Определение № 2755 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1933/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Н. Н., против решение № 193 от 17.11.2023 г. по гр. дело № 311/2023 г. на Апелативен съд – Варна (АС - Варна), с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иск по чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение от 50000 лева за неимуществени вреди.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за необсъждане от въззивния съд на доказателства за извършени противоправни действия от медицински специалисти в ответната болница, в резултат от които е претърпял неимуществени вреди. Иска отмяна на решението.

В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да съобрази изложените от страните доводи. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС 1/1953 г., ППВС 1/1885 г., ТР 1/2001 г.;

2. Следва ли второинстанционният съд, с оглед задължението по чл. 12 във вр. с чл. 235 ГПК, да извърши селективна преценка на представените по делото доказателства или следва ли да извърши преценка на доказателствата в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приеме за неправилни, недостоверни - да изложи мотиви. Поддържа несъответствие на обжалвания съдебен акт по този въпрос с решение № 220 от 02.10.2015 г. по гр. дело № 2314/2015 г. на ВКС, III г.о., решение№ 12 от 20.06.2016 г. по гр. дело № 2184/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 50159 от 08.03.2023 г. по т. дело № 1218/2021 г. на ВКС, II т.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация МБАЛ „Света Анна - Варна“ АД е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски.

Другият участник по производството – третото лице помагач „Дал Бог Живот и здраве“ АД, не е подал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверка на основанията по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, приподписана е от пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на В. Н. (сега касатор) с предявен иск по чл. 49 ЗЗД за осъждане на МБАЛ „Света Анна - Варна“ АД (МБАЛ – Св. Анна), като възложител на работата, да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50000 лева, причинени му от погрешно диагностициране със заболяване „Параноидна шизофрения“ от д-р М. - лекар при ответната болница.

За да потвърди извода на първоинстанционния съд за неоснователност на иска, въззивният съд, след преценка твърденията на страните и анализ на събраните доказателствени средства, е приел за установено, че на 04.06.2018 г., след възникнало ПТП, ищецът В. Н. е приет по спешност в МБАЛ – Св. Анна с диагноза „Фрактура на черепа - инпресонно-деприсионна. Епитурален хематом (операция)“, а като придружаващо заболяване е отразено „obs. параноидна шизофрения“. По искане на лекуващия лекар, на 07.06.2018 г., той е консултиран от специалист психиатър - д-р М., назначена на трудов договор при ответника. По анамнеза на пациента и сестра му – негов придружител, в история на заболяване № 9035, клинична пътека 209, д-р М. е записала „Dg. 0bs „Параноидна шизофрения, Д.Д., Параноя“, като е отбелязала същата да не се вписва в епикризата, поради необходимост от време и обстойна анамнеза за доказване на диагнозата. На 08.06.2018 г. ищецът е изписан, а в епикризата му като придружаващо заболяване е означено „obs. параноидна шизофрения“.

Обсъдени са от въззивния съд и събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства, чрез разпита на свидетеля К. Д. – сестра на ищеца В. Н., при който тя е заявила за „мания“ на нейния брат да съди различни хора по различни поводи, в каквито съдебни спорове за имот се намирали и те двамата, и за знание от разговор с д-р М. за състоянието му. При обсъждане на експертното заключение от съдебно-психиатричната експертиза и показанията на разпитания като свидетел лекуващ лекар д-р Р. Н. е прието за установено, че думата „obs. (обсервацио)“ се използва обичайно в медицинската практика при съставянето на медицинска документация в смисъл на предположение, съмнение, Д.Д. (диференциална диагноза). Изведен е извод от изложените в експертното заключение констатации, възприети за достоверни от въззивния съд, че заключението на д-р М. в историята на заболяването съответства на Правилата за добра медицинска практика, утвърдения Медицински стандарт по психиатрията в РБългария и критериите на МКБ 10 ревизия, Раздел Р00 - Р99 Психични поведенчески разстройства. Според последните поставянето на диагноза, диференциална диагноза и съмнение (обсервацио) за заболяване са етапи от диагностичния процес и в случая д-р М. е изразила съмнение за заболяване „Параноидна шизофрения“, което е етап от диагностичния процес, а не диагноза. Посочено е, че при така установеното ищецът В. Н. не е доказал противоправно поведение на д-р М., работила като лекар по възлагане от ответната болница, което да е в причинно-следствена връзка с твърдяното увреждане, респ. че липсват елементи от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, обуславящи отговорността на ответника МБАЛ – Св. Анна за медицински деликт.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не покриват селективния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същите не са разрешени в противоречие с ППВС 1/1953 г., ППВС 1/1985 г., ТР 1/2001 г. и решенията на ВКС по чл. 290 ГПК, в които се приема, че въззивната инстанция, чийто предмет е разрешаване на самия материалноправен спор, трябва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД за лечебното заведение възниква, когато лекари в неговия състав виновно са извършили действия или бездействия, които противоречат на законовите условия и ред при или по повод установяването и лечението на психично разстройство и от нарушението са произтекли вреди. За да достигне до извод за липса на противоправно поведение от лекаря психиатър, въззивният съд е обсъдил приложените и относими за спора писмени доказателства - история на заболяването и епикриза, и е направил съответните констатации относно отразените в тях обстоятелства, релевантни за предмета на спора по делото. Поради необходимостта от специални знания в областта на медицината и приложимите медицински стандарти в психиатрията, по делото е прието експертно заключение, въз основа на което относно констатациите на вещото лице за етапите от диагностичния процес, въззивният съд е приел, че на ищеца В. Н. не е поставяна диагноза „Параноидна шизофрения“, каквито твърдения са наведени от него, а лекарят специалист е изложил само съмнение за наличие на заболяване, подкрепено и от свидетелските показания на лекуващия лекар.

Изводът за липса на противоправност, като материалноправна предпоставка за ангажиране отговорността на лечебното заведение, въззивният съд е извел от констатациите на експертното заключение относно поведението на лекаря - психиатър и приложимите медицински стандарти и добра медицинска практика, установени в съответните приложими правила и критерии, съобразени при изготвяне на експертното заключение и при формиране изводите на въззивния съд в обжалваното решение, въпреки изложеното от касатора В. Н. в обратния смисъл при обосноваване на горепосоченото основание за допускането на решението до касационно обжалване. Останалите доводи на касатора за наличие на противоправно поведение представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които се разглеждат след допускането на решението до касационно обжалване, а не във фазата по нейното допускане.

Не са налице и посочените по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК основания за допускане на решението до касационно обжалване. Според тълкувателните разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. По него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. В случая касаторът нито е поставил правен въпрос, нито се е позовал на противоречие с конкретни актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, нито е обосновал необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или от отстраняване на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена, според тълкувателните разяснения, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност на решението, като особено тежка степен на неправилност, може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба и е обусловена от значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила, тежко нарушение на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма или явна необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. В случая не е налице нито една от посочените хипотези на очевидно неправилно решение.

В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба – МБАЛ „Св. Анна - Варна“ АД, следва да се присъди своевременно поисканите разноски от 3400 лева за адвокатско възнаграждение по приложения договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.