1500 кв.м. от неурегулираната част от дворното място, цялото с площ от 12100 кв.м., влязло в кадастралния план на III част „Вилна зона – К.“, м.“Под г. м.“, Б. землище. Взето е предвид обстоятелството, че на 19.01.1993г. е съставен н.а.№.., том .., дело №../1992г., с който Й. Д. Й. и Г. Р. Й. са признати за собственици по давност на недвижим имот, представляващ неурегулирано дворно място от 730кв.м., съставляващо имот пл.№.., кад.лист ... по кадастралния план на [населено място], м.“Г. м.“, Б.. Взето е предвид също така, че с решение от 25.10.2013г., постановено по гр.д.№39920/2012г. по описа на СРС, ГО, 36 състав след отмяна на решение на ОСЗ „О. купел“ е възстановено на наследниците на С. Т. К. правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху имот, представляващ реална част от нива от 3.532 дка, находящ се в землището на [населено място], м.“Г. м.“, цялата представляваща имот №..., кад.лист .. от кадастралния план, изработен през 1956г., която реална част е с площ от 633кв.м. и съставлява по действащия регулационен план на местността парцел /УПИ/ ... от кв..., вилна зона „К. III част“. Въз основа на изслушаните по делото съдебно-технически експертизи въззивният съд е приел, че е налице идентичност между процесния недвижим имот и имота, притежаван от С. Т. К. към момента на обобществяването. Прието е за установено също така, че имотът е бил застроен към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила. Посочено е, че за установяване на обстоятелствата относно застрояването на имота пред съда са събрани гласни доказателства, като от показанията на св.А. М. В., които според въззивния съд са достоверни и житейски логични, се установява, че преди 1991г. имотът е бил застроен с къща на един етаж, в която ответникът живее. Въз основа на заключението на изслушаната пред въззивната инстанция СТЕ е прието за установено, че към настоящия момент имотът е застроен с едноетажна жилищна сграда, стъпила върху бетонова основа със стени от тухли и дърво, която се състои от стая, кухня, баня с тоалетна и покрит навес пред кухнята и стаята, като покривът на сградата е ламаринен, а подът е с дървени плоскости. Взето е предвид, че според експерта сградата е съществувала към 1989г., тъй като е била изчертана в скица от 24.08.1992г. в имот пл.№... по този план – при попълване през 1989г. по реда за поддръжка на неодобрен кадастрален план в имота е нанесена сграда със застроена площ 44 кв.м. с условен знак „ПЖ“, означаващ паянтова жилищна едноетажна постройка, към която понастоящем са пристроени баня и тоалетна на около 9 кв.м. към южната фасада и кухня и стая на около 20 кв.м. към северната фасада, т.е. застроената площ е около 73 кв.м. Взето е предвид също така, че за сградата е налично и удостоверение за търпимост № УТ-94-Д-6/20.03.2012г., издадено от Дирекция „Общински строителен контрол“ при Н.-СО на основание §16 ПР на ЗУТ. От правна страна са изложени съображения, че съгласно §18з, ал.3 ППЗСПЗЗ замяната, извършена по реда на ЗТПС /отм./ запазва действието си в два случая – при застрояване на получената по замяна земя или при извършване на разпоредителни сделки с нея, т.е. при настъпили както фактически, така и правни промени с придобития по замяна имот, като двете основания за запазване действието на замяната са в отношение на алтернативност. Изложени са също така и съображения, че в хипотезата на застрояване законът придава правна значимост на факта на извършено в имота строителство, което води до промяна на неговото основно предназначение – от такова за земеделско ползване в такова за задоволяване на жилищни, курортни или здравни нужди, като обстоятелството дали строителството е осъществено от собственика по замяната или от друго лице, което не притежава вещни права върху имота и не е имало правото да строи в чужд имот, касае само техните вътрешни отношения и е ирелевантно за приложението на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, при което не се изисква и законност на застрояването като предпоставка за запазване правата на третите лица. В случая е прието, че от заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд СТЕ, заключението на изслушаната СТЕ пред въззивната инстанция и показанията на свидетеля А. М. В., се установява, че още преди 1991г. имотът е бил застроен, като в него е била построена едноетажна полумасивна сграда, която в момента се ползва за жилище от ответника. С оглед на това е прието, че са се осъществили всички елементи от фактическия състав на първата от хипотезите на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ и са налице предпоставките за запазване действието на замяната, както и че с оглед застрояването на имота е налице и пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, което изключва възможността теренът да бъде възстановен на предишните собственици. Прието е, че ответникът не е участвал в производството пред СРС по гр.д.№39920/2012г. и не е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното на 25.10.2013г. съдебно решение. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, според която, замените, извършени от Т.-комисиите запазват действието си, ако имотите са застроени /решение №497/02.07.2010г. по гр.д.№715/2009г. на І г.о. на ВКС; решение №550/04.08.2010г. по гр.д.№314/2009г. на І г.о. на ВКС; решение №214/27.05.2011г. по гр.д.№635/2010г. на І г.о. на ВКС/, при което разпоредбата на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ е частен случай на общото изключение на чл.10б ЗСПЗЗ, отнася се към основанието за възстановяване на собствеността по чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ - продадени или предоставени на трети лица земеделски земи и единственото условие за запазване на собствеността от лицата, получили имота по замяна от Т. комисия в първата хипотеза на чл.18з, ал.3, изр. второ ППЗСПЗЗ е той да е застроен, без да е необходимо застрояването да е законно /решение №84/11.07.2011г. по гр.д.№1767/2009г. на І г.о. на ВКС; решение №1319/2008г. по гр.д.№5522/2007г. на ІV г.о. на ВКС; решение №92/06.06.2013г. по гр.д.№743/2012г., І г.о. на ВКС; решение №173/04.04.2017г. по гр.д.№2030/2016г. на II г.о. на ВКС/. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че обстоятелството дали строителството е извършено от собственика по замяната или от друго лице, което не е притежавало вещни права върху имота и не е имало право да строи в чужд имот е ирелевантно за приложението на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ /решение №135 от 03.08.2012г. по гр.д.№1200/2010г. на ВКС, I г.о./, както и че в този случай не се изисква законност на застрояването като предпоставка за запазване правата на третите лица, при наличието на която се изключва правото на възстановяване на собствеността на предишните собственици на застроения имот /решение №173 от 04.04.2016г. по гр.д.№2030/2016г. на ВКС, II г.о./, като замяната в този случай представлява факт, погасяващ тяхното право на възстановяване на собствеността / решение №171/11.04.2014г. по гр.д.№6248/2013г., І г.о. на ВКС/. Приетото в обжалваното решение не противоречи на посочената в изложението към касационната жалба практика на ВКС, на първо място по причина, че процесната сграда е била трайно прикрепена към терена още с построяването си, поради което е и отразена в кадастралния план към 1989г. и по делото не е установено да е представлявала стопанска постройка за съхраняване на инвентар и селскостопанска продукция, да е била направена от фургон, вагон, контейнер, каросерия, гараж или обемно-сглобяеми елементи, както и да не е била предназначена за постоянно обитаване – в обжалваното решение е прието, че постройката е била жилищна по предназначение. Поради това не би могла да бъде споделена тезата на касатора за наличие на противоречие с ТР №2 от 13.09.2011г. на ОСГК на ВКС по т.д.№2/2011г. и решение №164 от 18.02.2009г. по гр.д.№131/2008г. на I г.о. на ВКС, дори да се приеме, че е приложимо тълкуването на понятието „сграда“, дадено в §1в, ал.3 ДР ППЗСПЗЗ и чл.177 от Наредба №5 за правила и норми по Т.. Извършената от въззивния съд преценка съответства и на тези две разпоредби. Не е налице противоречие и с посоченото в изложението решение №135 от 03.08.2012г. по гр.д.№1200/2010г. на I г.о. на ВКС – именно в съответствие с разрешението, съдържащо се в това решение на ВКС, въззивният съд е приел за релевантно за спора извършеното в имота застрояване, което е довело до промяна на неговото основно предназначение – от такова за земеделско ползване в такова за задоволяване на жилищни, курортни или здравни нужди, което именно е пречка за възстановяване на собствеността на наследниците на лицето, което е притежавало правото на собственост върху имота преди замяната. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за наличие на основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – процесният казус не разкрива такива особености, които да налагат промяна, респ. развитие на трайно установената практика на ВКС по поставените в изложението въпроси. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2 ГПК – при разрешаването на правния спор въззивният съд е приложил правната норма, чийто хипотезис съответства на установените по делото факти, не е приложена отменена редакция на разпоредбата, нито спорът е разрешен в противоречие с установените в ЗСПЗЗ правила. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение