Определение № 3862 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4891/2023 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, наричана за краткост Комисията, представлявана от председателя С., чрез процесуалния представител старши инспектор А. частна жалба с вх.№ 23006 от 16.10.2023г. по описа на АС София против въззивно определение № 2289 от 19.09.2023г. по в.ч.гр.д.№ 2406/2023г. на АС София, с което е потвърдено определение № 734 от 25.07.2023г. по гр.д.№ 753/2022г.на ОС Благоевград в частта му, с която е Комисията е осъдена да заплати на адвокат Г. Д. И. от САК сумите от 5 500лв. и от 400лв., представляващи адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗА в полза съответно на С. И. Д. и на Т. С. Д.. Жалбоподателят счита така постановения акт за незаконосъобразен, неправилен и необоснован, поради което иска да бъде отменен. Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от С. И. Д. и Т. С. Д., чрез процесуалния представител адвокат И., с който изразяват становището си за нейните недопустимост и неоснователност. Счита, че при изрично направено искане, представен договор за правна помощ, в който възнаграждението е уговорено при условията на чл.38, ал.2 ЗА и при материален интерес съответно от 731лв. и от 61 000лв., размерът на дължимото адвокатско възнаграждение е правилно определен от съда, съобразно установените, в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, граници. Настоящият състав на Върховен касационен съд, след преценка на направеното искане съобразно материалите по делото и закона, намира подадената жалба за неоснователна поради следното: Комисията е внесла на 7.09.2022г. искова молба за отнемане на основание чл.151, вр.чл.142, ал.2, т.1, вр.чл.141 ЗПКОНПИ от С. И. Д. сума в общ размер на 61 000лв. и от Т. С. Д. в общ размер на 731.04лв., представляващи погасителни вноски по кредит. Ответниците са подали писмен отговор. Страните са направили доказателствени искания. На 3.01.2023г. съдът е изготвил доклад по делото На 17.07.2023г. Комисията е подала молба, с която е завила, че прави отказ от иска, въз основа на взето от нея Решение № 592 от 12.07.2023г., във връзка с постановеното ТР от 18.05.2023г.по т.д.№ 4/2021г.на ОСГК на ВКС. Въз основа на направеното искане, с определение № 579 от 17.07.2023г., съдът е прекратил производството по делото, на основание чл.233 ГПК. С оглед заявената от процесуалния представител на ответната страна претенция за заплащане на разноски, съобразно представен списък, съдът е предоставил възможност на страните за становище. След запознаване със същите е постановил определение № 734 от 25.07.2023г. по гр.д.№ 753/2022г.на ОС Благоевград, с което е осъдил Комисията да заплати сумите от 5 500лв. и от 400лв., адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗА в полза на ответниците С. Д. и Т. Д.. След подадена частна жалба от Комисията, с определение № 2289 от 19.09.2023г. по в.ч.гр.д.№ 2406/2023г., АС София е потвърдил акта. Мотивите му са, че по делото са представени два договора за правна помощ, сключени от всеки един от ответниците с адвокат Д. от САК, в които е посочено, че процесуалното представителство се осъществява безплатно, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Налице е реално положен труд, който следва да бъде овъзмезден – изготвен е отговор и е осъществено процесуално представителство в две открити съдебни заседания. Направено е и своевременно искане за присъждане на разноски, защото е заявено в проведеното открито съдебно заседание. Възражението на ответната страна, обаче за прекомерност на по чл.78, ал.5 ГПК е несвоевременно направено, защото е заявено – писмено, в нарочна молба, входирана в съда след постановяване на окончателния съдебен акт за прекратяване на производството поради направен отказ от иска. Поради което и е преклудирана процесуалната възможност за подобно възражение. Комисията е подала частна касационна жалба срещу така постановения въззивен акт, като в приложеното към нея изложение /изискуемо съгласно препращането на чл.274, ал.3 ГПК/, се позовава на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Същата обосновава със следното: Въззивният съд не е отчел, че в съдебното заседание, в което съдът е прекратил производството по делото поради отказ от иска, Комисията е възразила срещу представения списък на разноски досежно размера и впоследствие – в писменото си становище само е обективирала това, което вече е било изложено пред съда, т.е. че няма нови искания, нито ангажиране на нови доказателства. Освен това счита, че съдът неправилно приема за неприложими разрешенията на ТР № 6/2013г.по т.д.№ 6/2012г.на ОСГТК на ВКС са неприложими, както и че не е отчел, че предвиденият в Наредба № 1/2004г.размер на адвокатски възнаграждения е приложим при пълно развитие на производството в една инстанция, а в случая са били проведени само две заседания, като при това - реално положеният от адвоката труд е в обем на една правна помощ, по един иск /съответно е представен един отговор, а не както е приел съда, по два договора и за две правни позиции/. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато, доколкото „очевидната неправилност“ като основание чл.280, ал.2 ГПК за допустимост предполага видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, а подобни пороци, в случая не се установяват. За пълнота на изложението, във връзка с посочените в изложението от жалбоподателя доводи, следва да се посочи, че те не обосноват „очевидна неправилност“ на акта. Преценката за размера на дължимото адвокатско възнаграждение в хипотеза, при която процесуалното представителство е осъществено по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА е предоставена единствено и само на съда. Касае се за специфична хипотеза на определяне на адвокатско възнаграждение, при която съдът се произнася, съобразявайки само правилата на чл.78, ал.1-4 ГПК, отчитайки че адвокатът вече е предоставил правната си помощ безплатно, съгласявайки се да получи хонорар след влизане в сила на съдебния акт, съобразно изхода от спора. В този случай, съдът /а не страните/ определя размера на дължимото адвокатско възнаграждение, съобразно: правилата на Наредбата на Висшия адвокатски съвет, видът, съответно цената на иска и осъщественото процесуално представителство. Адвокатско възнаграждение се присъжда и при прекратяване на производството /независимо от причината поради които се е стигнало до това/, съобразно нормата на чл.78, ал.4 ГПК. Спецификата на хипотезата изключва приложимостта на чл.78, ал.5 ГПК, защото липсва „заплатено от страната възнаграждение“. Мотивиран от гореизложеното, като счита обжалвания акт за правилен, настоящият състав на Върховен касационен съд