Определение № 4838 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2175/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Вършец срещу решение №.16/16.01.26 по г.д.№.423/23г. на ОС Монтана, с което е потвърдено решение №.379/21.07.25 по г.д.№.303/25 на РС Монтана за осъждане на касатора да плати на основание чл.49 ЗЗД на П. Г. Р. 13018,80лв, на И. З. Б. 2169лв., на З. З. Б. 2169,80лв., на С. З. Р. 2169,80лв. и на Г. З. Р. 2169,80лв. обезщетение за нанесени имуществени вреди върху общото им наследствено имущество - товарен автомобил с рег.№.., марка „Щаер“, модел 13С21, с монтиран кран към него, в резултат на паднала на 28.11.23 част от счупено дърво, собственост на ответника, ведно със законната лихва от 28.11.23г. до окончателното плащане, със съответно произнасяне по разноски. Ответните страни П. Г. Р., И. З. Б., З. З. Б., С. З. Р. и Г. З. Р. оспорва жалбата; претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания съдебен акт е изяснено, че по повод подадена жалба от И. З. Б. до община Вършец за паднало върху неговия автомобил дърво е назначена комисия, която да направи проверка на мястото на инцидента; в съставения на 6.12.23 констативен протокол е посочено, че падналото дърво се намира в ПИ с идентификатор ... по КККР на [населено място], представляващ [улица], публична общинска собственост; част от дървото се е счупило и паднало върху товарен автомобил с рег.№..., марка „Щаер“, като причината за това са влошените метеорологични условия и разразилите се снеговалежи в периода 25.11.23-26.11.23; при падането на дървото са нанесени щети върху горната част на кабината на товарния автомобил, предно стъкло, корпус, ляво огледало и лява врата; същевременно с разрешително №.15/20.06.22 община Вършец е разрешила на К. П. С. /ръководител на сектор „Чистота“/ да организира извозването на паднали дървета в коритото на река С. р. в [населено място], [улица], ПИ с идентификатор ... по КККР, като износването на добитата дървесина следва да се осъществи след контролно маркиране от длъжностно лице и издаване на превозен билет; в периода м.06-м.09.22г. са издадени 3 броя превозни билети, в които е посочено, че собственик/продавач е община Вършец, а купувач-„Голдън Сърпрайз“ ЕООД; проследени са показанията на разпитаните свидетели и заключенията на допуснатите експертизи. Доколкото се претендира обезщетяване на причинените от падналата част от горепосоченото дърво вреди, съдът е изходил от принципната постановка, че отговорността по чл.49 ЗЗД е обективна и има обезпечително-гаранционна функция, като фактическият състав на разпоредбата включва виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, и причиняване на вреда при или по повод изпълнението й. Позовал се е на чл.2 ал.1 т.2 вр. чл.3 ал.2 т.1 ЗОС вр.§7 т.4 ПЗР ЗМСМА - съгласно който публична общинска собственост са общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване, на чл.11 ал.1 ЗОС - предвиждащ, че общината е длъжна да управлява предоставената й собственост в интерес на населението съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, на чл.12 ал.1 т.3 и чл.13 от Наредба №.1 за осигуряване на обществен ред, поддържане на чистотата и опазване на околната среда в община Вършец – с които са вменени задължения на общината за осигуряване на добро санитарно-хигиенно състояние на градини, паркове, лесопаркове, които дейности се осигуряват от специализирани общински служители, както и фирми и предприятия, спечелили конкурс и сключили договор с общината, на чл.21 ал.2 от наредбата - сочещ, че постоянното опазване на зелените площи и декоративната растителност в парковите зони се организира от общината, а изпълнението се възлага на специализирани служби, на чл.25 ал.4 т.4 от същата наредба - според който общинската декоративна растителност и картотекираните дървета и храсти могат да се преместват, отсичат или изкореняват само с писмено разрешение от кмета на общината, като един от уредените случаи е на изсъхнали дървета и храсти, както и тези, които застрашават безопасността за движението или сигурността на гражданите, на аналогичната разпоредба на чл.3 ал.3 т.3 от Наредбата за реда и начина на добиване и ползване на дървесина извън горски територии, собственост на община Вършец. Прието е, че между страните няма спор, че дървото, причинило вредата, се намира в имот с идентификатор ... по КККР на [населено място]; в приложената по делото скица е записано, че той е с начин на трайно ползване „за друг поземлен имот за движение и транспорт“, за него ПУП не е приложен /съдебно-техническата експертиза, 2 бр. докладна записка и становище от Община Вършец/, общината е предприела действия с цел частично изменение на ПУП за съответната улица, като макар подробният устройствен план да е от значение за преценката на статута на имота, същественото в настоящия случай е, че община Вършец в редица свои действия индиректно е признала, че е собственик на процесния имот с идентификатор ... по КККР на [населено място]. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на доказателствата е намерено, че инцидентът е настъпил в имот, собственост на общината. Обстоятелството дали той представлява улица или е зелена площ за обществено ползване, не променя вменените на община Вършец задължения, тъй като и в двата случая съставлява имот публична общинска собственост, който тя е длъжна да управлява с грижата на добър стопанин-следователно дори да се приеме, че имотът няма статут на улица, а представлява зелена площ за обществено ползване, то за общината остава задължението по управлението му и то с грижата на добър стопанин. Дължимата грижа в конкретния случай включва поддържане на зелените площи в добро състояние, в това число и осигуряване на безопасно придвижване на пешеходци и пътни превозни средства по имота, който е публична общинска собственост. Тези задължения в случая не са спазени, тъй като е установено, че общината е бездействала в период от над една година, считано от настъпилото през юни месец 2022г. наводнение. След като процесното дърво не е отсечено и е било причината да настъпи увреждането, е очевидно, че общината не е извършила необходимите действия, целящи осигуряване на безопасност. Посочено е, че не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелката П. Г. /служител на общината/ в частта, в която тя твърди, че ищецът И. Б. лично е маркирал процесното дърво, тъй като в разрешителното за извозване е посочено, че маркирането следва да се извърши от длъжностно лице, каквото качество той няма; твърденията, че тя му е възложила устно да премахне дърветата, нямат никаква стойност, тъй като в чл.25 ал.4 т.4 от Наредба №.1 за осигуряване на обществен ред, поддържане на чистотата и опазване на околната среда в община Вършец е предвидено, че дърветата, които застрашават безопасността, се отсичат само с писмено разрешение на кмета на общината; такова разрешение не е приложено по делото, а превозните билети уреждат единствено отношенията по повод извозването на вече отсечената дървесина. За неоснователни са намерени и доводите, че ищците не са имали правото да навлизат в чужд имот - тъй като от показанията на свидетелите И. И. /съсед/ и Л.П. /съгражданин, свещеник, живущ в квартал З. на [населено място], в който се намира и процесния имот-СТЕ/, които съдът е кредитирал като преки и непосредствени, се установява, че в имота не е имало знаци, забраняващи влизането; освен това такъв тип имоти са предназначени за задоволяване на обществени потребности чрез общо ползване. Отразено е, че твърдението, че ищците са знаели, че процесното дърво е изгнило и така са създали условия за увреждане на автомобила си, по своето естество представляват възражение за съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД. За уважаването му е нужно заявилата го страна да докаже, че пострадалият е допринесъл за увреждането, т.е. че е налице причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Подобни обстоятелства по делото не са доказани. Не може да се изисква от жителите на дадено населено място да следят и знаят кое дърво е маркирано за отсичане като опасно-още повече, че в конкретния случай се касае за множество дървета, намиращи се до коритото на река Б.; свидетелката Б. И. Б., живуща в къщата на И. Б., също не е видяла дали дървото е било маркирано; при това не може да се приеме, че маркировката на конкретното дърво е била видима за всеки. Несъстоятелно е и твърдението, че И. Б. не е отрязал това дърво и по този начин е поддържал опасността от падането му, тъй като същият не е имал задължение за отсичането му. За неоснователни са намерени и доводите, че форсмажорни обстоятелства са били причината за настъпване на инцидента, тъй като такива не са доказани по категоричен начин. Наличието на снеговалеж през м.декември, без да е доказана извънредна (необичайна) обстановка, не може да обуслови, че е налице непредвидимо събитие. Освен това вредоносният резултат при непозволено увреждане не може да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхожда от виновно поведение /реш.№.166/10.03.10 по г.д.№.4284/08, IV ГО/. В случая несъмнено е установено, че община Вършец не е изпълнявала задълженията си в неприемливо дълъг период, като видно от показанията на св.И.И., опасните дървета са били премахнати на 16.04.25. При тези обстоятелства е направен извод, че след като падналото дърво е увредило автомобила на ищците, то настъпилата вреда следва да бъде репарирана от община Вършец. Отбелязано е, че още с исковата молба е посочено, че вредата представлява сумата, необходима за ремонт на повредените части, като в нея влизат разходите за частите, които трябва да се подменят, за труд и за боядисване. Доколкото по делото са приети две съдебно-технически експертизи, оценяващи нанесените щети, съдът е кредитирал изготвената от вещите лица М. З. и Ц. Ц., сочейки, че тя е обективна и по-обоснована в сравнение с другата, като е съобразил и направеното в хода на съдебно заседание от вещите лица уточнение, че, вземайки предвид датата на събитието, необходимата сума за поправянето на щетите възлиза на 18081,71лв. без ДДС или 21698лв. с ДДС. Доводите на ответника, че автомобилът не е бил годен, са намерени за недоказани. Посочено е, че фактът, че ищецът И. Б. рядко го ползвал /който се установява от показанията на св. Б.Б./, не може да обоснове извод, че не е бил годен за ползване; освен това е отчетено и, че свидетелката и ищецът са в лоши отношения и между тях има заведени дела; същевременно нейните показания не биха могли да обосноват извод, че автомобилът е негоден, тъй като са и изолирани и по делото няма други данни, които да внесат съмнение в годността на автомобила. От друга страна преценка на собственика е дали, кога и колко често ще ползва вещите си. Съдът е намерил за неоснователни и доводите, че решението е недопустимо. Посочил е, че сумата е разпределена от районния съд предвид уточнението на исковата молба, с което ищците са посочили своите идеални части от съсобствеността в наследствената вещ и са претендирали конкретни суми за всеки един от тях, като това уточнение е депозирано по повод разпореждане за оставяне на исковата им молба без движение с указания да посочат точната сума, която претендират съобразно идеалните си части. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.„При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и на всички доводи на страните - с цялото им и с точното им съдържание, и да изложи подробни мотиви за приетите фактически и правни изводи, на базата на които да направи заключение за основателността или неоснователността па исковата претенция?“ /реш.№.210/9.02.18 по т.д.№.1115/17, I ТО, реш.№.207/17.03.21 по г.д.№.165/20, IV ГО/; 2. „Длъжен ли е съдът да назначи служебно експертиза за изясняване на определено обстоятелство от значение за правилното решаване на спора, щом за това се изискват специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др.?“ /ТР №.1/4.01.01 по тълк.д.№.1/00, ОСГК, т.10; реш.№.346/19.02.18 по г.д.№.619/17, IV ГО/; 3. „При създадено противоречие по въпрос, касаещ специални знания, когато по делото са приети две единични експертизи и една от страните е поискала нова експертиза, оспорвайки изпълнените, задължен ли е съдът да допусне и назначи такава?“ /реш.№.110/2.11.20 по г.д.№.2152/19, III ГО, реш.№.107/2.07.20 по г.д.№. 2461/19, IV ГО/; 4. „Кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания?“ /реш.№.207/ 17.03.21 по г.д.№.165/20, IV ГО/; 5.„Съдът, сезиран с иск по чл.45 и чл.49 от ЗЗД, длъжен ли е да прецени поведението на пострадалия, което евентуално е в пряка причинно-следствена връзка с увреждането, при надлежно въведени по делото факти за съпричиняване?“ /реш.№.207/17.03.21 по г.д.№.165/20, IV ГО, реш.№.210/ 9.02.18 по т.д.№.1115/17, 1 ТО/; 6. „Какво включва принципът за страведливост при спор за обезщетяване за вреди и изисква ли този принцип съобразяване на всички обстоятелства, имащи значение за установяване па реално претърпените, а не предполагаеми вреди?“ /реш.№.670/6.11.25 по г.д.№.1305/25, ІІІ ГО, ТР №.3/13.01.23 по тълк.д.№.3/21, ОСГТК/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната относно първия въпрос, при формиране на фактически и правни изводи съдът се ръководи от правилата по чл.12, чл.154 и чл.235 ал.2 ГПК; въззивният съд е съд по съществото на спора и изгражда вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд; само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, и на доводите и възраженията на страните, съдът, като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е подробно и съвкупно събраните по делото доказателства, в това число показанията на разпитаните по делото свидетели, като е посочила и кои факти намира за релевантни и кои не, кои за установени и кои не и защо – в това число кои свидетелски показания и заключения на вещи лица кредитира и кои не и защо. Същевременно обсъждането е направено в рамките на редовно - в преклузивните срокове (чл.131 вр. с чл.133 ГПК, чл.143 ГПК) - повдигнатите оспорвания, доводи, възражения, уточнения и пояснения /вкл. доколкото с отговора на ИМ и в първото съдебно заседание тези на ответника включват оспорване единствено, че мястото, където е бил паркиран автомобилът, има статут на улица - но не и че то не съставлява имот, собственост на общината, а в първото съдебно заседание ищците, с оглед становището на ответника, по реда на чл.143 ал.2 ГПК са уточнили и пояснили исковата молба в смисъл, че процесния терен съставлява улица или друг общински имот/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. В цитираната във връзка с втория въпрос практика се сочи, че когато съдията няма необходимите специалния знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област; в този случай назначава вещо лице по искане на страната или служебно /чл.195 ГПК/; въззивният съд също, и без искане на страните, щом са налице условията на чл.195 ГПК, сам, служебно, назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Въпросът се задава в контекста на оплаквания, че съдът, без да назначи служебно експертиза, е приел, че процесният терен, ако не е улица, е зелена площ, както и че не е налице форсмажор предвид данните, че е имало натрупан сняг 10-15см - въпреки че лично не е компетентен да направи оценка на приложения снимков материал на съответните растения и да прецени дали такъв снеговалеж може да доведе до падане на дърво, маркирано като изгнило и подлежащо на премахване преди повече от 1 година. В разглежданата хипотеза въззивната инстанция на практика е формирала изводите си на база съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в това число писмени, гласни, експертни заключения, като, при липса на данни, обуславящи необходимост от специални знания, каквито съдът не притежава, за него не е и възникнало задължение за служебно назначаване на експертиза. Евентуален пропуск на страна да изпълни лежаща върху нея доказателствена тежест за доказване на свои твърдения не може да бъде вменен във вина на съда, пред който не са били налице обстоятелства, които да изискват служебно назначаване на експертиза; ако страната е считала, че евентуална такава, по нейна преценка, може да подкрепи твърденията й, би могла сама да поиска назначаването й или да представи доказателства, които да обосноват допустимостта и относимостта й - какъвто не е настоящия случай. Отделно от изложеното, в контекста на обстоятелството, че повече от година след разпореденото маркиране и премахване на изгнилото дърво надлежни действия от общината не са били предприети, съдът е изложил и изрични мотиви, че вредоносният резултат при непозволено увреждане не може да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхожда от виновно поведение – каквато е разглежданата хипотеза. Поради това и въпросът няма самостоятелно значение за изхода на спора и е и неотносим към обстоятелствата по делото и решаващата воля на съда. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с третия въпрос практика при наличие на противоречиви констатации на единични експертизи по еднакви въпроси, приети по делото, съдът следва да прояви активност и да изясни коя е вярната констатация; обосновано е разбирането, че това разрешение важи с още по-голяма сила, когато констатациите на втората единична експертиза са оспорени от една от страните и тя е поискала разширяването на единичната експертиза в тройна. В случая по реда на обезпечаване на доказателства са били приети две експертизи, като изготвилите ги вещи лица са били подробно разпитани в открито съдебно заседание при приемането им и са депозирали уточнения и разяснения по зададените им въпроси. Съдът е кредитирал втората експертиза, която е съставена след допълнително изследване на данни относно наличието на причинна връзка между уврежданията и падането на дървото - на база снимки и видеозаснемане, като е намерила, че между част от описаните в първата експертиза щети и удара няма причинна връзка – поради което и е дала по-ниска стойност от първата експертиза. Хронологично погледнато, обаче, именно поради оспорване на първото прието заключение от представител на община Вършец - като съдържащо повече от реално нанесените вътрешни и външни щети и завишени стойности - е била допусната повторна експертиза, която е дала заключение за по-малка обща сума от тази, посочена от първата експертиза, и е обосновала подробно причините за включването или невключването на определени щети като такива в причинна връзка с инцидента или при липсваща такава; в откритото съдебно заседание по приемането й втората експертиза е била оспорена от представителя на ищците - който, обаче, въпреки несъгласието си, не е искал тройна експертиза, а представителят на ответника е заявил, че желае заключението да бъде прието, без да го оспорва. При това положение не е налице хипотеза, в която последният би могъл да се позовава на липсата на служебно назначаване на трета експертиза, а освен това и, при достатъчна обосновка и данни по какви причини едните вещи лица са включили определени щети и са ги остойностили, а другите не са, в компетентността на съда е било да прецени коя експертиза да кредитира, като оцени съответните причини за това и обосноваността й – както е и процедирано. С оглед на изложеното не е налице твърдяното процедиране в отклонение от практиката на ВКС и съответно соченото основание по чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с четвъртия въпрос практика законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл.172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото (роднините, настойника или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, пълномощниците, посочени от техните доверители); като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко друго лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните; това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/ антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и др.; във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност; поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му; към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната; гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че неправилно не са кредитирани показания на св.Б.Б. поради нейната заинтересованост и неподкрепянето им от останалите доказателства. Мотиви във връзка с некредитиране на показания на тази свидетелка са изложени във връзка с доводите на ответника, че автомобилът на ищците не е бил годен за ползване, които съдът е намерил за неоснователни. Този извод, обаче, е направен поради няколко съображения: първо-защото фактът, че рядко е бил ползван-който се установява от показанията на св. Б.Б., не означава, че не е бил годен за ползване; второ, самите показания на свидетелката в този смисъл са дадени от лице, които е в лоши отношения с ищеца и води дела с него - т.е. заинтересовано е от изхода на спора, като същевременно са изолирани и липсват други доказателства, които да внесат съмнение в годността на автомобила, и на трето място право на собственика е да прецени дали, кога и колко често да ползва вещта си. Видно от горното, решаващите мотиви на съда са свързани с това, че сам по себе си фактът на рядко ползване на автомобила – който е намерил за приет именно от показанията на св.Б.Б., не означава, че той не е годен - още повече, че право на всеки собственик е да решава дали и кога да ползва вещта си. Отделно от това - като евентуални, са изложени и мотивите, че показанията относно рядкото ползване като такива, които ответникът ангажира в подкрепа на тезата си, че автомобилът е бил негоден за употреба, сами по себе си са дадени от заинтересовано от изхода на спора лице поради конфликтните му отношения с ищеца Б., а от друга страна са изолирани и липсват други доказателства, сочещи на негодност на автомобила. При това положение от една страна въпросът не е свързан с решаващата воля на съда и няма самостоятелно значение за изхода на спора, а от друга евентуалната преценка на горецитираните свидетелски показания е направена след съвкупна преценка на събраните доказателства и по възприетите в цитираната съдебна практика критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната относно петия въпрос, пострадалият има право да получи обезщетение за всички вреди, но те трябва да са пряка и непосредствена последица от деянието на посоченият деликвент (ответник) – само от негово действие/бездействие или при съучастието и на трети лица (съизвършители); обезщетението не може да служи за неоснователно обогатяване на пострадалия; деликвентът носи отговорност именно за своето противоправно и виновно деяние, което е в причинно-следствена връзка с увреждащия резултат; когато повече от едно лица със своите действия или бездействия са довели до резултата, е налице съпричиняване на деликта от неколцина, които са солидарно задължени да обезщетят пострадалия за вредите, щом те са в причинно-следствена връзка и с тяхното поведение; увреденият може да поиска изпълнение изцяло и само от един от съдлъжниците; вредите, съпричинени от самия пострадал, вече не са в пряка и непосредствена последица от деянието на деликвента/деликвентите, поради което последният не може да отговаря за тях-на което съответства правилото, че увреденият не може да иска да бъде обезщетен за нещо, което сам си е причинил; вредоносният резултатът е този поради поведението на деликвента и поведението на пострадалия; именно деянията на двамата, в тяхното единство, са го причинили; правилото на чл.51 ал.2 ЗЗД следва да се тълкува с определената от законодателя отговорност на извършителя до действителните вреди, които са в пряка последица с деянието му /чл. 51 ал.1 ЗЗД/. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е подробно направеното възражение за съпричиняване, но е приела, че то е неоснователно, доколкото не е налице твърдяната причинно-следствена връзка между поведение на ищците и настъпилата вреда. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с шестия въпрос се цитира решение на ВКС, постановено по въпрос относно критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на телесни повреди - като се сочи, че принципът на справедливост във всички случаи включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/. Съгласно диспозитива на цитираното ТР причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение; в мотивите е посочено и, че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че се претендира сума, която ще е необходима за ремонта за отстраняване на щетите, но в хода на делото свидетели установяват, че автомобилът вече е ремонтиран; при това положение ищците имат право да получат парите, които реално са похарчили за отстраняване на вредите, а съдът не е дал указания и не е изяснил въпроса за заплатената цена за ремонта – ищците не са доказали, че платената от тях обща сума съвпада с което и да е експертно заключение и с конкретно заявената с петитума сума – т.е. съдът е присъдил предполагаеми вреди и цени, а не действително претърпени вреди. В случая въззивната инстанция е намерила, че претенцията по чл.49 ЗЗД е основателна – доказана е по основание, поради което и не би могла да отхвърли иска. Ако страната не може с точност да установи размер на доказан по основанието си иск, съдът, с оглед трайно установената практика на ВКС, следва в приложението на чл.162 ГПК да определи размера, съобразявайки средни пазарни цени, на база заключение на съдебно-техническа експертиза. Всъщност така е процедирал и въззивният съд – той е кредитирал заключението на повторната СТЕ относно стойността на ремонта, а ответникът, чиято е тежестта, не е установил, че действително разходваната сума е по-ниска от средната пазарна стойност, определена от експертите. При това положение се дължи последната, процедирането по този начин не е в отклонение от сочената от касатора практика в частта й, която би могла да бъде приета за относима към изведения от него шести въпрос, и не е налице основанието на чл.280 ал.1 ГПК. Не е налице и твърдяната хипотеза на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Съдът се е произнесъл в рамките на наведените с исковата молба обстоятелства и петитум, в това число предвид уточненията, направени по реда на чл.143 ал.2 ГПК в първата открито съдебно заседание и с допълнителна молба за уточнение на размерите, които претендира всеки ищец съобразно своята квота в съсобствената наследствена вещ. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответните страни по касационната жалба се дължат направените разноски в размер на 1200 евро платен адвокатски хонорар на основание чл.78 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,