Определение № 1701 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 767/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, представлявано от юрк. И. Ц., срещу решение № 370 от 05.12.2025г. по в.т.д. № 334/2025г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 81 от 18.03.2025г. по т.д. № 390/2023г. на ОС-Стара Загора в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Т. С. И. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания и психически стрес в резултат на ПТП, настъпило на 23.08.2022г., в размер над сумата 37 000 лева до присъдените 62 000 лева, представляващи разлика между дължимото застрахователно обезщетение в размер на 80 000 лева и изплатената извънсъдебно сума в размер на 18 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.09.2022г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че за установяване на вида на травматичните увреждания и за продължителността на оздравителния процес не е следвало да се кредитират показанията на изслушания свидетел, който е заинтересован и показанията му са тенденциозни и целящи мотивиране на по-високо от дължимото се обезщетение. Намира за недоказани и твърдените от ищцата психични травми. Твърди, че присъденото обезщетение е завишено и не съответства на реално претърпените от ищцата вреди и на съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл.284, ал.3 т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя?

2. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия за справедлив размер на обезщетение от 80 000 лева в полза на ищцата Т. С. И. въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми?

Касаторът поддържа, че въпросите са решени в противоречие с т.11 от ППВС № 4/68г., решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 103 от 02.11.202г. по т.д. № 2181/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 240 от 15.01.2019г. по т.д. № 518/2018г. на ВКС, I т.о. /по първи въпрос/ и решение № 157 от 11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 42 по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 42 по т.д. № 799/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 36 по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 197 по гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, III г.о., решение № 217 по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 146 по т.д. № 2687/2014г. на ВКС, II т.о. /по втори въпрос/.

Ответникът по касация Т. С. И., представлявана от адв. Р. М., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като, от една страна, поставените въпроси касаят правилността на въззивното решение, а от друга страна, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната практика на ВКС. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, като е съобразил, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта относно присъдените обезщетения за неимуществени вреди в размер на 37 000 лева и за имуществени вреди в размер на 992,38 лева, е приел, че между страните е формирана сила на пресъдено нещо относно правнорелеватните факти, касаещи настъпването на процесното ПТП при твърдяната фактическа обстановка, наличието на сключена с ответното дружество застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за л.а „БМВ 318“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от застрахования при ответника водач М. Д. Н., валидна към датата на ПТП, вида и характера на получените от ищцата телесни увреждания вследствие ПТП, както и извършените от нея разходи за лечението й, в общ размер на 2522,38 лв. Въззивният съд е посочил, че за да уважи иска за обезщетение за имуществени вреди до размер от 992,38 лева, първоинстанционният съд е приел в мотивите си за изцяло неоснователно възражението за съпричиняване от страна на пострадалата, поради което е намерил, че въпросът за наличието на съпричиняване, наведен като възражение от ответника и по този иск, е разрешен със СПН между страните с отрицателен отговор. Добавил е, че във въззивната жалба се възразява срещу размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост и постоянната съдебна и застрахователна практика, но липсват конкретни възражения за съпричиняване от страна на пострадалата, респ. за неправилност на първоинстанционното решение по този въпрос. За пълнота е съобразил влязло в сила споразумение, сключено по НОХД № 521/2024 г., по описа на Районен съд - Стара Загора, одобрено от съда, което има последици на влязла в сила присъда, и е приел за установено, че ПТП е настъпило на пешеходна пътека и че водачът е нарушил множество правила за движение по пътищата, във връзка с които е настъпило ПТП, вкл. е превишил разрешената максимална скорост за движение в процесния участък, с оглед на което от страна на пешеходеца Т. И. няма съпричиняване поради нарушение на чл.119, ал.5 ГПК. Изтъкнал е, че тезата са съпричиняване се опровергава категорично и от доказателствата по делото и най-вече заключенията на двете САТЕ, приети пред първата инстанция.

По спорния във въззивното производство въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил като вид и тежест получените от ищцата травми при ПТП, проведеното от същата лечение, продължителността на възстановителния период, състоянието на ищцата понастоящем, данните за претърпените от нея болки, страдания и неудобства вследствие получените увреждания. Взел е предвид, че според заключението на приетата пред първата инстанция комплексна съдебно-медицинска експертиза (КСМЕ) в резултат на ПТП, настъпило на 23.08.22г, ищцата е получила следните травматични увреждания: 1. фрактура на ляв хумерус /коли хумери/ 2. фрактура на дясна ключица 3. фрактура на дъгата на С6 прешлен в дясно 4. контузио капитис - екстракраниален хематом-двустранно париетално контузио пелвис /+ охлузване на дясна тазова половина/ 5. контузио кубити синистри/охлузване на лява лакътна област -контузия на двата глезена/с охлузване/. Според заключението счупването на левия хумерус в областта на шийката е лекувано по оперативен начин - с открито наместване и с метална остеосинтеза с хумерален заключващ се пирон, и представлява тежка травма, която за дълго време нарушава функционалността на лявата ръка - повече от 30 дни и е с период на лечение от 3-5 месеца, като покрива медикобиологичния квалифициращ признак на средна телесна увреда. Счупването на дясната ключица в средната й част е лекувана по консервативен начин - с едномоментна репозиция и мека или корсетна имобилизация за около 30 дни и представлява травма, която затормозява функционалността на горния крайник за около 2-3 месеца и покрива медикобиологичния квалифициращ признак на средна телесна увреда. Приел е, че счупването на дъгата на шести шиен прешлен от дясната страна е болезнена травма, която за дълго време нарушава движенията на шийния отдел на гръбначния стълб във всички посоки, и при консервативно лечение възстановителният период е около 6-9 месеца, а лицето става годно за физически труд след 12 месеца, като тази травма покрива медикобиологичния квалифициращ признак на средна телесна увреда. Контузията на главата с наличието на екстракраниален хематом в париеталните области - двустранно и белезите за мозъчно сътресение, без коматозно състояние, а със степенни промени на съзнанието е травма, съчетана с умерена степен на главоболие и световъртеж и е с период на възстановяване при консервативно лечение до 3 седмици, като тази травма покрива медикобиологичния квалифициращ признак на лека телесна увреда. Контузията на тялото в областта на дясната тазова половина, дясната лакътна област и двете глезенни области, съчетано с охлузването им, е лекостепенна травма с период на възстановяване около 7-15 дни. Посочил е, че според КСМЕ счупването на раменната кост е болезнена травма до оперативното лечение и първите 10-15 дни след него, след което болката бавно затихва; при провеждането на всеки рехабилитационен курс, в началото му, болката е силна и след това намалява; счупването на ключицата е болезнено, независимо от наличната имобилизация, през почти целия имобилизационен период от 30 дни; фактурата на дясната дъга на 6-ти шиен прешлен е болезнена травма и при нея болката е съпроводена и от болезнена тонична паравертебрална мускулатура; другите травми са болезнени по-слабо и само за първите 7-15 дни. Съобразил е, че след дехоспитализацията на ищцата, на 29.08.2022г. е прехвърлена в Отделение по физиотерапия и рехабилитация за започване на рехабилитационни мероприятия, където в продължение на няколко месеца е провеждала курсове за раздвижване, ЛФК, физиотерапия и т.н. Взел е предвид, че тези курсове са били многократни и са провеждани през целия период до м.април 2023г., когато ищцата е хоспитализирана отново в същото ортопедично отделение за изваждане на остеосинтезните средства. След изваждането на металните тела тя отново е провела 2 рехабилитационни курса в болнични условия и 2 в амбулаторни условия. По отношение на счупването на ключицата е процедирано в КОТ с едномоментно безкръвно наместване и обездвижване /ортеза/. Счупването на дясната дъга на 6-ти шиен прешлен при ищцата е лекувана консервативно с ползване на ортеза-шийна яка, която е носена 4 месеца. Въззивният съд е съобразил, че според заключението по отношение на фрактурираният шиен прешлен и травмата на главата ищцата е възстановена и трудоспособна, като епизодично, при променена влажност и температура на околната среда и при физическо натоварване, в областта на горните крайници могат да се появяват оплаквания от болка в областта на фрактурирания прешлен. Взел е предвид, че по отношение на лявата раменна става се установяват при експертния преглед ограничени движения, което според експертите се дължи на това, че счупването на шийката на левия хумерус е съвсем близка фрактура до тази става. Движенията в лявото рамо са: абдукция 70 гр. /норма 160 гр./; аддукция - 20 гр. /норма/; флексия 30 гр. /норма 90 гр./; екстензия 20 гр. /норма/; външна и вътрешна ротация са с общ сбор 90 гр. /норма/. Взел е предвид, че счупването на дясната ключица е оказало влияние на движенията в дясна раменна става: абдукция 80 гр. /норма 160 гр./; аддукция 20 гр. /норма/; флексия 90 гр. /норма/; екстензия 45 гр. /норма/; външна и вътрешна ротация с общ обем 90 гр. /норма/. Съобразил е, че според заключението КСМЕ движенията в шията при ищцата са възстановени напълно; движенията в лявото рамо са все още чувствително ограничени; движенията в дясното рамо са съвсем леко ограничени. Приел е, че според заключението се установяват следните промени: при активно и пасивно движение на лявата раменна става се усещат и палпират вибрации /леко стържене/ в нея; на представената нова рентгенография /от м.април 2024г./ се визуализират белези на артроза-снижено ниво на дебелината на хрущяла на тази става, наличие на субхондрална склероза и псевдокисти в хумералната глава и в бъдеще периодично ще се изявява болков синдром в тази става. Посочил е, че според вещите лица посоченият период на лечение е средностатистически, обичаен, докато при ищцата срокът за лечение е доста по-дълъг, като продължава и към момента на прегледа въпреки нейната голяма упоритост, доколкото тя е провела около 7-8 курса рехабилитация. Основното движение на раменните стави е абдукция – отвеждането настрани, която нормално около 160 градуса, а при прегледа на ищцата абдукцията е била около 70-80 градуса, което сочи на 50% възстановяване, като за момента тя не може да вдигне ръката нагоре. Съобразил е, че според вещите лица, като се съчетае с другите движения - напред и назад, може да се каже, че ищцата е възстановена на около 75-80 %, но при нея са забелязани и белези на артроза на засегнатата раменна става, изразяваща се в снижено ниво на дебелината на хрущяла на тази става, наличие на субхондрална склероза и псевдокисти в хумералната глава, което може да се смята като усложнение и в причинно-следствена връзка с ПТП, тъй като настъпва чувствително по-рано от нормалната възраст. Посочил е, че според експертизата в бъдеще ищцата ще изпитва хронични болки в тази област не само през есен и пролет, а и през топлите сезони, като ще има нужда от хондропротектори – препарати, стимулиращи хрущялната регенерация, от периодично поставяне на интраставни инжекции с хиалуронова киселина.

Относно претърпените от ищцата неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил и събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства - показанията на свидетелите Х. Я. /братовчедка на ищцата/, и С. Д.. Въз основа на тях е приел за установено, че след изписването й от болницата ищцата имала болки, не можела да спи на една страна, само по гръб и имала нужда някой да й помага да се намести; не можела да маха поставените й шини, някой друг трябвало да го направи; не можела да се обслужва сама за дейностите, за които трябва да вдигне двете ръце. Като я изписали от рехабилитационния център, тя била с шийната яка и с коланите за ключицата. Оплаквала се от болки в ключицата, в операцията, болял я вратът, виел й се свят, имала и главоболие, болели я ръцете, имала някаква нечувствителност в двете ръце; притеснявала се дали ще се възстанови, дали няма да остане инвалид. По време на следващата операция ищцата се чувствала добре, но имала притеснения, защото ръката й не можела да се възстанови, имала проблеми със стискане. Свидетелката Я. знаела, че ищцата не може да си вдига двете ръце, особено където е операцията, имала и главоболия, които са се появили след ПТП; пиела обезболяващи. Въззивният съд е предвид, че според свидетелката Д. след ПТП в психологичното състояние на ищцата е настъпила промяна – притеснявала се при пресичане, чудела се как ще се върне на същото място да работи, както и как ще да пресича на същото място, където е настъпило произшествието. Въззивният съд е кредитирал свидетелските показания като обективни, логични, безпротиворечиви и кореспондиращи от останалата доказателствена съвкупност по делото.

Обсъдил е и заключенията на допуснатите две съдебнопсихологични експертизи– първоначална и повторна. Приел е за установено, че след процесното ПТП ищцата е била в състояние на трудна адаптация към появилите се усложнения във физически и психически аспект. След произшествието тя непрестанно се е връщала в мислите си към спомена за случилото се и това я направило емоционално лабилна, тревожна и напрегната, поради което се е разстройвала лесно и преминавала през честа промяна в настроенията. Изпитвала е страх от автомобили, чувствала се е неспокойна и притеснена, когато се е налагало да излиза на улицата, и се е опасявала, че може да пострада отново. Заради това се изолирала в дома си и избягвала да излиза навън. Травмата и стресът от инцидента се отразили и на съня й, често сънувала кошмари с постоянно повтарящи се картини от ПТП и се будела в състояние на силна уплаха. Загубила апетита си и се хранела с нежелание. Поради получения екстракраниален хематом двустранно париетално се е наложило лекарите да избръснат главата й с цел обработка и лечение на травмираните места, вследствие на което ищцата е била обективно загрозена и се чувствала силно неуверена и с ниска самооценка. Това и фактът, че дълго време била принудена да носи шийна яка, я принудило сериозно да ограничи социалните си контакти и не искала да се вижда с никого, понеже се срамувала от външния си вид. Чувствала се безпомощна и в тежест на близките си, тъй като не е можела да си служи пълноценно с двете ръце. Поради дълго проточилия се възстановителен период, придружен с постоянни болки, изтръпвания и ограничени движения особено на лявата ръка, както и множеството болнични престои и рехабилитационни процедури, се е опасявала, че никога няма да се върне в състоянието си отпреди инцидента и че ще изпитва болки до края на живота си. Чувствала се е потисната, нямала е настроение и често имала мрачни размисли за живота й оттук нататък. Продължителните изследвания, физиотерапии, рехабилитации, неяснотата за бъдещето, трудности в справянето с ежедневните дейности, постоянните болки, двигателни затруднения, липсата на социална, емоционална и финансова сигурност допълнително провокирали тревожност и затруднения в адаптацията. Емоционалните и поведенчески промени при ищцата след катастрофата са довели до разстройство в адаптацията. Въззивният съд е взел предвид, че според СПЕ към момента на освидетелстването психичното състояние на ищцата е значително подобрено, но в дългосрочен план психотравмата може да остави тежки „белези” в психичните преживявания, възприемането, преживяването и оценяването на житейските проблеми и избора на стратегии за справяне. Особеностите на личността, интровертността, невротичния характер, чувствителността, високата личностова тревожност предразполагали към разгръщане на проблеми с психиката и тя ще има нужда от помощ в трудни ситуации. Съобразил е, че според заключението за ищцата прогнозите са благоприятни, като описаната симптоматика е била по-силно изразена в рамките на около 6 месеца и постепенно е отзвучала.

Въззивният съд е приел, че съвкупната преценка на обсъдените гласни и писмени доказателства обуславя извод за претърпени от ищцата като пряка последица от настъпилото ПТП съществени по интензивност негативни емоционални преживявания. Намерил е, че следва да й се присъди справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 80 000 лева. Така определеният размер на обезщетението е обосновал с броя, вида и характера на получените от ищцата при процесното ПТП телесни повреди, изпитваните вследствие същите болки, страдания и неудобства, наложилия се дълъг възстановителен процес, включващ множество рехабилитационни процедури, съпроводени с болки, повторната операция за премахване на остеосинтеза, непълното възстановяване на състоянието на увредената ръка, изживяната от ищцата психологичната травма и разстройство в адаптацията. Изтъкнал е, че посоченият размер е съобразен и с икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП, обективен израз на която е лимитът на отговорност на застрахователите за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, а именно – 10 420 000 лева за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица, като този размер съответства и на съдебната практика в сходни случаи на присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при получени вследствие ПТП множество телесни повреди, дълъг период на лечение и непълно възстановяване.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос относно прилагане на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и посочените от касатора решения и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на конкретните факти по делото. Въззивният съд е съобразил вида и тежестта на причинените на ищцата увреждания, отражението им върху психиката и емоциите й, вида на проведеното лечение, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, както и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения и социално икономическите и обществени условия в страната. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях, е важен, но по отношение на него не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК.

В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите и оплакванията на страните. Изводите, до които е достигнал, са резултат от самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, както и следствие от обсъждане на всички своевременно въведени от страните доводи и възражения. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове извод за наличие на твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

С оглед наличието на задължителна и постоянна практика на ВКС по поставените въпроси, от която въззивният съд не се е отклонил, е неоснователно и искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение