Определение № 50635 от 25.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2689/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция по безопасност на храните – С. срещу решение № 481/25.07.2021 г. по т.д. № 268/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 260593/18.12.2020 г. по т.д. № 2382/2019 г. на Софийски градски съд, VI-4 състав за осъждане на настоящия касатор да заплати на „Екарисаж – Варна“ ЕООД на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата от 198 767,17 лв. – стойност на извършени работи през периода 01.02.2017 г. – 16.08.2017 г. по допълнително споразумение от 16.02.2017г. и договор № 23/17.08.2016 г., по които са издадени фактури с № – ра: 63776/01.02.2017 г., 64271/28.02.2017 г., 64288/01.03.2017 г., 64859/31.03.2017 г., 64872/03.04.2017 г., 65388/30.04.2017 г., 65410/02.05.2017 г., 65999/31.05.2017 г., 66022/01.06.2017 г., 66643/30.06.2017 г., 66667/03.07.2017 г., 67252/31.07.2017 г. и 67621/17.08.2017 г., ведно със законната лихва от 31.10.2019 г. до окончателното плащане; на основание чл.86 ЗЗД сумата от 47 930,92 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 07.03.2017 г. – 30.10.2019 г., както и съдебни разноски от 19 644,68 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация „Екарисаж – Варна“ ЕООД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на СГС, е приел за установено, че въз основа на договор за услуга от 17.08.2016 г. между ищеца „Екарисаж – Варна“ ЕООД и ответника Областна дирекция по безопасност на храните – С. е възникнало облигационно правоотношение, по което ищецът в качеството на изпълнител е поел по възложение на ответника задължението да извършва събиране, транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни от регистрирани по ЗВД животновъдни обекти на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни в обекти само за лични нужди, както и убити животни при ликвидиране на заразни болести, на зародишни продукти, суровини и храни от животински произход на територията на страната, а ответникът в качеството на възложител е поел задължението да плати възнаграждение. С допълнително споразумение от 16.02.2017 г. е постигнато съгласие срокът на изпълнение на договора да се продължи с шест месеца – до 16.08.2017 г. По отношение на наведеното от ОДБХ възражение за недопустимост на първоинстанционното решение поради липсата на основание за ангажиране на отговорността му САС е приел, че същото по същество касае материално правната легитимация на ответника, която е въпрос по основателността на иска, а не по допустимостта му. Приел е, че решението е постановено срещу лицето, за което в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че е отговорно за заплащане на процесните възнаграждения за услуги. Изложил е съображения, че по делото е налице хипотезата на чл.8 ЗОП, доколкото със споразумение от 05.08.2016 г. директорът на ОДБХ – София е упълномощен да организира и проведе процедурата по сключването на процесния договор, като взима всички необходими решения във връзка с провеждането й до нейното завършване, включително като сключи договор от името и за сметка на останалите възложители. Приел е, че сключеният на 17.08.2016 г. договор е изцяло съобразен с уредения в т.5 от споразумението начин на плащане. С оглед на тези съображения САС е заключил е, че разбирането на касатора, че по процесния договор отговорността му не може да бъде ангажирана, е неправилно, доколкото договорът е сключен от директора на ОДБХ – София при условието на делегиран мандат от директорите на всички областни дирекции по безопасност на храните, съобразно нормативните разпоредби за съвместно възлагане на обществена поръчка. Въззивният съд е приел, че наведеният от касатора довод за нищожност на чл.5, ал.1 и ал.3 от договора на осн. чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД не следва да бъде разискван, тъй като фактите по делото не попадат в нито една от очертаните от доктрината и практиката хипотези на липсата на съгласие. На следващо място, САС е приел за неоснователно възражението, че решението е постановено при липсата на доказателства за извършени от ищеца услуги, съответни на претендираното възнаграждение. Отбелязал е, че в приетата по делото и неоспорена от касатора експертиза подробно са анализирани представените доказателства – стойностни сметки, пътни листове и описи към тях, потвърдителни бележки, подписани надлежно от определения по реда на чл.9, ал.4 от договора с писмо с изх. № 307-1495/24.08.2016 г. на ОДБХ-Варна служител - д-р Д. Д., който следва да контактува с „Екарисаж Варна“ и да заверява необходимите документи. Акцентирал е на посоченото от вещото лице, че на всяко място на произход на СЖП шофьорът е издавал потвърдителни бележки по образец в три екземпляра: оригиналът е оставял в собственика, вторият екземпляр е за съответното ОДБХ, а третият екземпляр – за документацията на ищеца. Водачите на автомобили са попълвали пътни листа на транспортния курс, издадени от служител на ищеца, като са посочвали посетения обект, населено място и изминати километри. Ищецът е попълвал стойностни сметки за извършени разходи, които са проверявани от отдел „Финансово – стопанска дейност“ към ОДБХ – Варна и са заверени от директора на ОДБХ – София. На база стойностните сметки за извършени разходи са издавани данъчни документи – фактури за плащане към съответното ОДБХ. Въззивният съд е отбелязал още констатацията на вещото лице, вследствие посещение на ОДБХ – Варна и проверка на всички съхранявани там документи - копия на потвърдителни бележки и пътни листа, че потвърдителните бележки отговарят на описаните документи в „Опис – потвърдителни бележки“, количествата са идентични и не се различават, както и че общите сборове в описите на потвърдителните бележки са верни. Изтъкнал е констатацията на вещото лице, в резултат на извършената чрез програмата Google Maps проверка, за липсата на надписани километри по пътните листа. Отбелязал е и извода на вещото лице, направен след обобщение на стойностните сметки за извършените по месеци разходи и на описите по потвърдителните бележки и изчисляване на възнагражденията за реално изпълнени дейности, че тези суми напълно кореспондират с количествените сметки, въз основа на които са издадени фактурите с получател „ОДБХ – С.“. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че е доказан факта на претендираното от ищеца изпълнение. Поради непредставянето на графици по чл.8, т.1 и дневници по чл.8, т.4 и т.4 от договора, САС е намерил, съобразно описаното им в договора съдържание, че същите не включват данни, които съпоставени с проверените от вещото лице документи, биха поставили под съмнение крайния извод в заключението за документална обоснованост на изпълнението. Апелативният съд е приел за неоснователно като несъответстващо на разписаното в договора възражение, че касаторът е лишен от възможността да контролира етапите и качеството на изпълнение, както и от правото да възрази при наличие на констатирано неизпълнение. Изложил е съображения, че уреденият в чл.9, т.4 контрол по изпълнението на договора се осъществява от посочения с изх. № 307-1495/24.08.2016 г. на ОДБХ – Варна служител – д-р Д. Д.. Отбелязал е, че в случай че ответникът е имал възражения по качеството или количеството на извършената работа, той е разполагал с правата по чл.27 от договора – на свой ред да изпрати на изпълнителя т.нар. „съобщение за изпълнение“ при открити пропуски и да поиска съставянето на съответните констативни протоколи, съобразно разписаните в раздел V от договора права и задължения на възложителя, като е акцентирал върху липсата на доказателства за това. САС е посочил отразяването на фактурите в търговските книги на касатора, като допълнителен аргумент, че последният е приел изпълнението съобразно описаната във фактурите стойност. Въззивният съд е приел за несъстоятелно и неразбираемо наведеното възражение за недобросъвестно изпълнение на задълженията на ищеца, увредил сам собствения си имуществен интерес по договора, като е отбелязал, че пред първа инстанция не са наведени никакви съображения, а и по делото липсват доказателства за такива факти. На последно място, САС е приел, че възражението за погасяване на вземанията по давност е преклудирано, доколкото не е направено в срока за отговор на исковата молба. Изложил е съображения, че дори и да е налице обратната хипотеза, възражението е неоснователно, тъй като процесните вземания нямат белезите на периодични плащания по чл.111, б. „в“ ЗЗД. Изтъкнал е, че дори само хипотетично да се допусне, че са такива, към датата на предявяване на иска давността за тях не е изтекла. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Може ли уговорената по договор престация, респ. отговорност при изпълнение, да се търси от страна, различна от тази, сключила този договор?; 2/ Включва ли приемането на извършеното по договора по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД, освен едно фактическо, така и едно отделно правно действие?; 3/ Предпоставя ли неточното изпълнение намаляване на дължимото на изпълнителя възнаграждение и без изрично упражнено от възложителя право по чл.265, ал.1 ЗЗД?; 4/ Неизпълнението на договорно задължение, препятстващо възложителя да контролира, респ. да е информиран за обема на изпълнението, представлява ли обстоятелство, което обуславя отказ от заплащане на възнаграждение, респ. неговото намаляване?; 5/ Представлява ли осчетоводяването на едно вземане признание на същото? По всички въпроси касаторът въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – решение № 118/03.06.2011 г. по т.д. № 474/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 460/29.07.2009 г. по гр.д. № 1404/2008 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 166/22.12.2009 г. по т.д. № 346/2009 г. на ВКС, I т.о.; по втори въпрос – решение № 1661/06.12.1999 г. по гр.д. № 972/1999 г. на ВКС, V г.о.; по трети въпрос – решение № 48/29.07.2019 г. по т.д. № 1213/2018 г. на ВКС, I т.о.; по четвърти въпрос – решение № 64/03.06.2011 г. по т.д. № 558/2010 г. на ВКС, I т.о. и решение № 97/12.02.1986 г. по гр.д. № 710/1985 г. на ВКС, II г.о.; по пети въпрос – решение № 105/05.06.2014 г. по т.д. № 1697/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 230/25.02.2000 г. по гр.д. № 1286/1999 г. на ВКС. Касаторът поддържа и основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – „очевидна неправилност“. Първият въпрос не покрива изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е формулиран общо и не е обусловил решаващата воля на съда относно материалноправната легитимация на ответника да отговаря по предявените искове. Противно на вложения във въпроса смисъл, САС не е приел, че процесният договор има действие спрямо трети лица, различни от посочените в него насрещни страни, а че ответникът е страна по него, доколкото е направил изявление за сключването му чрез пълномощник -ОДБХ - София, чието упълномощаване е извършено по силата на сключеното на 05.08.2016 г. споразумение между всички областни дирекции за безопасност на храните, между които и ответника. По отношение на този решаващ мотив на въззивния съд касаторът не е формулиран съответен въпрос. Вторият въпрос удовлетворява общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, но не и допълнителния такъв по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираното от касатора решение № 1661/06.12.1999 г. по гр.д. № 972/1999 г. на ВКС, V г.о., както и със служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС, обективирана в решение № 138/17.10.2011 г. по т.д. № 728/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 42/15.04.2010 г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 166/26.10.2020 г. по т.д. № 991/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 65/16.07.2012 г. по т.д. № 333/2011 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която ако възложителят, респ. негов представител, е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените работи по договора за изработка или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, това означава, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан съответен двустранен приемо – предавателен протокол. В случая, въззивният съд е мотивирал извода си за доказано изпълнение на договора от ищеца, респ. на приемане от ответника като възложител на извършената от ищеца работа, позовавайки се както на представените писмени доказателства и на заключението на вещото лице, установяващи осъществяването на перманентен контрол върху изпълнението и одобряване на извършената работа от представител на дирекцията, определен по реда на чл.9, ал.4 от договора, така и на факта на отразяването на издадените от ищеца процесни фактури в търговските книги на ответника. В този смисъл изводът на САС за доказаност на факта по приемането на изпълнението е в съответствие с постоянната практика на ВКС. Третият въпрос не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд. Същият е основан на твърдението на касатора за неточно изпълнение на договора от страна на изпълнителя в количествено отношение, при което съдът следва да намали дължимото възнаграждение и без възложителят да е релевирал възражение по чл.265, ал.1 ЗЗД. В случая, САС не е обсъждал приложението на разпоредбата на чл.265 ЗЗД, а изначално е приел за доказано изпълнение на договора в претендираното от ищеца количество. Поради това въпросът се явява неотносим и като такъв не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос касае наведения от касатора довод за приложение на последицата освобождаване от отговорност на длъжника при хипотезата на чл.83, ал.1 ЗЗД поради неизпълнение от ищеца на задължения по договора. Следва да се има предвид, че в цитираното от касатора решение № 64/03.06.2011 г. по т.д. № 558/2010 г. на ВКС, I т.о., е прието, че вината на кредитора е от значение само при търсене на последиците от неизпълнение на договорните задължения на длъжника при иск за обезщетение по чл.82 ЗЗД, при който като правоизключващо възражение по чл.83, ал.1 ЗЗД може да се разгледа виновното поведение на кредитора. Следователно разпоредбата на чл.83, ал.1 ЗЗД би могла да намери приложение само по отношение на иска за обезщетение при неизпълнение на договорно задължение на длъжника, но не и да бъде успешно противопоставена като защитно възражение срещу иск за плащане на възнаграждение по договора за изработка. Поради което в настоящия случай поставеният въпрос се явява ирелевантен за спора. Петият въпрос не е единствено обуславящ за изхода на спора. Крайният извод на САС за дължимост на възнаграждението за изработеното по договора е аргументиран не само с отразяването на издадените от ищеца фактури в счетоводството на ответника, но и въз основа на представените стойностни сметки, пътни листове, описи към тях, потвърдителни бележки, подписани надлежно от определяния по реда на чл.9, ал.4 от договора служител и извършената от експертизата проверка на отразеното по процесните доказателства. Тъй като се касае до договор за изработка, от значение за претенцията за заплащане на възнаграждение е приемането на извършената работа от възложителя, а по този въпрос е налице съдебна практика, посочена и по отношение на въпрос № 2 и въззивното решение е в съответствие с нея. Следователно коментираният въпрос не изпълнява изискванията на основното и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на разноски за настоящата инстанция и с оглед ангажираните доказателства за извършени такива, следва да му се присъди сумата от 7 892,86 лв. с ДДС, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд