Определение № 1154 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1611/28.02.2023 г. на Национална агенция за приходите (НАП) срещу решение № 9 от 25.01.2023 г. по гр. д. № 20225000500546/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 263 от 03.08.2022 г. по гр. д. № 148/2022 г. на Окръжен съд - Хасково, като вместо това е признато за установено по отношение на Национална агенция за приходите и Сдружение „Приятелска утеха“, че „Лиа Ленд“ ООД е собственик на следния недвижим имот: сграда с кадастрален идентификатор 65677.701.6578.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Свиленград, община Свиленград, одобрени със заповед № РД-18-107/13.12.2016 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 147 кв.м, етажи – 3, предназначение: друг вид обществена сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор 65677.701.6578, с площ от 666 кв.м, вид на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м). Въззивният съд е съобразил, че „Лиа Ленд“ ООД е предявило срещу НАП и Сдружение „Приятелска утеха“ иск с правно основание чл. 269, ал. 1 ДОПК по отношение на следния недвижим имот: сграда с кадастрален идентификатор 65677.701.6578.1 по КККР на гр. Свиленград (подробно описана по-горе), собствеността върху който претендира въз основа на покупко-продажба и учредено в полза на Сдружение „Приятелска утеха“ право на строеж за срок от 7 години, с изтичането на който, по силата на чл. 92 ЗС, е придобило собствеността върху построената сграда. Съдът е приел, че от доказателствата по делото е видно, че с нот. акт № 44, т. V, д. № 550/2013 г. от 25.07.2013 г. на нотариус М. М. „Лиа Ленд“ ООД е придобило чрез покупко-продажба собствеността върху следния недвижим имот: дворно място с площ от 666 кв.м от поземлен имот 2901, за което е отреден урегулиран поземлен имот VIII-2901, в кв. 303 по действащия план на гр. Свиленград, одобрен със заповед № 602/22.11.1993 г. и изменен със заповед № 736/23.06.2005 г., който понастоящем представлява имот с идентификатор 65677.701.6578. На 30.08.2013 г., с нот. акт № 156, том V, д. № 642/ 2013 г., „Лиа Ленд“ ООД е учредило право на строеж върху закупения имот на Сдружение „Приятелска утеха“, за срок от 7 години, за построяване на сграда от сутерен, три етажа и един подпокривен етаж, с разгъната площ от 768.86 кв.м. С разрешение за строеж № 156/12.11.2013 г. на Община Свиленград е разрешено строителството на „Дневен център за стари хора „Приятелска утеха“, с възложител Сдружение „Приятелска утеха“, която сграда е въведена в експлоатация съгласно удостоверение № 37/10.09.2015 г. За събиране публичните задължения на Сдружение „Приятелска утеха“ е образувано изп. д. №180533928/2018 г. на ТД на НАП - Пловдив, по което е насочено изпълнение върху процесния недвижим имот. При тези данни въззивният съд е заключил, че в случая са налице предпоставките па чл. 269, ал. 1 ДОПК за предявяване на иска по делото, с уважаването на който ще се отрече правото на принудително изпълнение на държавата, в качеството й на публичен взискател, върху процесния имот. Апелативен съд – Пловдив е визирал, че основният спор по делото е за характера на уговорения в договора за учредяване право на строеж срок - давностен или прекратителен, и за правните последици от изтичането му. Изложил е, че правото на строеж е ограничено вещно право, чието съдържание се изразява в правото да се построи сграда в чужд имот, като след реализирането му то се трансформира в право на собственост върху построеното. След построяване на сградата правото на строеж не се погасява, като при пълното или частичното й погиване, суперфициарът може да я изгради отново, освен ако в акта за учредяването е предвидено друго (чл. 66, ал. 2 ЗС). С учредяване и реализиране на правото на строеж се оборва законната презумпция по чл. 92 ЗС, че собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. По силата на чл. 63, ал. 2 ЗС правото на строеж може да се придобие и когато собственикът на земята прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка. Договорите, с които се учредява право на строеж или се прехвърля собствеността на вече съществуваща постройка отделно от земята, обикновено са безсрочни, но е възможно да бъдат ограничени с определен срок, в който смисъл е изричната разпоредба на чл. 65 ЗС, която урежда правните последици от изтичане на срока - безвъзмездното преминаване на собствеността на сградата върху собственика на земята. Този срок е прекратителен, с изтичането на който собствеността върху сградата преминава върху собственика на земята по силата на приращението (чл. 92 ЗС), без да е необходимо допълнително споразумение между страните. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай ищецът „Лиа Ленд“ ООД е учредил на 30.08.2013 г. в полза на Сдружение „Приятелска утеха“ право на строеж върху собствения си недвижим имот за срок от 7 години, с изтичането на който правото на собственост върху построената от суперфициаря сграда по силата на приращението преминава върху собственика на земята. Счел е за неправилно становището на първоинстанционния съд, че уговореният в договора 7-годишен срок на правото на строеж е давностен. Посочил е, че давността е срок на бездействие на суперфициаря, с изтичането на който се погасява правото му да построи сграда в чужд имот и да придобие собствеността върху нея. По силата на чл. 67 ЗС правото на строеж се погасява, ако не се упражни в 5-годишен срок от учредяването му. Уговорките между страните за скъсяване или удължаване на този срок, както и отказът от давност преди изтичането й, са недействителни (чл. 113 ЗЗД). Поради това, като се има предвид, че въпросът за давността е изключен от предмета на договаряне, следва да се приеме, че уговореният в договора 7-годишен срок на суперфицията е прекратителен, с изтичането на който суперфициарят Сдружение „Приятелска утеха“ е загубил отстъпеното му право на строеж и е възстановено действието на приращението по чл. 92 ЗС. Относно началния момент, от който започва да тече срокът на суперфицията, въззивната съдебна инстанция е визирала, че не споделя становището на ищеца, че 7-годишният срок е започнал да тече от сключване на договора на 30.08.2013 г. и е изтекъл на 30.08.2020 г. Посочила е, че основната цел на суперфицията е придобиване на собствеността от суперфициаря върху построеното въз основа на отстъпеното му право на строеж. Съгласно т. 1 от ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС правото на строеж се счита упражнено с изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. От този момент възниква обектът на суперфициарна собственост и се постига крайната цел на суперфицията - придобиване собствеността върху построеното. Следователно уговореният в договора 7-годишен срок на правото на строеж е започнал да тече от завършване на сградата в груб строеж. Съдът е намерил, че по делото липсват данни за датата, на която сградата е завършена в груб строеж, поради което за начало на срока следва да се приеме въвеждането й в експлоатация на 10.09.2015 г. Уговореният 7-годишен срок на суперфицията е изтекъл на 10.09.2022 г., от която дата собствеността върху сградата, по силата на приращението, е преминала автоматично върху собственика на земята „Лиа Ленд“ ООД. Следователно към настоящия момент процесната сграда е собственост на ищеца „Лиа Ленд“ ООД, поради което предявеният иск по чл. 269, ал. 1 ДОПК е основателен. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Формулиран е следният въпрос, за който жалбоподателят поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Трансформира ли се правото на строеж, учредено с нотариален акт за определен срок, след реализирането му, в срочно право на суперфициарна собственост върху построената сграда (за същия срок, за който е учредено правото на строеж), съгласно чл. 65 ЗС, при условие че в нотариалния акт, с който е учредено правото на строеж, липсва изрична уговорка за установено със срок право на собственост върху постройката. В изложението е визирана и очевидна неправилност на въззивното решение. От другите две страни са постъпили отговори, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Трансформира ли се правото на строеж, учредено с нотариален акт за определен срок, след реализирането му, в срочно право на собственост върху построената сграда (за същия срок, за който е учредено правото на строеж), съгласно чл. 65 ЗС, при условие че в нотариалния акт, с който е учредено правото на строеж, липсва изрична уговорка за установено със срок право на собственост върху постройката. НАП е освободена от заплащане на държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,