Определение № 726 от 15.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 2057/2014 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца [фирма], [населено място] чрез Адвокатско съдружие „Фронтекс лигъл сървисис“, представлявано от адв. Н. Д. и ответниците [фирма], [населено място] върбовка, [община] могили, И. Х. И. като [фирма], [населено място] и З. И. И. от [населено място] чрез процесуалния им представител адв. Д. Д. срещу решение № 65 от 11.03.2014г. по в. т. дело № 333/2013г. на Апелативен съд Велико Т..

Касаторът - ищец обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е отменено решение № 24 от 14.02.2013г. по т. дело № 81/2012г. на Русенски окръжен съд и е отхвърлен частично иска на [фирма] срещу [фирма], И. Х. И. като [фирма] и З. И. И. с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 92 и чл. 86 ЗЗД за установяване на вземането по заповед № 945 от 28.12.2010г. по ч. гр. дело № 1068/2010г. на Районен съд Бяла в размер 22 017,49 евро /левова равностойност 43 062,47 лв./, представляващи неуважена част от претендираната неустойка по чл. 30, б. „В“ от договор за лизинг, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 28.12.2010г, направените разноски в размер 1 594,76 лв. и с което решение е осъден да заплати на ответниците сумата 2 936,66 лв. – направени разноски за двете съдебни производства. Прави оплакване за неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона:

1. Нищожна ли е уговорката за неустойка за неизпълнение при двустранна търговска сделка – договор за финансов лизинг, поради накърняване на добрите нрави, която не излиза извън обичайните функции на неустойката – обезщетителна, обезпечителна и санкционна? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ВКС, ОСТК, решение № 102/03.08.2010г. по т. д. № 897/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 120/10.11.2010г. по т. д. № 1025/2009г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Към кой момент следва да се прави преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ВКС, ОСТК.

3. Следва ли преценката на решаващия съд относно това дали клауза за неустойка по повод разваляне на договор за финансов лизинг по вина на лизингополучателя накърнява добрите нрави, да обвързва наличието на такова накърняване с връщането или не на лизинговата вещ във фактическата власт на лизингодателя, както и с последваща разпоредителна сделка от страна на собственика на вещта /лизингодател по разваления договор за лизинг/? – този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

4. Уговарянето за плащане между страните на неустойка при неизпълнение на търговска сделка може ли да представлява предпоставка, съответно да има за следствие възникването на неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза неустойката е уговорена? Допустимо ли е правният резултат /неоснователното обогатяване/ да определя предпоставката /нищожността на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави/? - въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответниците оспорват касационната жалба на ищеца и правят възражение за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част. Поддържат, че въззивният съд се е съобразил с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ВКС, ОСТК, а касаторът – ищец интерпретира фактите с оглед твърдяната от него теза.

Касаторите – ответници обжалват въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е прието за установено на основание чл. 422 ГПК съществуването на вземането по заповед № 945/28.12.2010г. по ч. гр. дело № 1068/2010г. на Районен съд Бяла за следните суми: [фирма], И. Х. И. като [фирма] и З. И. И. дължат солидарно на [фирма] сумата 23 640,01 лв. по договор за финансов лизинг № 87910 от 12.03.2009г., заедно със законната лихва върху сумата 23 338,19 лв., считано от 28.12.2010г. до окончателното й изплащане, както и сумата 716,50 лв. – направени разноски по ч. гр. дело № 1068/2010г. на Районен съд Бяла по съразмерност. Правят оплакване за недопустимост на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, тъй като въззивният съд се е произнесъл по претенции в размер общо 23 640,01 лв. за неплатени лизингови вноски, договорна лихва, данък и застраховка, каквито изобщо не са предявени от [фирма]. Релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите – ответници поддържат становище за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона:

1. Процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по същество на правния спор.

2. Следва ли съдът да обсъди всички представени по делото доказателства в мотивите на своето решение?

3. В правомощията на въззивния съд ли е да изменя правната квалификация на установителен иск и да уважи претенция на различно правно основание, непосочено в исковата молба?

Касаторите – ответници твърдят, че посочените въпроси са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 2/02.07.2004г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и други. Поддържат, че част от въпросите са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и за развитието на правото, тъй като при подобен тип дела посомените въпроси ще намират приложение с оглед икономическата обстановка в страната.

[фирма] не изразява становище по касационната жалба на ответниците.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел, че ищецът [фирма], [населено място] е предявил иск на основание чл. 422 ГПК за приемане за установено, че ответниците [фирма], З. И. И. и [фирма] му дължат солидарно сумата 30 647,09 евро – неустойка по чл. 30, ал. 1, т. В от договор за лизинг от 12.03.2009г., представляваща разликата между лизинговата цена и вече платеното по договора, договорна лихва в размер на 1 143,04 евро за периода 17.08.2010г. - 26.12.2010г., заедно със законната лихва, считано от 28.12.2010г. /датата на подаване на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на главницата, както и сумата 2 316,26 лева, направени разноски по ч. гр. д. № 1068/2010г. на Районен съд - [населено място], за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 945 от 28.12.2010г. по ч. гр. д. № 1068/2010г. на Районен съд – [населено място].

В мотивите на въззивното решение съдебният състав на Великотърновски апелативен съд е обсъдил възраженията на ответниците за нищожност на договорната клауза за неустойка и е приел, че клаузата на чл. 30, ал. 1, б. В от процесния договор за финансов лизинг в частта й относно дължимите лизингови вноски след връщането на лизинговата вещ - лекия автомобил, противоречи на добрите нрави. Въззивният съд е направил извод, че предявеният иск е основателен и доказан за вземане на ищеца солидарно против тримата ответници в размер 23 640,01 лв., която сума представлява неплатени лизингови вноски, договорна лихва, неплатен данък и застраховка до 07.04.2010г. по следния начин: неплатени 12 лизингови вноски в размер на 19 130,52 лв.; договорна лихва от 01.01.2010г. до 07.04.2010г. – 301,82 лв.; просрочен данък до 07.04.2010г. в размер на сумата 675,91 лв. и неплатена застраховка за 2010г. в размер на сумата 3 531,76 лв.

С решение № 235 от 24.08.2015г. по в. т. дело № 333/2013г. Великотърновски апелативен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 65 от 11.03.2014г. по същото дело, като е отхвърлил иска по чл. 422 ГПК за разликата над 23 640,01 лв. и сумата 30 647,09 евро по договор за финансов лизинг № 87910/12.03.2009г. и по заповед № 945/28.12.2010г. по ч. гр. д. № 1068/2010г. на Районен съд Бяла, както и разликата между сумата 716,50 лв. и сумата 2 316,26 лв. – направени разноски по ч. гр. д. № 1068/2010г. на Районен съд Бяла.

Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, т. 1 и Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т. 10 ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. С оглед данните по делото настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение изцяло, поправено с решение № 235 от 24.08.2015г., за проверка на неговата допустимост, респективно недопустимост.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът-ищец трябва да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер 726,57 лв., а касаторите – ответници – държавна такса в размер 472,80 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение