Определение № 429 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2876/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 920/14.06.2019 година, подадена от Община Харманли, против решение № 796/08.04.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 5121/2018 година.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 5563/21.08.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 19-ти състав, постановено по гр. д. № 1567/2017 година в частта му, с която Община Харманли е осъдена, на основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на В. М. М., А. И. А. и М. И. А. (законни наследници на първоначалния ищец И. А. М., починал в хода на производството и заместен от наследниците си) сумата от 46 564.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие от погиване на жилищна сграда и три стопански постройки, намиращи се в У. ... в кв. 18 по П. на [населено място], [община]; сумата от 3866.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от погиване на движими вещи-покъщнина, както и сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, всички настъпили поради наводнение в [населено място] на 06.02.2012 година, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 06.02.2012 година до окончателното заплащане.

В подадената от Община Харманли касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от В. М. М., А. И. А. и М. И. А. (законни наследници на първоначалния ищец И. А. М., починал в хода на производството и заместен от наследниците си) против общината иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответниците по касационната жалба В. М. М., А. И. А. и М. И. А. (законни наследници на първоначалния ищец И. А. М., починал в хода на производството и заместен от наследниците си) са подали отговор на същата с вх. № 12 864/27.06.2019 година, с който са изразили становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 796/08.04.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 5121/2018 година и такова не трябва да бъде допускано в оспорваната част, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част.

Министерство на отбраната [населено място] е подало отговор на касационната жалба с вх. № 14 256/18.07.2019 година, с който е изразило становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 796/08.04.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 5121/2018 година и такова не трябва да бъде допускано в оспорваната част, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част

Община Харманли е била уведомен за обжалваното решение на 16.05.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 11 920/14.06.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че вредите, за които трябвало да бъде присъдено обезщетение са вследствие на настъпило на 06.02.2012 година наводнение в [населено място], [община]. Това наводнение било предизвикано от скъсването на стената на язовир „И.“ (наричан още „Азмака“ и „Ешмеджика“). Още през ноември 2010 година били установени множество повреди, както в земнонасипната стена на язовира, така и в облекчителните съоръжения-преливник и основен изпускател. Било установено, че по сухия откос на стената се оформя дупка от пропадане на каменната облицовка с диаметър 2.00 метра-констативен протокол от 12.11.2010 година. Също така на 21.04.2011 година било констатирано, че язовира прелива, завирени са повече от пределно допустимите водни маси, а в сухия откос точно над тръбата на изпускателния кран има две каверни с разрушаване на заскаляването, като било дадено предписание за отстраняване на повредите. От изслушаната и приета по делото съдебно-техническа експертиза било установено, че основната причина за скъсването на земнонасипната стена било засилено и неконтролируемо преливане през короната на стената, което било фатално за този тип стени. Основният изпускател, който регулирал обема на водата бил в трайно неизправно състояние с развален спирателен кран и липса на резервен такъв, като не се установявали данни за поддържа и контрол, както и за наблюдение на високите води в язовира за предходните години. Поради липсата на профилактика облекчителните съоръжения са били затлачени и това довело до неконтролируемо покачване на водния обем. В зимния период усиленият ледоход блокирал намалената пропускливост на преливното съоръжение, нивото на водата се покачило, а ударното вълнение довело до преливане през короната на стената и провокирало нейното разрушаване. За наличното време след скъсването на стената било фактически невъзможно да се предотврати заливането на [населено място].

Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че според чл. 49 от ЗЗД този, който бил възложил на друго лице някаква работа, отговарял за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. По правило за основателност на такава искова претенция следвало да се установи от една страна, възлагане на изпълнение на работа, като при или по повод изпълнение на същата са нанесени вреди на ищецът, и от друга страна, че не са се осъществили факти и обстоятелства, които да изключат или погасят отговорността на възложителя. В контекста на конкретния спор в тежест на ищеца било да докаже, че Община Харманли е имала правомощието да стопанисва, управлява и поддържа общински имущества (в случая язовира „И.“), като при осъществяването на тази дейност поради ненадлежно изпълнение на съответните функции на лица от администрацията са настъпили щети за ищеца. В предмета на доказване от ищцовата страна не било включено установяването на правата на собственост на общината върху процесния язовир, а било достатъчно да се установи, че за общината е съществувало право и задължение да стопанисва обекта и то по начин, безопасен за обществото. В същото време, за да се освободи от отговорност, общината можело да докаже, че няма правомощия свързани с експлоатацията на процесния язовир, което щяло аргументира и извода, че за нея не е съществувало и задължението да организира дейността по стопанисване на обекта (в това число да възлага извършване на мероприятия по неговото безопасно функциониране и съществуване). Именно на тази плоскост общината съсредоточавала своята активност в процеса, като се домогвала да докаже, че не е собственик на язовира, като в резултат на това градяла защитната си теза, че не е имала нито право, нито задължение да отговаря за неговата безопасност. От данните по делото се установявало, че язовирът попадал върху имоти с № *, *, , *, *, като в приетата пред въззивния съд експертиза било отразено, че по данни в акт за публична държавна собственост № 0567/23.04.2003 година, касаещ имот № 2 не може да се направи извод, че язовирът попада в територията на имота, актуван като публична държавна собственост. Нямало спор, че по силата на акт за публична общинска собственост № 250/28.03.2000 година, съставен на основание § 7, т. 2 от ПЗРЗМСМА, язовирът, с площ от 28 621.00 декара, представляващ имот № * в землището на [населено място], бил актуван като публична общинска собственост. Актът за общинска собственост се ползвал с легитимиращ ефект, според който визираният имот се считал за публична общинска собственост до доказване на противното. В производството, в което се разглеждал иск по чл. 49 т ЗЗД, предявен срещу общината, било недопустимо последната да оспорва собственото си право на собственост, като оборва посоченото легитимиращо действия на издадения акт за публична общинска собственост. Недопустимо било общината да се домогва да установи, че трети неучастващи в процеса лица са титуляри на актуваното право на собственост. Общината не можела да противопостави на ищцовата страна чужди и евентуално принадлежащи на трети лица права. Ако общината е намирала, че актът бил съставен, без да отговаря на действителното правно положени, то тя е можела да инициира съответно производство в тази насока-чл. 64 от ЗОбС предвиждал, че имотите, неправилно актувани като общинска собственост, както и имотите, основанието за актуването, на които е отпаднало, се отписват от актовите книги със заповед на кмета на общината и се предават на собственика, като според ал. 2 на същия текст споровете за материално право се решавали по съдебен ред. В унисон с казаното за неотносими следвало да се приемат всички доводи и възражения насочени към установяване на право на собственост на други правни субекти, различни от общината. Поради липса на надлежно оборване на акта за публична общинска собственост следвало да се приеме, че общината се легитимира като собственик на язовира. Тази собственост била възникнала по силата на закона с влизане в сила на ЗМСМА (от 1991 година) и именно поради това актът за общинска собственост бил издаден на основание на § 7, ал. 1, т. 2 от същия закон, според който текст в собственост на общините преминават язовирите от местно значение, а нямало спор, че процесният бил именно такъв, доколкото водите му са ползвани от местното население. Отделно от това, съставът на Софийския апелативен съд намирал, че изводът относно правото на собственост върху язовира можел да бъде изведен и от действащата към онзи момент нормативна уредба на Закон за водите. Съгласно редакцията на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „в“ от ЗВ (ДВ, бр. 61/06.08.2010 година) по силата на закона публична общинска собственост били водностопанските системи и съоръжения на територията на общината (с изключение на тези, които били включени в имуществото на търговски дружества различни от В и К операторите с държавно и/или общинско участие в капитала или на сдружения за напояване и които се изграждали със средства или с кредити на търговските дружества или на сдруженията) за напояване язовирите и микроязовирите, включително намиращите се в процес на изграждане, с изключение на тези по чл. 13, ал. 1, т. 1 и включените в имуществото на търговски дружества, различни от В и К операторите с държавно и/или общинско участие, както и водохранилищата им до най-високо водно ниво, а също и прилежащите им съоръжения и събирателните им деривации. Нямало данни процесния язовир да попада в категорията на някое от изключенията, поради което същият следвало да се счита за публична общинска собственост. Съгласно действащата към момента на инцидента разпоредба на чл. 141, ал. 1 от ЗВ, собствениците и ползвателите на водностопански системи и хидротехнически съоръжения, били длъжни да ги поддържат в техническа изправност, както и да ги осигурят с необходимата измервателна и контролна апаратура за мониторинг на тяхната дейност. В ал. 4 на същия текст било посочено, че задълженията по ал. 1 имат и собствениците на водохранилища, чиято степен на затлачване не позволява по-нататъшното им използване по предназначение. В този случай собственикът изготвял и изпълнявал проект за рекултивация. В друг текст от закона-чл. 139, ал. 1 и ал. 2, било предвидено, че поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията по чл. 138, ал. 4, т. 1-изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения, се осъществяват от собственика или ползвателя им, като лицата по ал. 1 поддържат и проводимостта на речното легло, диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения в съответствие с параметрите на преливните съоръжения на разстояние до 500.00 метра от язовирните стени. Съгласно чл. 138, ал. 1 от ЗВ, собственикът имал задължение и да вземе мерки за защита на населението, като била дадена характеристика на оперативната и постоянната защита, с оглед предприемане на действия в случай на бедствия и аварии, респективно регулярно изграждане и поддържа на защитни съоръжения, включително укрепителни, мерки за ликвидация на потенциално опасни язовири и други. При така посочените задължения за собственика на язовира се налагал извода, че същите не били надлежно изпълнени-за този извод следвало да се отчете наличната по делото кореспонденция между Община Харманли различни институции, както и изготвеното по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, в което било отразено, че основната причина за скъсването на земнонасипната стена на язовир „И.“ било засилено и неконтролируемо преливане през короната на стената. От заключението било видно, че било допуснато достигане до трайно непригодно състояние на основният изпускател, който регулирал обема на водата, респективно е довел до преливане. Установено било и затлачване (допуснато поради липса на профилактика), което способствало за фаталното и неконтролируемо покачване на нивото на водите. По делото не се установявало от страна на Община Харманли да са предприети ефективни действия по отстраняване на установените непригодности и повреди на водното съоръжение. Обстоятелството, че била водена кореспонденция между институциите не можело да се приеме като надлежно изпълнение на предписаните от закона задължения, изрично въведени с цел подсигуряване безопасността на населението. В резултат на така установеното неизпълнение на вменени от закона задължения за собственика на язовира като пряка последица било настъпило процесното наводнение, което на свой ред довело до причиняването на имуществени и неимуществени вреди на жителите на [населено място], един от които бил първоначалният ищец. Нямало спор относно размера на обезщетенията, които се следвали за претърпените вреди. Доколкото се установявало, че именно общинската администрация била в неизпълнението на задължения по подсигуряване на безопасно стопанисване, функциониране и експлоатация на водното съоръжение, то Община Харманли по силата на чл. 49 от ЗЗД следвало да заплати установените по размер от първоинстанционният съд обезщетения.

По спорния въпрос относно подхода за разпределяна на отговорности при наличие на спор за собственост относно язовира, съставът на Софийския апелативен съд намирал, че нормата на чл. 138б от ЗВ, в редакцията към момента на вредоносното събитие, била неприложима. Текстът гласял, че при спор за собствеността на язовир областният управител осъществява организацията и техническата му експлоатация до влизането в сила на съдебното решение. Дадената формулировка предвиждала хипотеза на съдебно оспорване, доколкото именно с влизането в сила на съдебното решение се очертава краят на периода, в който организационните функции по експлоатацията на язовирното съоръжение ще се поемат от областния управител. В настоящият случай липсвало съдебно предявяване или отричане на права, затова общината не можело да се позове на хипотезата на чл. 138б от ЗВ за изключване на отговорността си. За пълнота на изложението следвало да се посочи, че въззивният съд не възприемал довода във въззивната жалба, че доколкото съгласно становище на Началника на ГЩ на сухопътни войски, язовир „И.“ се е ползвал от подразделенията за обучение по подводно кормуване и десантиране, то отговорността на общината се дерогирала и такава следвало да се носи от Министерството на отбраната. От една страна посоченият документ нямал белезите на нормативен акт, той не съдържал предписания за поведение, нито имал легитимиращ ефект по отношение на правото на собственост. От друга страна-дори да бъдело взето предвид обстоятелството, че части от язовира са ползвани от министерството, това по никакъв начин не водело до отпадане на отговорността на собственика. Общината следвало да прояви активност и да проконтролира начина на експлоатация, и в случай, че констатирала неправомерно ползване-по съответния законов ред да организира преустановяване на същото.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Община Харманли е поискала обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това придобиват ли общините, по силата на § 7, ал. 2 от ПЗРЗМСМА, имоти, включително язовири, които преди влизането в сила на ЗМСМА, не са били собственост на държавата, а на трети лица или съставянето на акт за публична общинска собственост за подобни имоти, в които като основание за придобиването на правото на собственост е посочена разпоредбата на § 7, ал. 2 от ПЗРЗМСМА е достатъчно, за да се приеме, че съответната община е собственик на актувания имот; за това допустимо ли е има ли правен интерес ответника по иска по чл. 49 от ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актовете за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането, на който е довело до настъпването на вреди за ищеца или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, докато той не бъде деактуван по реда на чл. 64 от ЗОбС и за това с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 от ГПК в производството по искове по чл. 49 от ЗЗД има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства изключващи вината му, включително обстоятелството, че не той а трето лице е собственик на недвижимия имот от неподдържането, на който са настъпили вредите, респективно да установява в процеса, че трето лице има права и задължения по отношение на съответния имот или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производството по такива искове.

Твърди се, че така поставените в изложението въпроси са разрешени от състава на Софийския апелативен съд в противоречие с установената практика на ВКС, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки да допускането на въззивното решение до касационно обжалване. По отношение на първия от въпроси се твърди противоречие с решение № 468/02.07.2010 година, постановено по гр. д. № 921/2009 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. По отношение на втория въпрос се сочи противоречие с решение № 71/28.04.2015 година, постановено по гр. д. № 6943/2014 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 61/26.05.2014 година, постановено по гр. д. № 7685/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 236/28.01.2015 година, постановено по гр. д. № 6192/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 149/12.06.2013 година, постановено по гр. д. № 647/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. За третия въпрос противоречието с практиката на ВКС е обосновано с решение № 147/14.06.2012 година, постановено по гр. д. № 582/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 169/27.02.2018 година, постановено по гр. д. № 879/2016 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.

Третият от така поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Община Харманли въпроси не обуславя допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Отговорността на общината за причинените вреди е ангажирана на основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Касае се до отговорност за вреди, която се носи от възложителя на дадена работа за вреди причинени от изпълнителя при или по повод на изпълнението на работата. Тази отговорност е има гаранционно-обезпечителен характер, като е обективна и безвиновна. За да се ангажира същата ищецът трябва да докаже, че ответникът е възложил на трето лице изпълнението на определена работа, както и тава, че е претърпял вреди. Освен това трябва да установи, че наличието на противоправно действие или бездействие на изпълнителя при или по повод на възложената му работа и наличието на причинна връзка между това действие или бездействие и вредите. Не се изисква да бъде доказвана вина нито на възложителя тъй като такава не се изисква за възникване на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, нито на изпълнителя, тъй като същата по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага. Задължението за оборване на презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД по отношение на изпълнителя при иск по чл. 49 от ЗЗД се носи от ответника възложител на работата. В този смисъл е и посочената от касатора съдебна практика-решение № 147/14.06.2012 година, постановено по гр. д. № 582/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 169/27.02.2018 година, постановено по гр. д. № 879/2016 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. В случая съставът на Софийския апелативен съд не е отрекъл възможността на ответника по иска по чл. 49 от ЗЗД в качеството му на изпълнител на работата да прави възражения и да сочи доказателства оборващи установената с чл. 45, ал. 2 от ЗЗД презумпция за вина на изпълнителя, поради което решението му не е постановено в противоречие с посочената съдебна практика. Самите обстоятелства, които се сочат от Община Харманли, а именно обстоятелството, че не тя, а трето лице е собственик на недвижимия имот от неподдържането, на който са настъпили вредите, респективно, че трето лице има права и задължения по отношение на съответния имот не касаят вината на третото лице-изпълнител, а се отнасят към това дали са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на касатора по чл. 49 от ЗЗД, в качеството му на възложител, за които доказателствената тежест се носи от ищеца. Те обаче не могат да обосноват липсата на вина на прекия причинител на вредите и да доведат до освобождаване на възложителя от отговорност поради тази липса. Въззивният съд е разгледал свързаните с тези предпоставки въпроси с оглед на задължителните указания по ППВС № 7/1959 година, № 17/18.11.1963 година и ППВС № 9/28.12.1966 година, както и с оглед на формираната с оглед на тях съдебна практика, поради което не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решението му по този въпрос.

Не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на решението на Софийския апелативен съд и по втория от горепосочените въпроси, а именно за това допустимо ли е има ли правен интерес ответника по иска по чл. 49 от ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актовете за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпването на вреди за ищеца или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, докато той не бъде деактуван по реда на чл. 64 от ЗОбС. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗОбС актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона. Като такъв, по силата на чл. 179, ал. 1 от ГПК същият се ползва с материална доказателствена сила за направените пред длъжностното лице изявления и за извършените пред него действия. Затова актът за общинска собственост се ползва с доказателствена сила до доказването на противното за датата и мястото на съставянето му, за вида и състоянието на имота, както и за това на кого е предоставен имота. Оборването на тази материална доказателствена сила на акта за общинска собственост може да стане чрез изричното му оспорване по реда на чл. 193 от ГПК и извършване на проверка на истинността му по реда на чл. 194 от ГПК. По отношение на самото право на собственост, както е посочено в чл. 5, ал. 3 от ЗОбС, актът за общинска собственост има само констативно, а не конститутивно действие, т. е. общината няма да придобие собствеността върху имота, ако не се е осъществило посоченото в акта основание за придобиването. Актът за общинска собственост, аналогично с приетото в ТР № 11/21.03.2013 година, постановено по тълк. д. № 11/2012 година на ОСГК на ВКС легитимира общината като собственик на имота пред трети лица, каквото действие има констативния нотариален акт по чл. 587 от ГПК. Последният притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Правният извод на нотариуса за съществуването на правото на собственост се счита за верен до доказване на противното. По същия начин на акта за общинска собственост трябва да бъде признато легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост, до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за общинска собственост. При наличието на конкретен спор за правото на собственост обаче съдът не е задължен да приеме, че общината е собственик на актувания имот. Оспорването на легитимиращото действие на акта за общинска собственост не може да се приравни на оспорване на акта по чл. 193 от ГПК, поради което спорът за собствеността трябва да се разреши с оглед на всички доказателства по делото, като актът за общинска собственост се преценява наред и с оглед на останалите доказателства. Актът за общинска собственост може да бъде оспорен от всяко лице, което има собствени противопоставими права върху имота, а оттам интерес да твърди, че титуляра на акта не е собственик на имота. В този смисъл е и цитираната в изложението на Община Харманли по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебна практика, с която обжалваното решение на Софийския апелативен съд е съобразено. Тази практика е постановена по случаи при които актът е бил противопоставян от титуляра си на трети лица, които са претендирали собствени права върху имота, изключващи тези на титуляра. Същата обаче не се отнася до случаи, при които самият титуляр на акта оспорва легитимиращото му действие. Затова тя не може да обоснове наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Самото съставяна на акта за общинска собственост води до извода, че общината заявява собственически права върху имота, като това е по отношение на всички лица. Обвързващото действие на това твърдение ще отпадне с деактуването на имота по реда на чл. 64, ал. 1 от ЗОбС (поради това че е бил неправилно актуван или пък че основанието за актуването е отпаднало) или по реда на чл. 64, ал. 2 от ЗОбС (когато правата на общината са отречени с влязло в сила съдебно решение). Доколкото в случая основанието за отговорността на общината е свързано с притежавани от нея собственически права на върху имота, то наличието на обективираното в акта за общинска собственост удостоверяване на такива права и липсата на доказателства за това, че легитимиращото действие на удостоверяването вече не е било налице към момента на настъпване на увреждащото събитие е достатъчно за ангажирането на отговорността на касатора за настъпилите вреди. В случая никой не е оспорвал пред съд правото на общината, а съставеният от нея акт за общинска собственост я легитимира като собственик на язовира, докато не бъде деактуван. По делото е без значение, кой е действителния собственик, а кой на язовира, а кой отговаря за неговата изправността му. Това може да не е действителния собственик, ако той е отстранен-правомерно или не. След като общината се легитимира с акт, който (докато не бъде оттеглен) може да бъде оборен само пред съд тя отговаря за всичко случило се преди деактуването на имота. Какви процесуални действия извършва, няма значение за нейната отговорност за случилото се преди това вън от процеса.

Доколкото при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд се е позовал само на легитимиращото действие на акта за общинска собственост за да обоснове отговорността на Община Харманли за настъпилите вследствие на наводнението от 06.02.2012 година вреди, без да изследва по същество въпроса за посоченото в акта основание за придобиване на имота първия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на решението до касационно обжалване.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 796/08.04.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 5121/2018 година по подадената срещу него от Община Харманли, касационна жалба с вх. № 11 920/14.06.2019 година и такова трябва да се допусне.

С оглед изхода на делото Община Харманли ще трябва да заплати на адвокат Н. Н. Д. сумата от 2811.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение