Определение № 50563 от 13.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2086/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД срещу Решение № 947/27.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3033/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, Първи граждански състав, в частта, в която след частично потвърждаване и отмяна на Решение № 28/23.04.2020 г. на Окръжен съд-Перник са уважени предявените от Б. Б. С. и Е. М. Д. искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените им неимуществените вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие (смъртта на техния син) - до сумата от по 160000 лв. (за всеки един от тях). Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост. Счита, че то е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Твърди, че в хода на въззивното производство застрахователното дружество е изплатило на всеки един от ищците по 100000 лв., ведно със законната лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 21.09.2018 г. до датата на плащане, тъй като след постановяване на Решение № 9/09.02.2022 г. на ВКС по КНОХД № 786/21 г. е определил като справедлив размер на обезщетението сумата от по 200000 лв. на всеки един от ищците при приемане на факта, че приносът на загиналия наследодател за настъпване на процесното застрахователно събитие е тъждествен с този на делинквента – застрахован по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Тъй като апелативният съд не бил изложил мотиви относно способа за определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат съобразно казуалния принос на всеки един от участниците в процесното ПТП, въззивното решение е незаконосъобразно в частта, в която е определен съответният обем на съпричиняване на вредоносните последици от пострадалия. В този смисъл, не било съпоставено конкретното поведение на делинквента и това на увредения, като не е отчетена тежестта на допуснатите от всеки от тях нарушения на правилата за движение. Макар и от събраните по делото доказателства да е било изяснено, че загиналият велосипедист е нарушил разпоредите на чл. 80, т. 2 ЗДвП, чл. 25, ал. 1 ЗДвП и чл. 26 ЗДвП - не се е движил възможно най-вдясно на пътното платно, предприел е маневра „завой наляво“, без да се убеди, че не би създал опасност за участниците в движението, които се движат след него и без да подаде ясен и достатъчен за възприемане сигнал, като обективният принос на починалия за причиняване на вредоносния резултат е тъждествен с този на делинквента, въззивният съд не е извършил съвкупен анализ на всички доказателства при недостатъчно изяснен механизъм на процесното ПТП, поради което е достигнал до погрешния фактически извод, че приносът на загиналия за настъпване на процесното застрахователно събитие е значително по-нисък от този на делинквента – в съотношение 20/80. Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като правният спор, предмет на делото, е останал неизяснен от фактическа страна, но не уточнява точно какви доказателствени средства застрахователят е поискал да бъдат събрани за установяване на наведените от него фактически твърдения, обосноваващи материалноправното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, респ. и за конкретния казуален принос на участниците в процесното ПТП, и кои от тях незаконосъобразно не са били допуснати от апелативния съд. Счита, че въззивното решение е постановено при очевидна неправилност (при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), тъй като законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл - при установени и доказани правонарушения от страна на двамата участници в произшествието е определен значително по-нисък процент на съпричиняване от страна на пострадалия. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Как се определя процентът на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ?“; 2. „При определяне степента на съпричиняване подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“; 3. „При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и защо, и кои не кредитира?“; 4. „Кои са приложимите критерии при определяне обема на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ?“ и 5. „Кои са предпоставките за установяване на съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и водещи до намаляване на дължимото обезщетение?“. По тези въпроси твърди противоречие с Решение № 57/01.08.2018 г. па ВКС по т. д. № 677/2017 г., І г. о., ТК; Решение № 34/15.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1562/2018 г„ I г. о., ТК; Решение № 142/07.08.2017 г. на ВКС но т. д. № 3266/2015 г., ІІ т. о., ТК; Решение № 72/09.06.2022 г. по т. д. № 1047/2021 г. на ВКС. II т. о., ТК; Решение № 370/16.01.2019 г. по т.д. № 896/2018 на ВКС, II т. о., ТК; Решение № 92/07.09,2016 г. на ВКС по т. д. № 185/2014 г., ІІ т. о., ТК; Решение № 32/15.03.2021 г, на ВКС по т. д. № 30/2020 г., ІІ т. о., ТК; Решение № 169/02.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., ІІ т. о., ТК; Решение № 61/17.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 723/2021 г., ІІ т. о„ ТК; Решение № 37/01.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 979/2019 г., І т. о., ТК и Решение № 52/30.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 678/2015 г., ІІ т. о ТК. За да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касаторът поддържа, че по тях не е установена трайна съдебна практика, като противоречията в нея трябва да бъдат уеднаквени от ВКС. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива подробни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед на частичното изпълнение на претендираното застрахователно обезщетение – заплащане по 100000 лв. (за всеки един от ищците), всички правопораждащи спорното материално право юридически факти са установени, като правният спор пред въззивната инстанция се съсредоточава върху обстоятелството дали пострадалият е допринесъл чрез своето противоправно поведение (велосипедистът не се е движел възможно най-вдясно на пътното платно, като е предприел маневра „завой наляво“, без да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението) в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на вредоносните последици, респ. в каква степен той е съпричинил вредоносния резултат. След извършен собствен анализ на всички събрани доказателствени средства и способи за изясняване на правнорелевантни факти и взаимовръзките между тях, вкл. доказателствените (фактическите) изводи, до които е достигнала приетата от първата съдебна инстанция САТЕ, апелативният съд е приел за установен следния механизъм на пътния инцидент: велосипедистът се е движил в [населено място], по [улица]в дясната част на платното за движение с посока към [населено място] и скорост от 10 км/ч, като след него в същата посока и скорост от 68 км/ч се е движил т.а. „Мерцедес“. Водачът на т.а. е забелязал велосипедиста и е предприел намаляване на скоростта и отклоняване на МПС наляво. Срещу частен дом № 63 велосипедистът предприел маневра завой наляво и попаднал в коридора на движение на товарния автомобил. Водачът на т.а. предприел екстремно спиране до скорост от 38 км/ч., но последвал удар между предната, повече дясна част на автомобила и страничната лява част на косо разположения велосипедист. Като е взел предвид, че за установяване на противоправността в действията на водача на товарния автомобил гражданският съд е обвързан от приетото от наказателния - във влязлата в сила осъдителна присъда, е достигнал до правния извод, че действията на делинквента са осъществени в противоречие с диспозицията на правната норма, уредена в чл. 15, ал. 1 ЗДвП, според която на пътя водачът на пътно превозно средство се движи възможно най-вдясно по платното за движение, като предприетата маневра е била в нарушение на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, според който водач на ППС, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да заобиколи пътно превозно средство, да се отклони наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. При разглеждане на релевираното от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат вследствие противоправното поведение на загиналия велосипедист, е приел от събраните по делото доказателства, че е установена пряката причинно-следствена връзка между това противоправно поведение и настъпването на пътния инцидент. Съобразил е фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала комплексната САТЕ при анализ на Констативен протокол № 9/24.06.2018 г., издаден от РУ на МВР, [населено място] и Протокола за оглед на местопроизшествие 24.06.2018 г. - велосипедистът е имал възможност да забележи приближаващия т.а. „Мерцедес, 818 Атего“ от повече от 100 м. и е могъл да предотврати настъпването на ПТП, ако не бе предприел маневра „завой наляво“, с което е пресякъл цялата лента за движение, в която се е движел и т.а. „Мерцедес, 818 Атего“. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти въззивният съд е счел за доказано материалноправното възражение за принос на загиналия за настъпване на невъзстановимия вредоносен резултат – велосипедистът не се е съобразил нито със скоростта на приближаващия товарен автомобил, нито го е пропуснал преди извършване на маневрата „завой наляво“. При отчитане на засилената отговорност на водачите на МПС и възрастта на велосипедиста (дете на 14-годишна възраст), апелативният съд е определил степента на принос на пострадалия на 20%, поради което в този обем на неговата отговорност за настъпване на процесното застрахователно събитие е намалил размера на определеното заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди на всеки от родителите-ищци – по 200000 лв. (за всеки един от тях), поради което предявените искове са уважени до сумата от 160000 лв. – за всеки един от ищците (200000 лв. х 80%). Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обобщени първият, вторият, четвъртият и петият въпроси са свързани с изясняване на нормативните изисквания за установяване на фактите, обуславящи съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (т. нар. „компенсация на вини“ по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД), законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност (т. нар. причинно-следствена връзка), както и при съпоставяне на тяхното каузално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици. Макар и поставени абстрактно и обуславящи правното съждение на въззивния съд при уважаване на правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия велосипедист, респ. при преценка на конкретния каузален принос на пострадалия за настъпване на вредоносните последици (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), тези материалноправни въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС (специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Както е изяснено в посоченото от касатора Решение № 34/15.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1562/2018 г„ I г. о., ТК, в което са възприети разрешения на идентични правни въпроси, дадени в предходно постановени решения на ВКС (изрично описани), „по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана задължителна практика, обективирана в ППВС № 17/63 г. и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС... Според възприетото в тях разрешение при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения, и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение и за да се определи степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата. Последните трябва да бъдат доказани по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражението за съпричиняване“. Въззивният съд, при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия велосипедист, не се е отклонил от константната практика на ВКС, тъй като, след като е установил по несъмнен начин пряката причинно-следствената връзка между противонорменото поведение на пострадалия и настъпването на неговата смърт (несъобразяване със скоростта на приближаващия товарен автомобил и непропускането му преди извършване на маневрата „завой наляво“), е достигнал до фактическия извод, че съобразно засилената отговорност на водачите на МПС и възрастта на велосипедиста (дете на 14-годишна възраст) казуалният принос на загиналия велосипедист за настъпване на процесното застрахователно събитие възлиза на 1/5, поради което е намалил определеното заместващо обезщетение (общо в размер по 200000 лв. за всеки един от двамата родители) с по 40000 лв. (за всеки един от ищците). Следователно, въззивният съд е определил степента на съпричиняване при съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия – съобразно нормативно установените критерии, изяснени от константната практика на ВКС. Дали при преценка на конкретния каузален принос на участниците в процесното ПТП въззивният съд неправилно е определил степента на съпричиняването на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия велосипедист, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесуалноправният въпрос (третият поред в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК) също не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като и той не разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд не е приел различно от даденото правно разрешение в посоченото от касатора Решение № 53/30.05.2009 г. по т. д. № 728/2008 г. на І т.о. на ВКС, в което на въпроса за възможността за произнасяне на гражданския съд по възражение за съпричиняване от страна при вече влязла в сила осъдителна присъда е отговорено по следния начин: „Влязлата в сила присъда (споразумение) има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, за деянието, за което му е било наложено съответно наказание. Предмет на изследване в наказателното дело е поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от него е задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело“. Напротив, апелативният съд е изяснил, че е обвързан от присъдата на наказателния съд по отношение на противоправността на действията на водача на товарния автомобил (делинквента), а не това на пострадалия, поради което след извършен задълбочен анализ на всички правнорелевантни факти, изясняващи динамиката (механизма) на процесното ПТП и казуалния принос на двамата участници в него – водача на товарния автомобил и загиналия велосипедист, при определяне степента на съпричиняването е съпоставил тежестта на нарушенията, които те са извършили. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание, тъй като както в правната доктрина, така и в съдебната практика на ВКС и ВС (вкл. и задължителната – тълкувателните разяснения по т. 7 от ППВС № 17/18.XI.1963 г.) непротиворечиво са изяснени критериите за намаляване на дължимото обезщетение при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице – трябва да се установи противоправно поведение на увредения; причинна връзка между това поведение и вредоносния резултат; казуалният принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес, при който са настъпили вредоносните последици. Следователно, произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на съответните правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат този класически правен институт, са ясни и непротиворечиви. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба имат право на разноски в размер на сумата от по 5000 лв. (за всеки един от тях), представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба и изложението за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд