Определение № 60772 от 30.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото – Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 247/22.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 4047/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 4880/11.08.2020 г. по гр. дело № 10477/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца М. Г. М. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу последния наказателно производство по н.о.х.д. № 1331/2015 г. на Софийския районен съд (СРС), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.08.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение процесуалноправният въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а материалноправният – в противоречие с решение № 311/14.03.2018 г. по гр. дело № 300/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 281/30.11.2018 г. по гр. дело № 582/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Ответникът по касационната жалба – ищецът М. М. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. За да уважи предявения по делото иск за обезщетение на неимуществени вреди до размер 10 000 лв., въззивният съд е приел следното: Ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 от НК – грабеж, по което обвинение той е бил признат за невиновен и оправдан с присъда от 20.04.2016 г. на СРС, влязла в сила с потвърждаването ѝ с решение от 13.03.2018 г. на СГС. По тези обстоятелства няма спор между страните по делото, както и че ответната ПРБ отговаря за причинените на ищеца вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Спорът между тях е относно приложението на чл. 52 от ЗЗД и справедливия размер на процесното обезщетение. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД размерът на неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, която като понятие няма абстрактен характер, а следва да бъдат съобразени редица обстоятелства и факти при определяне размера на обезщетението. С оглед това, САС е посочил, че в случая взема предвид възрастта на ищеца, роден през 1958 г., интензитета на страданията му; периода от време – 7 години и 1 месец, в който по отношение на него е била приложена наказателната репресия като срещу него е водено наказателното производство, развило се в досъдебна и съдебна фаза; предприетата срещу него мярка на неотклонение „подписка”; тежестта на повдигнатото срещу ищеца обвинение – за извършване на престъпление, притежаващо белезите на „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, доколкото предвиденото в НК наказание за него е лишаване от свобода от 3 до 10 години. Съдът е посочил още, че при определяне размера на обезщетението за тези обичайни вреди, съгласно практиката на ВКС (решение № 165/16.06.2015 г. по гр. д. № 288/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение 480/23.04.2013 г. по гр.д. 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) взема предвид и стандарта на живот в страната, за да не се превърне обезщетението в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. На следващо място, въз основа съвкупна преценка на свидетелските по казания и заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото, въззивният съд е намерил, че няма основание да обоснове извод относно наличие на пряка причинно-следствена връзка между влошеното здравословно състояние на ищеца, изразяващо се в развитие на мозъчно-съдова болест, и воденото срещу него наказателно производство. Апелативният съд е приел още, че задържането за 24 часа на ищеца във ІІ-ро РУП на СДВР, извършената полицейска регистрация и отнетото му разрешително за ползване на лично ловно оръжие са довели до неблагоприятни изживявания у ищеца, но доколкото същите са относими към действията на органите на МВР, ответната ПРБ не отговаря за тях. В заключение САС е споделил извода на СГС, че сумата 10 000 лв. е достатъчна и справедлива по смисъла на чл. 52 от ЗЗД да обезщети процесните болки и страдания на ищеца. Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените мотиви към обжалваното решение въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са както посочените от касатора две решения, така и решенията, на които се е позовал САС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; дали е взета, както и вида на взетата мярка за неотклонение; други наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – професия, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно, обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Същото разрешение на формулираните от жалбоподателя правни въпроси е възприето и в мотивите към обжалваното въззивно решение. Предвид съобразяването на последното – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна (включително задължителна) практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по формулираните от ответната ПРБ правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената (включително задължителна) практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице наведеното от ответника допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 1 600 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение